Анатолий Днепров
Нова посока (3)

III

„Ще бъдат заменени от нещо по-интересно…“ — звучеше в ушите ми, когато, легнал в кревата си спомнях разговора с Леонозов. Чувствувах се дълбоко засегнат. Как той, ученият, не можа да оцени както подобава съвършената програмирана система с капацитет повече от един милион двойни единици! В продължение на две години под мое ръководство над нея се труди колектив от двадесет души. Виждате ли, на жабата трябвало да се издигне паметник, а електронната система „щяла да бъде сменена от нещо“! Как е възможно!

Ядосвах се, че не можах както подобаваше да отговоря на Леонозов.

„И коя е тази разревана Ина, която тичаше подир кученцето? — мислех си аз, спомняйки си с известна досада сцената на ливадата. — Сигурно е някаква лаборантка, медичка или биоложка. Правят опити с животни и за милионен път доказват, че те имат и сърце, и стомах, и бели дробове…“

Следобед, запален от желание да поспоря, тръгнах през ливадата към мястото, където вчера се бях разделил с Леонозов.

„Сега вече, ако го срещна, ще му кажа всичко, каквото мисля“ — реших аз, навлизайки навътре в гората. Настроението ми беше войнствено.

Внезапно пред мен се изпречи висока ограда и аз тръгнах по пътечката край нея. Скоро стигнах до порта, на която висеше стъклена табелка с надпис: „АН СССР. Лаборатория за биологично регулиране.“

„Аха, ето откъде са дошли!“ — помислих си и хванах дръжката на портичката. Беше заключена. Дълго никой не отговаряше на чукането ми, но после иззад храстите изскочи мъничко бяло къдраво кученце и екливо залая.

— Хайде стига, Белка, Жучка или как там те казват! — Отново заудрях аз по портичката.

Кученцето притича по-близо, заръмжа сърдито. Забелязах, че на нашийника му проблясваше малка метална кутийка.

„Види се, всички кучета тук тичат с неприкосновен запас от витамини!“ — помислих си с насмешка.

Иззад дърветата се показа жена с виолетов комбинезон.

— Кого търсите?

— Професор Леонозов.

— По каква работа?

— Негов познат съм. Трябва да си довършим с него вчерашния разговор.

— Влезте.

Жената се наведе над кученцето и заговори:

— Престани, Кумок, това е свой човек.

Помилва кученцето и то млъкна.

— Влезте — повтори жената.

— Но портичката е заключена!

— Сега вече е отключена — усмихна се тя, като продължаваше да милва кученцето.

— Но вие не сте я отключвали! — учудих се аз.

— Пак ви казвам: влезте, вратата е отключена.

За да докажа на жената, че не е права, натиснах с всичка сила портичката и за малко не се проснах на земята, защото тя без никакви усилия се отвори широко.

— Значи вие тук имате автоматизация… — измърморих смутено аз…

— При нас навсякъде е автоматизирано. Вървете направо по пътечката до белия павилион. Павел Павлович е там, в електростанцията.

Леонозов наистина беше там. Стоеше до високоволтов трансформатор, заобиколен от няколко сътрудници, и обясняваше:

— Дали има сигнали за регулиране, или ги няма, трансформаторът трябва да бъде блокиран в случай на претоварване.

— Но нали бяхме решили, че няма да въвеждаме никаква друга автоматика освен…

— Да, да, да — прекъсна Леонозов високия възслаб мъж. — Когато казвам — да се блокира, това съвсем не означава, че е нужно да се постави електромагнитно или електрическо реле. Вие можете да използувате дори дърво, например ето този бор. — Той посочи едно младо дръвче. — Нека регулатор на силата на тока бъде системата за влагоотделянето на който и да е клон.

— Системата за регулирането на влагоотделянето е свързана с Мирза — възрази му девойката. — Освен това влагоотделянето на растенията се регулира от непрекъснати сигнали, а не от импулси!

— Е, и какво от това? Нека регулирането на тока да се осъществява от независима система, а колкото до непрекъснатото регулиране, това дори… — Неочаквано погледът му се спря върху мен. — Ах, пак ли сте вие, младежо!

— Добър ден! — усмихнах се аз.

— Дойдохте да видите каква беда ни е сполетяла ли?

— Не знам какво ви се е случило.

— Другари, запознайте се — обърна се Леонозов към сътрудниците си, които стояха до него. — Този млад инженер е конструктор на електронни програмиращи системи.

Всички обърнаха глави към мен. Смутих се, вероятно защото не разбирах какво обсъждат, макар, естествено, всички думи да ми бяха познати.

— Вашите машини имат едно преимущество. Те не бягат — неочаквано се обърна към мен девойката, същата онази Ина, което бях видял предишната вечер.

Всички се изсмяха високо.

— Ако е необходимо, мога да ги направя и да бягат — възразих.

— И тогава вместо един тон всяка машина ще тежи три — жегна ме Ина.

— Аз май се досещам защо сте дошли при мен — прекъсна я Леонозов. — За съжаление, младежо, след десет минути трябва да замина за Москва и затова не ще мога да изслушам възраженията ви. Впрочем на конференцията по автоматизация вие не бяхте достатъчно внимателен. Така че, докато аз бъда в академията, предавам ви на моите сътрудници да ви поизмъчат. След около два часа ще се върна и тогава ще побеседваме с вас.

— Павел Павлович, а в какъв смисъл трябва да го поизмъчим?

— Нали ви казах: той е конструктор на електронни програмиращи и регулиращи системи.

— Аха! Тогава да вървим — се спогледа с тях разбиращо Ина.

Тя се приближи до мен и ме хвана за ръка.

— А след това, Иночка, го предайте на мен! — извика подир нас висок младеж със спортна фанелка.

— Разбира се, и на мен също — каза още един.

— Животът ви ще бъде нерадостен днес! — засмя се Ина.

— И защо?

— Ще видите някои нови неща и може би така ще се увлечете, че ще пожелаете дори да смените специалността си.

— Досега нито веднъж не съм имал повод да се съмнявам, че съм избрал правилен път в живота си…

— Моля, влезте тук — прекъсна ме тя, като ме побутваше към широка стъклена врата, която водеше в сграда, напомняща лек изложбен павилион.