Анатолий Днепров
Петнистия Боб (4)

IV

Събудих се с натежала глава и погледнах електрическия часовник над вратата. Беше шест сутринта. Значи след четири часа всичко ще започне, по-точно, всичко ще бъде свършено.

Предутринната мъгла навън ставаше все по-рядка. В стаята беше задушно и аз отидох до прозореца да подишам чист въздух.

Часовоят стоеше вече не до оградата, а по-близо до зданието. Върху фона на тъмновиолетовия хоризонт скалата изглеждаше черна.

Гледах разсейващия се сумрак и си мислех за това, което щеше да стане тук след четири часа и какво ще бъде след взрива. Сеизмичните станции във всички страни ще регистрират земетресение. С помощта на своите уреди сеизмолозите лесно ще определят мястото на взрива и ще го отбележат на картата. После ще сравнят характера на сеизмичната вълна с всичко онова, което им е известно за земетресенията, и без всякакви усилия ще установят, че това не е било земетресение. Вестниците ще пошумят, радиото ще поговори и всичко ще утихне. И ние известно време ще обработваме резултатите от наблюденията над подземния взрив на водородна бомба от нов тип. И тъй ще продължи, докато не намерят и не изкопаят още една пещера под някоя скала. И всичко ще започне отначало…

Видях, че полковник Джейкс отиде при часовоя и заговориха. Часовоят се обръщаше няколко пъти към скалата и махаше с ръка натам. Облякох се и слязох при тях.

— Безсъние ли ви мъчи? — запитах Джейкс, като си палех цигара.

— Дявол да го вземе! Току-що ми позвъниха и ми казаха, че автоматичната количка не се е върнала…

— Как така не се е върнала?

— Много просто. Изпратили я в пещерата да постави още един дозиметър. А тя, проклетницата, не се върнала.

— Много важно — автоматична количка. Цяла скала ще полети във въздуха, а това е нищо и никаква количка — казах аз.

— Сигурно се е развалило радиоуправлението й — обясни Джейкс.

— Ами ако вземем да изпратим някого при нея? — запитах аз.

— Това е невъзможно. Заповядано е след дванадесет през нощта да не се допуска никой до скалата.

— Тя кога отиде?

— В единадесет — каза Джейкс и изпсува. — Трябва да се съобщи в центъра.

Той закрачи към своя котедж, а аз останах при часовоя.

— Изскочи в тъмното като луда и се понесе. Ама че техника!

— Ти за какво говориш?

— Ами за същата тази количка. Тича като жива. Браво на този, който я е измислил!

Съмна се напълно и скалата заблестя с пурпурни и розови краски.

— Мене ще ме освободят от пост в девет и половина — каза часовоят. — После никой няма да има право да излиза от помещението. Какво ще правите вие там?

— Най-различни неща.

Обърнах се и видях Боб. Той вървеше право към мен.

— Голямо представление ще има днес, нали, Боб?

— Наистина — усмихна се той. — Дай да запаля.

— Струва ми се, че по-рано ти не пушеше.

— Представи си много рядък случай — медицината ми препоръчва да пуша.

— Ето че за последен път се любувам на скалата — казах аз, като му поднасях запалката. — На теб не ти ли е жал за нея?

— Ами любувайте се. А на мен трябва преди изпробването да ми бият инжекции. — Боб отново забърза към сградата.

— Всичко е наред — каза Джейкс, идвайки към мен. — Реши се да пожертвуваме количката. След два-три дни ще ни изпратят нова.

Погледнах часовника си. Седем и половина. Започваше да става горещо.

— А вярно ли е, че ще бъде като земетресение? — запита часовоят полковника.

— Много сте любопитен. Знаете, че за разгласяване на военна тайна…

Аз така и не можах да чуя какво наказание се полага на войник за разгласяване на военна тайна. Крам ме повика да закусим.

В бара си поръчах пържени яйца с бекон и чаша мляко. Когато отидох до своята масичка, Фин вече довършваше закуската си. Той ме погледна със зачервени от безсънието очи.

— Знаеш ли, в такъв ден си струва да се помирим — казах аз, сядайки до него.

Фин взе мълчаливо чашата си с млякото и отиде до прозореца. Значи, сериозно се е обидил!

— Честна дума, Фин, прости ми. Това стана наистина защото бях пиян. — Приближих се до него и леко го пипнах за рамото.

Той се обърна рязко и процеди през зъби:

— Има неща, които не се прощават до гроб!

— Ама, моля ти се, удари ме, ако от това ти стане по-леко.

— Хич не ми пука за твоя удар. Понякога думите удрят по-силно от юмруците.

Изпи си млякото на един дъх и излезе. Какво толкоз обидно му бях казал?

— Мег, какво съм наговорил вчера на Фин?

Тя ме погледна с уморени очи. Сигурно и тя не беше спала.

— Вчера той получи нервен припадък. Вие сте му наговорили нещо относно цената за убийство на новородени.

— Е, че какво толкоз?

— Нощес са позвънили и са му казали, че жена му е родила син.

Задавих се с млякото. Какъв идиот съм!

— Ей сега ще ида при него да се извиня и да му честитя…

— Късно е вече — каза Маргарет. — След минута трябва да сте на мястото си.

Наистина високоговорителят запращя и говорителят по радиото обяви с монотонен глас:

— В продължение на тридесет секунди операторите да заемат местата си при уредите.

— Когато изпитанията свършат, непременно ще го помоля да ми прости — казах аз, като хванах Чикони за ръката, сякаш бях виновен и пред нея.

Тя се поусмихна.

— Добре, вървете, време е.

— Боб на мястото си ли е? — запитах я, когато крачехме един до друг по коридора.

— Боб винаги е на мястото си.