Анатолий Днепров
Петнистия Боб (8)

VIII

На другия ден следователите си заминаха и на Боб му разрешиха да излезе. Чакахме го, събрани долу при стълбището. Когато се показа, хванал под ръка Мег, ние му устроихме бурни овации. Свирехме и крещяхме толкова силно, сякаш не бяхме трима, а тридесет и трима души. Не очаквах, че най-много от всички ще крещи Самуел Фин. Боб се хилеше до уши и ни се покланяше като неопитен млад актьор. Зад него стоеше часовоят и също се усмихваше.

— Какво сте се развикали? — сопна се неочаквано появилият се полковник Джейкс. — Ама че неприятности създадохте, Вигнер!

— Служа на отечеството — израпортува Боб. — Нали чудесно съм го измислил, полковник!

— Хлапак! Това е само първото действие на драмата. Скоро ще дойдат да ви приберат. Наредено ми е да не ви пускам да излизате от територията.

— Че какво от това… Само че туй няма да помогне. Смятайте, че бомбата е жива погребана.

Полковникът поклати глава и без да каже нито дума, си тръгна. Ние всички нахълтахме в бара.

— Предлагам да пием за младоженците — казах аз, като наливах в чашите шампанско.

— За кого — учудено запита Крам.

— За двойката Вигнер. Хайде да се чукнем, Боб.

Нашият математик просто замря с отворена уста, после премести уплашен поглед към Мег. Тя се усмихваше хитро.

— Е, какво ме гледате? — обърна се тя към Боб. — Нима не искате да бъда ваша жена?

Боб започна да бръщолеви невъобразими глупости и за да го избавим от това затруднение, отново започнахме да крещим.

— Момчета, нашата база сега не върши работа. Ще я закрият, защото пещерата е заета! — викаше пийналият Фин. — А да знаете само какво момче е родила моята жена! — после ме погледна и сподавено каза: — Това не важи за теб.

— Стига си се сърдил. Нека се помирим. Такъв ден е!

Всички ме подкрепиха.

— Самуел, не му се сърди. Той тогава ги надрънка едни пиянски.

Фин се намръщи и ме загледа изпод вежди. Но очите му бяха весели, а не зли.

— Добре. Съгласен съм.

Отпихме двамата от чашите, а после се целунахме.

В разгара на веселбата на вратите на бара застана полковник Джейкс с някакъв младеж. Веднага утихнахме.

Непознатият беше висок, рус, с бледорозово, почти детско лице. Изглеждаше съвсем момченце с красиви пухкави като на дете устни. Той се поклони любезно и каза тихо:

— Добър ден.

— Това е нашият нов математик. Запознайте се.

Полковник Джейкс излезе, а ние продължихме мълчаливо да разглеждаме новия.

— Фамилното ми име е Скот, Робърт Скот — промълви най-сетне момъкът. — Ще разрешите ли да седна при вас?

— Моля — Фин кимна към свободния стол.

— А как се казвате вие? — гласът на новия беше мек и тих.

Ние мълчахме.

— Завърших неотдавна математически факултет в Чикаго — продължи той. — И ето че веднага след защитата на дипломната работа ме изпратиха тук. — Той се усмихна, после стремително стана и каза: — Нека да пием за запознанството.

Отиде до тезгяха на бара и започна да налива джин. Нямаше понятие как да се държи с възрастни хора.

— Моля, вземайте — каза той, като поставяше чашите. Цялото му лице бе пламнало в руменина.

Ние запазихме пълно мълчание и продължавахме втренчено да наблюдаваме математика.

— А кой от вас е мистър Вигнер?

— Аз — дрезгаво отговори Боб.

— Запаметяващото устройство на изчислителната машина „Феано“ е разработена от мен под ръководството на професор Колинз. Той ви познава…

Боб кимна леко.

— „Феано“ е чудесна машинка. Удобна, нали? — продължаваше да бърбори Робърт Скот, като едва допираше устни до чашата си.

Ние не отговаряхме. В бара стана някак неприятно.

Няколко минути цареше мълчание. Скот съвсем се обърка. После без основание, обръщайки се към Крам, заговори:

— Делта-квантуване е прекрасно нещо. Всъщност това е напълно сигурен метод да се съставят всякакви алгоритми. Дори такива, които не могат да се изразят в аналитични функции.

Боб прехапа устната си и стана. Маргарет също стана от масата.

— Да вървим, Боб…

Те излязоха от бара и Робърт Скот ги изпрати с учуден поглед.

— Съпрузи ли са? — плахо запита той.

Никой не му отговори.

— Пийте — каза той умоляващо и после съвсем тихо добави: — Моля ви…

Изведнъж ми дожаля за него.

— Та какво казахте вие за делта-квантуването? — запитах аз.

Той веднага се оживи.

— Вие математик ли сте?

— Не, дозиметрист съм.

— Делта-квантуването представлява, така да се каже, разлагане на непрекъснатите операции на последователни импулсни операции. Ако вие работите например с изчислителни машини със секретно действие, то за да ги накарате да изпълняват каквито и да било сложни непрекъснати действия, трябва да разложите тези действия на отделни импулси. Сигурно точно така е постъпил мистър Вигнер, когато е решил да замени взривателят на водородната бомба. Нали?

— Н-не знам…

— По друг начин е невъзможно — продължаваше хлапакът. — Мистър Вигнер не е бил никога в пещерата, където е поставена бомбата, и никога не е виждал тази бомба. Той само е знаел, че тя е снабдена с електровзривател. И ето, разполагайки с тези нищожни изходни данни, е успял да състави остроумна програма за „Феано“. В университета всички му се възхищавахме. Професор Колинз ми възложи да разкажа на университетския семинар как се прави това.

Робърт се усмихна смутено и отпи малко от чашата си.

— А вие самият знаете ли как става? — запитах го аз.

— Да — отговори той и добави: — Сигурно Вигнер е много талантлив математик.

— Защо пристигнахте тук?

— Аз ли? — учуди се Робърт Скот. — Нима не са ви казали?

— Че каква важна клечка сте вие, за да ни говорят за вас? — не се стърпя Крам.

— Ами за това пишат във всички вестници и…

— Ние не четем вестници! — сряза го Фин. — Да вървим, момчета.

Станахме и излязохме от бара, без да докоснем джина, който Робърт Скот ни бе предложил.