Хорас Грегъри
Първи монолог из „Мъките на М’Фейл“

Да доказвам ли, че мога всичко да продам?

Това личи от погледа и от прическата.

Дори когато пия, не спирам да говоря.

 

Да доказвам ли с ръцете,

вдигнали високо двеста килограма?

Залата ликува, нещо тежко пада,

рухва рингът, угасват светлините,

пращат за полицая,

едно загубено дете реве за майка си.

 

Щом денят е топъл и парка красив,

мога да продам силата на моите очи.

Мигом ще се появи живот

и там, където по-рано е нямало дори трева.

Тя е като слънчевата светлина,

нахлула в тъмна малка стая.

Блести, разлива се, тече.

Сега е тук, за да изчезне,

когато светлината се превърне в мрак.

 

Милиони хора мога да науча да продават.

Да имат собствени коли, редовно да си плащат наема.

Да живеят като в рая на небето.

Децата им да са щастливи, преди да остареят.

Постъпвате ли умно, ще продадете всичко.

Дори гласът си и това, което си въобразявате, че чувате.

Вашето триметрово лице от рекламните плакати,

вашта младост, старост, онова, което мразите или обичате.

Всичко ще се продаде.

 

Ако сутрин ставаш рано,

ако не изпускаш влакове,

ако всичко за продан изложиш,

ако си готов да извикаш:

„Аз съм човек,

аз мога да продам асфалта от улицата,

снежнобелите

мъртви манекени от витрините

или голите танцьорки,

или осем часа ходене пешком,

или двадесет години говорене по телефона,

или петдесет години зад едно бюро“,

знай, че няма да пропаднеш.

 

Ако си як като мен,

додето посивееш, ще повтаряш нощем:

„Аз съм беловласото момче на бога,

щастливецът, успял да продаде

свойта кръв, сърце и устни.

Кой друг продава милост, слава,

надежда, светлина, чудесната си стара,

полузабравена любов.“

 

Навярно само аз ще смогна да продам

и малкото останало, при все че знам —

един последен ден ще дойде, последен час,

последни пет минути и тях,

най-скъпите, за нищо на света не бих продал.