Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Новое направление, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2007)
Корекция
Mandor(2009)

Издание:

Анатолий Днепров. Глиненият бог

Повести и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №66

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: д-р Димитър Пеев

Преведе от руски: Донка Станкова

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Руска-съветска, I издание

Дадена за набор на 27.XII.1984 г. Подписана за печат на 1.IV.1985 г.

Излязла от печат месец април 1985 г. Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,21

Страници: 336. Формат 32/70×100 Изд. №1843. Цена 2 лв. ЕКП 95363 21531 5532–15–85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С — 32

© Д-р Димитър Пеев, съставител, 1985

© Донка Станкова, преводач, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Анатолий Днепров

Пророки, М., „Знание“, 1971

Пурпурная мумия, изд. „Детская литература“, М., 1965

Глиняный бог, изд. „Детская литература“, М., 1969

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Mandor според хартиенотото издание

III

„Ще бъдат заменени от нещо по-интересно…“ — звучеше в ушите ми, когато, легнал в кревата си спомнях разговора с Леонозов. Чувствувах се дълбоко засегнат. Как той, ученият, не можа да оцени както подобава съвършената програмирана система с капацитет повече от един милион двойни единици! В продължение на две години под мое ръководство над нея се труди колектив от двадесет души. Виждате ли, на жабата трябвало да се издигне паметник, а електронната система „щяла да бъде сменена от нещо“! Как е възможно!

Ядосвах се, че не можах както подобаваше да отговоря на Леонозов.

„И коя е тази разревана Ина, която тичаше подир кученцето? — мислех си аз, спомняйки си с известна досада сцената на ливадата. — Сигурно е някаква лаборантка, медичка или биоложка. Правят опити с животни и за милионен път доказват, че те имат и сърце, и стомах, и бели дробове…“

Следобед, запален от желание да поспоря, тръгнах през ливадата към мястото, където вчера се бях разделил с Леонозов.

„Сега вече, ако го срещна, ще му кажа всичко, каквото мисля“ — реших аз, навлизайки навътре в гората. Настроението ми беше войнствено.

Внезапно пред мен се изпречи висока ограда и аз тръгнах по пътечката край нея. Скоро стигнах до порта, на която висеше стъклена табелка с надпис: „АН СССР. Лаборатория за биологично регулиране.“

„Аха, ето откъде са дошли!“ — помислих си и хванах дръжката на портичката. Беше заключена. Дълго никой не отговаряше на чукането ми, но после иззад храстите изскочи мъничко бяло къдраво кученце и екливо залая.

— Хайде стига, Белка, Жучка или как там те казват! — Отново заудрях аз по портичката.

Кученцето притича по-близо, заръмжа сърдито. Забелязах, че на нашийника му проблясваше малка метална кутийка.

„Види се, всички кучета тук тичат с неприкосновен запас от витамини!“ — помислих си с насмешка.

Иззад дърветата се показа жена с виолетов комбинезон.

— Кого търсите?

— Професор Леонозов.

— По каква работа?

— Негов познат съм. Трябва да си довършим с него вчерашния разговор.

— Влезте.

Жената се наведе над кученцето и заговори:

— Престани, Кумок, това е свой човек.

Помилва кученцето и то млъкна.

— Влезте — повтори жената.

— Но портичката е заключена!

— Сега вече е отключена — усмихна се тя, като продължаваше да милва кученцето.

— Но вие не сте я отключвали! — учудих се аз.

— Пак ви казвам: влезте, вратата е отключена.

За да докажа на жената, че не е права, натиснах с всичка сила портичката и за малко не се проснах на земята, защото тя без никакви усилия се отвори широко.

— Значи вие тук имате автоматизация… — измърморих смутено аз…

— При нас навсякъде е автоматизирано. Вървете направо по пътечката до белия павилион. Павел Павлович е там, в електростанцията.

Леонозов наистина беше там. Стоеше до високоволтов трансформатор, заобиколен от няколко сътрудници, и обясняваше:

— Дали има сигнали за регулиране, или ги няма, трансформаторът трябва да бъде блокиран в случай на претоварване.

— Но нали бяхме решили, че няма да въвеждаме никаква друга автоматика освен…

— Да, да, да — прекъсна Леонозов високия възслаб мъж. — Когато казвам — да се блокира, това съвсем не означава, че е нужно да се постави електромагнитно или електрическо реле. Вие можете да използувате дори дърво, например ето този бор. — Той посочи едно младо дръвче. — Нека регулатор на силата на тока бъде системата за влагоотделянето на който и да е клон.

— Системата за регулирането на влагоотделянето е свързана с Мирза — възрази му девойката. — Освен това влагоотделянето на растенията се регулира от непрекъснати сигнали, а не от импулси!

— Е, и какво от това? Нека регулирането на тока да се осъществява от независима система, а колкото до непрекъснатото регулиране, това дори… — Неочаквано погледът му се спря върху мен. — Ах, пак ли сте вие, младежо!

— Добър ден! — усмихнах се аз.

— Дойдохте да видите каква беда ни е сполетяла ли?

— Не знам какво ви се е случило.

— Другари, запознайте се — обърна се Леонозов към сътрудниците си, които стояха до него. — Този млад инженер е конструктор на електронни програмиращи системи.

Всички обърнаха глави към мен. Смутих се, вероятно защото не разбирах какво обсъждат, макар, естествено, всички думи да ми бяха познати.

— Вашите машини имат едно преимущество. Те не бягат — неочаквано се обърна към мен девойката, същата онази Ина, което бях видял предишната вечер.

Всички се изсмяха високо.

— Ако е необходимо, мога да ги направя и да бягат — възразих.

— И тогава вместо един тон всяка машина ще тежи три — жегна ме Ина.

— Аз май се досещам защо сте дошли при мен — прекъсна я Леонозов. — За съжаление, младежо, след десет минути трябва да замина за Москва и затова не ще мога да изслушам възраженията ви. Впрочем на конференцията по автоматизация вие не бяхте достатъчно внимателен. Така че, докато аз бъда в академията, предавам ви на моите сътрудници да ви поизмъчат. След около два часа ще се върна и тогава ще побеседваме с вас.

— Павел Павлович, а в какъв смисъл трябва да го поизмъчим?

— Нали ви казах: той е конструктор на електронни програмиращи и регулиращи системи.

— Аха! Тогава да вървим — се спогледа с тях разбиращо Ина.

Тя се приближи до мен и ме хвана за ръка.

— А след това, Иночка, го предайте на мен! — извика подир нас висок младеж със спортна фанелка.

— Разбира се, и на мен също — каза още един.

— Животът ви ще бъде нерадостен днес! — засмя се Ина.

— И защо?

— Ще видите някои нови неща и може би така ще се увлечете, че ще пожелаете дори да смените специалността си.

— Досега нито веднъж не съм имал повод да се съмнявам, че съм избрал правилен път в живота си…

— Моля, влезте тук — прекъсна ме тя, като ме побутваше към широка стъклена врата, която водеше в сграда, напомняща лек изложбен павилион.