Анатолий Днепров
Петнистия Боб (3)

III

Джордж Крам завеждаше лабораторията по фотоелектроника. Това са фотоелементи, термистори, сцинтилатори и прочее. Измерването интензивността на избухването, на спектралното излъчване, на интензивността на потока от радиоактивни частици — всичко това е по неговата специалност. Той си вършеше работата мълчаливо и не се хвалеше. А всички ние се хвалехме. Всички с изключение на Боб.

Веднъж срещнах в коридора Крам.

— Скоро край на скалата.

— Жалко — отвърна Крам.

— Жалко е, когато убиват човек. А тук става дума за скала — голяма работа!

— Това е единствената скала на сто мили наоколо.

— В света скали колкото щеш.

— Въпреки това. Нашата скала придава на околността неповторимост.

Какво му става, да не е мръднал? Преди изпитанието на бомбата изведнъж му дожаля за скалата!

Излязох от жилищната сграда и тръгнах към часовоя при оградата от бодлива тел. Той гледаше в небето и без да ме погледне, каза:

— Току-що прелетя самолет. След него остана димна следа. И ето че изчезна. Чудно, нали?

Аз не видях нищо в синьото небе и се загледах в оранжевата скала.

— Казват, че в понеделник тя също ще изчезне — каза часовоят и кимна към скалата.

— И какво от това?

— Всички ние сме истински мръсници. Разваляме природата.

Това беше обикновено момче с карабина в ръце. Беше пъхнал пилотката си под широкия колан на панталона си. Под гъстите му черни коси по лицето се стичаха капчици пот.

Тръгнах към портата.

— Стой! — извика часовоят. — Не може!

— Че защо?

— От днес е забранено да се излиза извън оградата.

— Защо?

— Тя вече е там.

— Коя?

— Ейч-бомбата.

По бетонираната пътечка направо от скалата към нас се носеше черна точка.

Колкото повече се приближаваше тя, толкова по-ясни ставаха очертанията й. Това беше автоматична количка, управлявана по радиото. С помощта на нейните технически ръце нашите военни инженери вършеха под скалата онова, което не бяха успели да завършат лично.

Количката се приближи до оградата, натоварена с нещо, покрито с брезент.

— Какво кара? — запитах аз.

— Това не е наша работа. Кара си, и толкоз.

Количката профуча покрай нас и като направи по бетонираната пътечка рязък завой, потегли към брезентената шатра.

— Лоша работа — каза Крам, приближавайки към мен.

— Защо да е лоша? — запитах аз.

— Пришпорват натам и насам автоматичната количка. Не успяха да свършат всичко. А правителството бърза с изпитанията.

Количката отново се приближи с леко бръмчене до портата и като забави само за миг скоростта си, внезапно изрева и се понесе обратно към скалата.

— Бързо препуска — подхвърлих.

— Странен човек е този Боб — каза Крам.

Погледнах го изненадано и неразбиращо.

— Оказва се, че никога не е виждал термистори. Дойде при мен и взе един. Казва, че искал да се запознае отблизо с него. Как мислиш, за какво ли му е?

Вдигнах рамене. Когато изгубих от погледа си количката, предложих:

— Да вървим в бара.

В бара заварихме Маргарет, полковник Джейкс и Фин.

— Здравейте момчета — каза Самуел. — Защо имате такъв умърлушен вид?

— Горещо е — отвърна Крам.

— Страхувахме се, че изпитанията няма да се състоят — каза Фин. — Много взеха да пишат във вестниците за контрол.

Джейкс направи гримаса и махна с ръка:

— Глупости. Никой не ще приеме такова нещо.

— Но ако народът настоява да се прекрати всичко това? — запита Маргарет.

— А какво е това народ?

— Ами, да предположим, всички хора…

Полковникът изхъмка.

— Хората сме ние. Учените казват, че подземният взрив можел да мине за земетресение.

— А колко ще ни плащат на нас през времето, докато проучваме горещата зона? — запита Фин.

Крам се намръщи.

— Слушай, Самуел, ако трябваше да ти плащат за убиване на новородени, пак ли щеше да се интересуваш от цената? — запитах аз.

— Напрегната ли е работата, напрегната е. Какво общо имат тук новородените?

Сипах си уиски в чашата и го разредих наполовина. Този Фин ми действуваше на нервите. Отпих и казах на полковника:

— За такива сериозни работи не бива да се вземат подлеци.

— Вече съм чувал това от вас. А кого имате предвид сега?

— Този търгаш — и кимнах към Самуел Фин.

Той скочи от стола с изкривено от гняв и побледняло лице.

— Алчен е за пари. На такъв плати му хиляда долара и му дай да натисне копчето — и цялото земно кълбо ще се пръсне на парчета. И къде им е умът на ония там, в отдела за подбор на специални кадри?

Фин отскочи две крачки назад, засили се и ме удари с юмрук в слабините. Скочих от високия стол и като извих дясната му ръка зад гърба, четири пъти го ударих в лицето. Той беше доста пиян и след ударите ми не можеше да се държи на краката си.

— Свършихте си работата, а сега го замъкнете в стаята му. Мис Маргарет, утре той трябва да бъде като кукуряк — нареди Джейкс.

Вкарах Фин в стаята му и го хвърлих на дивана. От носа му течеше кръв. Скоро дойде Маргарет с куфарчето си. Извади памук и амоняк. Седях и наблюдавах с подигравка как умелите й ръце придаваха на противната, гладко избръсната физиономия на Фин приличен вид.

— Не ви ли е противно да се занимавате с такива като него? — запитах аз Чикони.

— Не бях виждала досега такъв кретен като вас — отвърна тя, като избърсваше носа на Самуел с влажен памучен тампон.

— Откровено ще ви кажа, струва ми се, че човек, който печели от тайни атомни взривове, е голям мръсник.

— Ами вие? Нали и вие сте тук, за да печелите пари като него? Той е глупав и не го крие. А вие се правите на пацифист и спокойно си получавате заплатата.

— Да, но… — Неочаквано се замислих над онова, което каза Маргарет.

Фин отвори очи и като ме видя, извърна лицето си към облегалката на дивана. Чикони поля от шишенце на слепоочията му някаква течност и той сам я разтри с ръка.

Седях и не знаех къде да се дяна. След онова, което ми бе казала Чикони, изведнъж се почувствувах мръсник. Наистина за какво пребих Фин? С какво съм по-добър от него?

Излязох от стаята и се запътих към Боб.

— Сърдиш ли ми се? — запитах аз влязъл, без да почукам.

Той седеше наведен над някакви книжа. От време на време натискаше на изчислителната си машинка копчето и тя съскаше като спусъка на фотоапарат. В средата на миниатюрното куфарче светваше зелена лампичка. Боб гледаше циферблата и записваше от него някакви цифри.

— Сърдиш ли ми се? — повторно го запитах и сложих ръка на рамото му.

— Не — отвърна той и ме погледна с умните си очи.

— Какво изчисляваш?

— Така, просто нещо. Един алгоритъм. Нали утре са изпитанията.

— Знам. Някак си ми е противно…

Боб се усмихна.

— Ние тук сме като шайка разбойници. Отцепници от целия свят. Подземния взрив ще представим като земетресение.

— Знам — каза Боб.

— Отвратително, нали?

— Много. Знаеш ли, имам много работа. Може и да не успея да я свърша до утре.

— Искаш да си ида ли?

— Откровено казано, да. Утре след десет — заповядай.

Десет сутринта е моментът на взривяването. Значи и Боб полага големи усилия, за да се подготви за изпитанията. И въпреки това аз не го бия, а Фин пребих.

На работната му маса забелязах пластмаса с два проводника.

— Какво е това? — попитах безразлично.

— Термистор. Много чувствителен уред към промените на температурата. Усеща топлината на човешкото тяло от голямо разстояние.

Излязох си. Ах, колко противно ми беше в навечерието на изпробването на водородната бомба!

Допивах петата чаша уиски, когато в бара дойде Маргарет.

— Защо не се приберете да си легнете? Утре е тежък ден.

Погледнах я с омраза.

— Слушайте, вие! На вас харесва ли ви скалата в западната част?

Тя съвсем сериозно кимна с глава.

— И на мен също. Но утре тя ще изчезне. Разбирате ли? Утре ние ще я премахнем от лицето на земята. Това е държавна скала, тя принадлежи на нашето правителство… И то реши да я унищожи… Ясно ли е?…

— Всичко ми е ясно. Само че е време да си лягате — каза Маргарет и седна до мен.

— Мразя ви. Нека да пием двамата за упокой на скалата…

— Добре… Но ще ми обещаете ли, че веднага ще се приберете да си легнете?

Чашата й ми се стори увиснала във въздуха и аз дълго се мъчих да улуча да се чукна с нея.

— А сега глътнете ей това. — Маргарет ми подаде две таблетки.

— Вие сте жена. Не ви ли е страшно, че утре земята, която ви е родила, ще потрепери като смъртно ранен звяр? Не чувствувате ли отвращение да получавате пари за тази мръсотия? От какво печелим пари ние? От това, че натъпкваме утробата на нашата майка с чудовищен взрив и разкъсваме на части тялото, което е родило всички ни… А вие спокойно ми говорите, че трябва да бъда трезвен… Не искам да съм трезвен, разбирате ли?…

— Разбирам. Глътнете таблетките.

— По дяволите! По дяволите вашите таблетки!

Вдясно от мен неочаквано се появи неясна фигура. Потърках очи и се сетих, че това е Самуел Фин. Той си наля двойна порция уиски.

— А-а-а, дойде… — процедих аз през зъби.

— Дойдох — потвърди спокойно той.

Носът му беше доста подпухнал. Жадно притисна устни до чашата и изпи всичко наведнъж.

— Самуел, вземете и вие. — Маргарет подаде и на него таблетки.

Кой знае защо, си спомних писмото на майка ми и казах:

— Хайде да се сприятелим, момчета. Та нали освен нас няма никой на света…

Фин ме погледна презрително.

— Виж го ти каква величина! Освен него нямало никой на света! А двата милиарда и половина хора? Ако всеки жител на земното кълбо те пернеше с пръст по носа, нищо нямаше да остане от теб. Не се перчи с юмруците си. Те са нула пред водородната бомба и нула на десета степен пред цялото човечество.

— И въпреки това трябва да бъдем приятели… — неясно смутолевих аз.

— Ще ви изпратя — каза Маргарет.

Спрях се на входа и погледнах към коридора. В дъното стоеше Боб и пушеше.

— Нима той пуши? — учудих се аз.

— Вигнер, как са работите? — запита Маргарет.

— Всичко е наред.

— Наистина ли? — възкликна тя.

— Да. Успях да свърша навреме.

— Аз ще изпратя Уилям, почакайте ме.

Краката не ме слушаха. Чикони едва ме домъкна до стаята ми, търкулна ме на дивана и загаси лампата. Таблетките й са някакво приспивателно. Заспивайки, аз виждах как оранжевата скала бавно се издига в небесните висини, подпирана отдолу от гъсти кълбета виолетов дим.