Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Новое направление, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Донка Станкова, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Анатолий Днепров. Глиненият бог
Повести и разкази
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985
Библиотека „Галактика“, №66
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Съставител: д-р Димитър Пеев
Преведе от руски: Донка Станкова
Редактор: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Ани Иванова
Руска-съветска, I издание
Дадена за набор на 27.XII.1984 г. Подписана за печат на 1.IV.1985 г.
Излязла от печат месец април 1985 г. Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,21
Страници: 336. Формат 32/70×100 Изд. №1843. Цена 2 лв. ЕКП 95363 21531 5532–15–85
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С — 32
© Д-р Димитър Пеев, съставител, 1985
© Донка Станкова, преводач, 1985
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985
c/o Jusautor, Sofia
Анатолий Днепров
Пророки, М., „Знание“, 1971
Пурпурная мумия, изд. „Детская литература“, М., 1965
Глиняный бог, изд. „Детская литература“, М., 1969
История
- —Добавяне
- —Редакция от Mandor според хартиенотото издание
III
„Ще бъдат заменени от нещо по-интересно…“ — звучеше в ушите ми, когато, легнал в кревата си спомнях разговора с Леонозов. Чувствувах се дълбоко засегнат. Как той, ученият, не можа да оцени както подобава съвършената програмирана система с капацитет повече от един милион двойни единици! В продължение на две години под мое ръководство над нея се труди колектив от двадесет души. Виждате ли, на жабата трябвало да се издигне паметник, а електронната система „щяла да бъде сменена от нещо“! Как е възможно!
Ядосвах се, че не можах както подобаваше да отговоря на Леонозов.
„И коя е тази разревана Ина, която тичаше подир кученцето? — мислех си аз, спомняйки си с известна досада сцената на ливадата. — Сигурно е някаква лаборантка, медичка или биоложка. Правят опити с животни и за милионен път доказват, че те имат и сърце, и стомах, и бели дробове…“
Следобед, запален от желание да поспоря, тръгнах през ливадата към мястото, където вчера се бях разделил с Леонозов.
„Сега вече, ако го срещна, ще му кажа всичко, каквото мисля“ — реших аз, навлизайки навътре в гората. Настроението ми беше войнствено.
Внезапно пред мен се изпречи висока ограда и аз тръгнах по пътечката край нея. Скоро стигнах до порта, на която висеше стъклена табелка с надпис: „АН СССР. Лаборатория за биологично регулиране.“
„Аха, ето откъде са дошли!“ — помислих си и хванах дръжката на портичката. Беше заключена. Дълго никой не отговаряше на чукането ми, но после иззад храстите изскочи мъничко бяло къдраво кученце и екливо залая.
— Хайде стига, Белка, Жучка или как там те казват! — Отново заудрях аз по портичката.
Кученцето притича по-близо, заръмжа сърдито. Забелязах, че на нашийника му проблясваше малка метална кутийка.
„Види се, всички кучета тук тичат с неприкосновен запас от витамини!“ — помислих си с насмешка.
Иззад дърветата се показа жена с виолетов комбинезон.
— Кого търсите?
— Професор Леонозов.
— По каква работа?
— Негов познат съм. Трябва да си довършим с него вчерашния разговор.
— Влезте.
Жената се наведе над кученцето и заговори:
— Престани, Кумок, това е свой човек.
Помилва кученцето и то млъкна.
— Влезте — повтори жената.
— Но портичката е заключена!
— Сега вече е отключена — усмихна се тя, като продължаваше да милва кученцето.
— Но вие не сте я отключвали! — учудих се аз.
— Пак ви казвам: влезте, вратата е отключена.
За да докажа на жената, че не е права, натиснах с всичка сила портичката и за малко не се проснах на земята, защото тя без никакви усилия се отвори широко.
— Значи вие тук имате автоматизация… — измърморих смутено аз…
— При нас навсякъде е автоматизирано. Вървете направо по пътечката до белия павилион. Павел Павлович е там, в електростанцията.
Леонозов наистина беше там. Стоеше до високоволтов трансформатор, заобиколен от няколко сътрудници, и обясняваше:
— Дали има сигнали за регулиране, или ги няма, трансформаторът трябва да бъде блокиран в случай на претоварване.
— Но нали бяхме решили, че няма да въвеждаме никаква друга автоматика освен…
— Да, да, да — прекъсна Леонозов високия възслаб мъж. — Когато казвам — да се блокира, това съвсем не означава, че е нужно да се постави електромагнитно или електрическо реле. Вие можете да използувате дори дърво, например ето този бор. — Той посочи едно младо дръвче. — Нека регулатор на силата на тока бъде системата за влагоотделянето на който и да е клон.
— Системата за регулирането на влагоотделянето е свързана с Мирза — възрази му девойката. — Освен това влагоотделянето на растенията се регулира от непрекъснати сигнали, а не от импулси!
— Е, и какво от това? Нека регулирането на тока да се осъществява от независима система, а колкото до непрекъснатото регулиране, това дори… — Неочаквано погледът му се спря върху мен. — Ах, пак ли сте вие, младежо!
— Добър ден! — усмихнах се аз.
— Дойдохте да видите каква беда ни е сполетяла ли?
— Не знам какво ви се е случило.
— Другари, запознайте се — обърна се Леонозов към сътрудниците си, които стояха до него. — Този млад инженер е конструктор на електронни програмиращи системи.
Всички обърнаха глави към мен. Смутих се, вероятно защото не разбирах какво обсъждат, макар, естествено, всички думи да ми бяха познати.
— Вашите машини имат едно преимущество. Те не бягат — неочаквано се обърна към мен девойката, същата онази Ина, което бях видял предишната вечер.
Всички се изсмяха високо.
— Ако е необходимо, мога да ги направя и да бягат — възразих.
— И тогава вместо един тон всяка машина ще тежи три — жегна ме Ина.
— Аз май се досещам защо сте дошли при мен — прекъсна я Леонозов. — За съжаление, младежо, след десет минути трябва да замина за Москва и затова не ще мога да изслушам възраженията ви. Впрочем на конференцията по автоматизация вие не бяхте достатъчно внимателен. Така че, докато аз бъда в академията, предавам ви на моите сътрудници да ви поизмъчат. След около два часа ще се върна и тогава ще побеседваме с вас.
— Павел Павлович, а в какъв смисъл трябва да го поизмъчим?
— Нали ви казах: той е конструктор на електронни програмиращи и регулиращи системи.
— Аха! Тогава да вървим — се спогледа с тях разбиращо Ина.
Тя се приближи до мен и ме хвана за ръка.
— А след това, Иночка, го предайте на мен! — извика подир нас висок младеж със спортна фанелка.
— Разбира се, и на мен също — каза още един.
— Животът ви ще бъде нерадостен днес! — засмя се Ина.
— И защо?
— Ще видите някои нови неща и може би така ще се увлечете, че ще пожелаете дори да смените специалността си.
— Досега нито веднъж не съм имал повод да се съмнявам, че съм избрал правилен път в живота си…
— Моля, влезте тук — прекъсна ме тя, като ме побутваше към широка стъклена врата, която водеше в сграда, напомняща лек изложбен павилион.