Анатолий Днепров
Нова посока (2)

II

За втори път срещнах Леонозов през лятото в едно село край Москва. Точно пред нашата вила се простираше зелена ливада, през която течеше малко, но бързо ручейче.

Когато се разхождах тук вечерта, срещнах човек с риза над панталоните, които бяха мръсни и напъхани във високи гумени ботуши.

Той вървеше бавно направо по водата с кофа в ръце, като постоянно се навеждаше към високата, сочна трева. Много се учудих, когато познах в него съседа си от конференцията по автоматизация.

— Добър вечер, Павел Павлович!

— Здравейте — отговори той, без да ме погледне. — Ах ти, проклетнице!

Остави кофата на дъното на ручея и започна с две ръце да разтваря тревата.

— Избяга ми! Такава симпатична — пък избяга!

После вдигна глава и ме погледна:

— Ах, вие ли сте!

— Да, аз съм.

— Е, и как са вашите електронни програмиращи системи?

— Пуснаха ги в масово производство.

— Вече ги пуснаха. Жалко.

— Какво говорите, Павел Павлович! Трябва да се радвате!

— Едва ли. Ах, ето, ето я!

Той клекна бързо и хвана в тревата огромна зелена жаба.

Погледнах в кофата и видях, че една трета от нея е пълна с такива блатни животинки, охранени от личинките на мушици.

— За опити ли?

— Да. Чудесно същество е жабата — неочаквано мечтателно каза Леонозов. — И на нея също както на кучето на Иван Петрович Павлович трябва да й се издигне паметник.

— И за какво чак толкова?

— Не забравяйте, че жабата е помогнала и на Галван, и на Волт да открият електричеството! А без електричеството впрочем не биха били възможни и всички ваши програмиращи системи! Цялата електронна автоматика щеше да иде по дяволите. И смея да предскажа, че от жабата може да се очаква още много!

Професорът накъса няколко снопчета трева и ги сложи в кофата, за да не изскочат жабите. После, като пъшкаше и се препъваше, излезе на брега на ручейчето.

— Дайте да понося тези забележителни животинки, на които човечеството е толкова много задължено — иронично подхвърлих аз, вземайки кофата от ръцете му.

Известно време вървяхме мълчаливо по влажната ливада, като пъдехме с ръце комарите. Слънцето бе докоснало тъмната ивица на далечната гора. Над нас прелетя вертолет и подплаши ято блатни птици. Те покръжиха известно време над гнездата си и отново се скриха в тревата.

— Каква красота, а, погледнете! Колко е чудесна все пак природата! — каза професорът, оглеждайки се наоколо и вдишвайки дълбоко въздух.

— Да. Сигурно е добре човек да е художник или музикант. Те чувствуват по-силно и по-дълбоко всичко това.

— Художниците и музикантите ли? — измърмори той. — Какво могат те — слушат звуците? Виждат багрите? Наблюдават формата? Не, учените, драги мой, усещат природата по-богато, по-дълбоко и по-всеобхватно. За художника комарът си е комар. На платното си той ще го изобрази като черна точка, ако изобщо го изобрази. Композиторът ще напише „Летенето на пчелата“. Но на тях и през ум няма да им мине, че тази пчела е хиляда пъти по-умна от току-що прелетелия вертолет. Ето вървим ние с вас сега по тревата и във всяка стъпкана от нас тревичка се руши цяла фабрика фотосинтез, фабрика, за която ние сега можем само да мечтаем. Вие например мечтаете да създадете „електронен мозък“. А пък този мозък е създаден преди милиони години. Има го във всяко живо същество. И това могат да го постигнат само учените.

— Но каква е ползата, че ние чувствуваме това, художника го интересува едно, а нас друго, в това е цялата разлика — възразих аз.

— Ползата ли? — Той се спря и вдигна към мен строгите си тъмни очи. — И полза ще има. Надявам се, че вашите електронни системи скоро ще бъдат заменени от нещо по-интересно и по-полезно.

Оставих на земята кофата с жабите и тъкмо се канех да изразя бурно несъгласието си, когато неочаквано откъм гората, до която почти бяхме стигнали, се чу звънлив женски глас:

— Пал Палъч! Пал Палъч! Тя избяга! Дръжте я!

Видях стройна девойка с бяла престилка, която тичаше към нас.

— Ина, вие ли сте? Какво се е случило? — разтревожено извика професорът.

— Мирза избяга! Гледайте! Ето я!

— Мирза? Ах, безобразие! Кой я пусна?

— Не знам… Аха, хванах ли те!

Девойката сграбчи подскачащата рунтава топчица и я притисна здраво до себе си. Малкото кученце залая сърдито. Запъхтян, Леонозов изтича до девойката и взе кученцето от нея.

— Какво се е случило? — запита рязко той.

— Нали виждате — едва не с плач отвърна девойката. — Високоволтовият трансформатор изгоря. Всички мотори се прегряха. Излезе от строя живачният токоизправител. А жичките са просто ужас! Всички се объркаха…

— Ах, негодница такава! — извика професорът и лекичко плесна кученцето по рунтавия хълбок.

— Да си вървим по-скоро, Ина! Вземете кофата.

Девойката бързо закрачи подир професора. В сгъстилия се здрач забелязах, че кучето цялото беше накачено с някави кутийки и пластинки.

Скоро Леонозов и спътниците му се изгубиха в гората и аз останах сам сред ливадата.