Анатолий Днепров
Нова посока (5)

V

… Докато навличаше бялата си престилка, Леонозов говореше възбудено:

— На някой чревоугодник и през ум не му минава, когато яде в ресторант паниран мозък, че унищожава най-съвършените електронни машини. Вие поне разбирате ли?

Стоях смаян. Сега, струва ми се, разбирах…

— Какво прави мозъкът на животното, дори на най-примитивното? Той получава информация от външния и вътрешния свят, обработва я и после създава нова информация, за да управлява своето целенасочено поведение. Едно обикновено морско свинче върши това по-добре от най-съвършената електронна машина. Пита се: какво ви пречи да използувате за тези цели вече готов природен апарат? Какво, вас питам!

— Сигурно е трудно да извадиш мозъка и да продължиш живота му вън от организма — казах аз.

— Глу-по-сти! — на срички изрече Павел Павлович. — Главата на професор Доуел е била нужна само за фантастичен роман. Съвсем не е необходимо да се отделя главата от тялото на животното. Нека си остане на мястото. Нещо повече: дори и да се постигне изолирането на мозъка от цялото тяло и да може да се поддържа той в живо състояние, аз не съм сигурен, че би функционирал нормално.

— А как другояче?

— Нужно е просто към нервната система на животното да се включим паралелно, както казват електротехниците. Трябва да имаме изводи за входящата информация и изводи за изходящата, нищо повече. Често дори не е необходимо да се препарира животното. По повърхността на тялото му има достатъчно нервни рецептори. Помните ли механичната ръка на конференцията? Ами че тя се управляваше от биоелектрически токове на оператор, който е седял някъде извън аудиторията. На това се базира електронното протезиране. Електрическите сигнали на нервните окончания управляват механични модели на човешки ръце или крака. Този принцип може да се използува и в нашата работа.

Преминахме в автоматизирания цех на института. Тук пред металорежещи машини видях големи стъкленици. Във всяка от тях имаше по една жаба. Те като че ли не обръщаха никакво внимание на тънките жички, вкарани в различни части на тялото им, и с любопитство ни гледаха с ококорените си изпъкнали очи, без да подозират за какво научно чудо ги използуват.

— Отмервачите на геометричните размери на обработваната част са свързани с влакната на автономната нервна система на животното, която управлява храносмилателната й система. Сигналите са така балансирани, че отклонението от нормата в обработката на частта предизвиква в централната нервна система на жабата съответни импулси, които привеждат в движение коригиращите механизми на машината. Такава управляваща система не струва съвършено нищо. Трябва само да се знае откъде да се изведат биоелектричните сигнали и с какви нервни влакна да се свържат електрическите измервачи.

Леонозов включи струга и резецът започна да изписва грижливо върху металната заготовка сложен рисунък. Моторът, който местеше резеца ту надясно, ту наляво, се придържаше точно към фигурата, начертана върху повърхността на желязната пластина.

Професорът натисна с пръст бързовъртящия се вал на мотора и жабата изквака високо.

— Виждате ли! Измервачите й изпратиха сигнал, че не всичко е наред. Жабата реагира енергично на нарушението. Възприема го така, сякаш то става вътре в организма й.

Резецът плавно се разклати и отново се върна на предишното си място.

Това беше истинско техническо чудо. Техническо ли?

Веднъж един голям учен физик е казал, че бъдещият век е век на биологията. Дали той не започва от тук? Жаба, „вградена“ в машина, морско свинче в качеството си на регулатор на температурата на термостата… Ами висшите животни! Техните високоорганизирани нервни системи сигурно могат да изпълняват най фини функции на автоматичното управление. Възможно е биологичното регулиране да открие напълно невиждани хоризонти и възможности. И вместо да се строят сложни електронни уреди за регулиране, трябва просто да използуваме дадените ни от природата живи организми.

Гледах като омагьосан зелената жаба и си мислех, че в този момент се използува само незначителна част от нервната й система, някакъв съвсем мъничък контур или блок. А в нея те са хиляди и всеки има потенциални възможости, непостижими за съвременната електроника.

Всички живи същества в света притежават „системи за регулиране“, но колко малко знаем ние за това! Разбира се, много от тях имат непознати за нас качества, невероятна чувствителност, изумителна скорост да реагират на раздразнение. И всичко това може да се използува при автоматизация на производствените процеси, да се използува напълно даром, безплатно.

Леонозов стоеше до мен и наблюдаваше внимателно израза на лицето ми. Добре разбираше, че сега обясненията са излишни. Всичко беше прекомерно просто, но колко дълго трябваше да се развива науката, за да стигне до това!

Изведнъж електрическата светлина в цеха угасна. Едновременно извън помещението нещо силно щракна, запращя и настъпи тишина, нарушена от високото квакане на жабата. Леонозов ме хвана за ръката и без да каже нито дума, ме поведе към изхода.

Излязохме в потъналата в мрак градина и спъвайки се в буците пръст, закрачихме бързо някъде към вътрешността.

— Какво е станало? — запитах аз.

— Безобразие! Сигурно Мирза пак е избягала.

— Кучето ли?

— Да.

— Какво общо има то с това?

— Ами такова, че при нас тук то управлява цялата ни енергосистема…

— Кучето ли?!

— Щом жабата може да управлява струг, тогава защо кучето да не може да управлява електроснабдяването на нашите лаборатории и опитни цехове?

— Сигурно може, но нали виждате…

Разперих ръце, сякаш показвайки, че наоколо е тъмнина.

— Значи избяга. Като вчера.

Иззад дърветата се мярна бяла фигура, която вървеше бързо в същата посока, в която се движехме и ние.

— Ина, ти ли си?

— Да, аз съм, Павел Павлович.

— Нали ви наредих да вържете Мирза! — сърдито извика Леонозов.

— Ама тя беше вързана…

— Тогава какво е станало?

— Честна дума, не знам — смутено избръщолеви девойката.

Най-после стигнахме до малка градинка, заобиколена с висока дървена ограда.

— Мирза! Мирза! — повика Леонозов.

Листата на храсталака зашумоляха и след малко край нас заподскача весело вчерашното бяло кученце.

— Тука е! — извика Ина.

— Чудна работа. Нищо не разбирам. Имате ли фенерче?

Девойката запали електрическо фенерче и ярък лъч освети градинката.

— Какво си направила, Мирза? — наведен над нея, ласкаво я попита професорът.

Кучето завъртя опашка и хукна изведнъж презглава нататък.

Професорът, Ина и аз го последвахме.

Онова, което видяхме след няколко секунди, ни накара да се втрещим.

Мирза дотича до неголям бор, изправи се на задните си лапи и дигнала глава, злобно заръмжа. Лъчът от фенерчето запълзя по стъблото.

— Боже мой! — извика Ина.

Прихнахме да се смеем. Облещил към нас уплашените си зелени очи, на дървото се виждаше голям настръхнал котарак, отдавнашен враг на целия кучешки род.

— Разбирате какво е станало! — през смях каза Леонозов.

— Разбирам! Котаракът е „разрегулирал“ електронната ви машина!

— Именно! Съзряла „противника“, Мирза изпаднала в ярост. Емоциите й надвишили нормата. По нервната й система започнали да тичат насам-натам електрически сигнали, каквито обикновено няма в нормално състояние. И ето ви резултатът: предпазителите на електростанцията отново изскочили!

После професорът каза вече със сериозен глас:

— Тук не бива да се пускат котки. И изобщо до такъв отговорен „автомат“, каквато е Мирза, не бива да се пуска никой, който може да я извади от равновесие.

Когато ме изпращаше до портата на лабораторията, професорът попита меко:

— Нали не ми се сърдите, че бях рязък?

— Не. Не чак толкова…

За себе си обаче реших, че не бива да се отричат управляващите електронни машини. Така или иначе те имат съществени преимущества.

— Уверен съм, че вашите изследвания са забележителни, макар и да не мисля, че живите системи ще могат напълно да заменят изкуствените…

— А пък аз мисля, че ще могат — твърдо каза професорът.

— Впрочем какви са тези кутийки, с които са накачени вашите животни?

— Радиопредаватели и радиоприемници с полупроводници. Ние предаваме по радиото сигналите за регулиране. Благодарение на това не се нарушава, така да се каже, нормалният живот на животните.

… Вкъщи дълго мислих над всичко, което бях видял в лабораторията на Леонозов, и реших още утре да ида в библиотеката на института и да взема всичко, каквото има там по въпросите на биологичното регулиране. Впрочем бях сигурен, че в нито една техническа библиотека няма да намеря такава литература.