Анатолий Днепров
Петнистия Боб (6)

VI

Събрахме се в стаята на Боб и гледахме оранжевата скала. Оттук, от първия етаж, тя изглеждаше малко повдигната над земята. Слънцето осветяваше пустинята с полегати лъчи. Точно пред нас под брезентовия навес с формата на гъба стоеше часовоят и също гледаше към скалата. Сега в тази грамада имаше нещо ново, приказно, сякаш тя беше оживяла и ни гледаше предизвикателно.

— Как ти хрумна такова нещо? — запита Джордж Крам.

Боб се усмихна виновно и погледна Маргарет.

— Тя се сети… На мен сигурно никога нямаше да ми дойде наум такова нещо.

— Предчувствувах, че лечението до нищо хубаво няма да те доведе — казах аз.

Маргарет тихичко се засмя. Приближи се до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Нима вие нямаше да направите същото, ако ви се удадеше случай?

— Аз нямам представа как се прави това. Боб, как го направи?

Вместо него отговори Самуел Фин.

— Цялата работа е в автоматичната количка. Тя е снабдена с радиоманипулатор с механични ръце, с помощта на които инженерите извършваха в пещерата разни работи. Управлението е дистанционно. Боб е изключил телеметричната схема и е поставил на количката своята изчислителна машинка „Феано“.

Целият номер е в това, какво е заложил той в тази мъничка електронна глава.

— Мег постави машинката на количката — каза Боб. — Снощи, по време на посещението на болен в шатрата.

— Вие сте се сработили по най-неочакван начин — ядосано каза Крам. — Голяма работа ще стане! Здравата ще си патите.

— Юридическото определение е преднамерен саботаж — добави Фин.

Погледнах със съжаление Боб. Погледът му беше замечтан и това изведнъж много ме ядоса.

— Глупак си ти, ей това ще ти кажа. Мислиш, че бомбата няма да избухне? Надяваш се, че военните няма да намерят начин да я взривят ли? Просто не разбирам каква идиотска логика те е ръководила? Вярна е приказката: когато господ иска да лиши някой мъж от разум, той насъсква срещу него жена.

И рязко отхвърлих от рамото си ръката на Чикони.

— Вие, двама кръгли идиоти, не разбирате какво ще стане сега — продължих аз. — Особено за тебе, Вигнер.

— Тази бомба няма да избухне — отчетливо каза Боб. — Никога. Само ако някой се реши да иде в пещерата.

— Дявол знае, може би ще се намерят доброволци — каза Крам.

— Могат да се намерят измежду безработните — подхвърли Фин. — Впрочем ако теб самия те раздрусат хубавичко господата от следствените органи, и ти ще кажеш какво трябва да се направи, за да се откачи от бомбата твоят глупав взривател.

— Там е работата, че няма да кажа. Просто защото и аз самият сега не зная как е устроен взривателят.

Спогледахме се. Очевидно беше, че Боб лъжеше. Страхуваше се да не се намери предател между нас.

— Знаете ли какво представлява машина, която работи по принципа на свободното търсене? Не? Представете си, че се намирате в непозната тъмна стая, подредена с мебели, и вие трябва да излезете от нея. Започвате наслуки да обикаляте в тъмното, да се блъскате в непознати предмети, да опипвате стените, докато намерите вратата. Казано на кибернетичен език, вие действувате без всякаква предварително разработена програма, само сте си наумили крайната цел. Точно така действуваше автоматичната количка, на която аз поставих „Феано“ с много примитивна програма: да стигне до пещерата, да откачи от бомбата два проводника и да присъедини към същите контакти два други с термистор, включен последователно. Докато обикаляла количката, машината „Феано“ сама си е съставила програма за по-нататък…

— А източникът на захранване? — запитах аз.

— От акумулатора на количката.

— Не разбирам как е могла да ти помага тази дама, след като не разбира от нищо друго освен от спринцовки и клизми.

Кой знае защо, аз все още изпитвах неприязън към Чикони.

Тя прихна да се смее.

— Сега вече всеки човек знае как се включва и изключва радиоапарат. Боб ми обясни какво трябваше да включа и да изключа на количката. А изчислителната машинка покрих с брезента.

— И количката сама ли потегли? — запита Крам.

— Една минута след като поставих „Феано“, количката тръгна. Аз дори не забелязах в тъмното къде изчезна. Впрочем защо тя потегли точно по циментираната пътечка?

По лицето на Боб се изписа недоволство.

— Господи, колко е трудно да се обяснява нещо на хора, които не знаят математиката. Просто аз така запрограмирах работата на „Феано“. А после в процеса на работата тя сама е усъвършенствувала програмата.

— По-добре никога да не беше изучавал тази проклета математика — измърмори Фин. — Ще ти излезе солено.

Вратата на стаята се разтвори широко, влязоха полковник Джейкс и двама цивилни. Ние застанахме до Боб.

Погледнах цивилните. Колко много си приличат всички те! Тъпи недодялани мутри, широки рамене, дълги ръце, жесток израз на лицето.

— Кой? — запита единият от тях, като ни оглеждаше.

— Ето онзи, с петната по лицето, Вигнер — отговори полковник Джейкс, — и тази дама…

— Засега дамата не ни трябва — каза цивилният. — Излезте всички от стаята.

— Защо нямате специално помещение за такива работи? — грубо запита Джейкс вторият цивилен.

— За какви работи? — Не издържах аз и направих крачка напред.

Ох, как обичам да удрям такива мутри! И колкото повече се съпротивяват притежателите им, с толкова по-голямо наслаждение удрям!

— Всъщност вие кой сте? — запита единият.

— А вие?

Мускулите по квадратната му физиономия заиграха. Притъмня ми пред очите от желание да го ударя. Крам ме хвана за ръката.

— Да вървим — каза той. — Нямаме работа тук.

— Именно — процеди през зъби цивилният.

Погледнах Боб и му кимнах окуражително.

— Предложи на тези двама биволи да се прославят в цялата страна. Ако искат бомбата да се взриви, какво им струва да слязат в пещерата под скалата?

Цивилният, който стоеше до мен, незабелязано ме хвана за дясната ръка и я стисна с всичка сила. Очите му се превърнаха в две тесни сълзящи цепнатинки. Беше дяволски силен, но ме бе подценил. Като работех само с китката си, така му извих ръката, че си захапа долната устна и отпусна пръстите си. Всичко това стана при пълна тишина само за няколко секунди.

Безмълвно се разбрахме.

— Боб, ще ми разкажеш как са се държали тези джентлмени! — извиках аз, излизайки последен от стаята.

— Ама че дисциплинка — мърмореше Джейкс, настанявайки се на високия стол в бара. — Заради такива идиоти като вас мога да загубя длъжността си.

— Трябва да изгонят в оставка всички военни и тогава няма да са нужни бомби! — неочаквано викна Фин.

Джейкс го погледна с уморени очи.

— Каква е разликата кой ще ги изпробва, дали военни или цивилни? Впрочем бомбите са ги измислили не военните, а интелигентни господа с висше научно образование като вас…

Не очаквах от Джейкс такава тирада!

— И все пак, полковник, добре е, че бомбата няма да бъде взривена. Във всеки случай тази. Някак си по-леко се диша — подхвърли Крам.

Джейкс сви рамене.

— Ще бъде взривена. Непременно ще бъде взривена.

Изпи уискито и изведнъж избухна:

— Смятате се за умни хора, а се държите като сополанковци! И какво постигна това момче? Провали експеримента? За какво? Да покаже, че е герой, че е против атомните изпитания? Кому е нужно това? Аз не знам какво е направил там и какво общо има тук математиката и изчислителната машинка. В света всичко се преобърна с главата надолу и това, което по-рано вършеха мошениците, сега го правят математиците. Не разбирам как го правят. И изобщо що за гадост е това кибернетиката и защо с нейна помощ може да се прави всичко, което ти скимне. Но каквото и да е направил Вигнер с бомбата, тя въпреки това ще се взриви. Разбирате ли, палета? Рано или късно всичко ще си отиде на мястото. Не съм виждал по-глупава хлапашка работа. Струва ми се, че сте на страната на Вигнер. Само че това е умряла работа, уверявам ви.

— А какво ще стане с него? — запита Чикони.

— А не ви ли интересува, мис, какво ще стане с вас?

— Интересува ме какво ще стане с него.

— Не ми е известно какви са законите в това отношение — измърмори Джейкс. — Но ще му посмачкат ребрата. Може би и вашите ще посмачкат. Та нали тези момчета няма да повярват, че вие сте осъществили номера с бомбата, без да я докоснете с ръце.

— Умните хора ще повярват.

— А вие да не мислите, че умни хора ще избиват зъбите на вашия гениален математик? Свещена наивност. Не по-умни от тези, които сега разговарят с него.

Станах и погледнах въпросително Джейкс.

— Седете спокойно. Разбрал съм се с тях, че тук на базата няма да правят с него нищо подобно. В противен случай не гарантирам за последствията. Ако работниците и инженерите в шатрата научат, че постъпват лошо с Вигнер, на базата могат да възникнат безредици…

— Аха! — възкликна Крам. — Значи не само ние, но и момчетата от шатрата са на страната на Боб!

Джейкс си допи чашата, стана и каза:

— Да. Това задоволява ли ви?

— Разбира се.

— Вървете по дяволите.

Той излезе от бара. Мъчех се да си представя за какво разговарят сега с Боб тези тъпи мутри. И защо изпълняването на такива задачи се възлага винаги на изроди?