Анатолий Днепров
Петнистия Боб (1)

I

Гледахме оранжевата островърха грамада, която се издигаше на половин миля от нас. Просто да се чудиш как се е появила в центъра на пясъчната равнина тази скала, висока три хиляди фута.

— Чудо на природата — подчерта Боб. — Да не вярваш на очите си!

В далечината, между нас и скалата, се виждаше ограда от бодлива тел и през нея се губеше към хоризонта тясна бетонирана пътечка. На мястото, където пътечката пресичаше оградата, под брезентен навес при вратите стоеше часовой.

Някога тук сигурно всичко наоколо е било скали. Постепенно те са се рушили и е останала само тази.

Погледнах Боб и се усмихнах мислено.

Белите ивици по лицето му бяха станали бледорозови от лъчите на яркото сутрешно слънце.

— Знаеш ли какво си мисля — казах аз. — Това, което не са направили за милиони години дъждовете, бурите и ветровете, то за десетина години ще го направим ние, хората.

Боб наведе глава и започна да рови с крак мекия пясък. Стори ми се, че се стеснява от белите петна по лицето си.

Преди да постъпим на работа, всички бяхме проверени от медицинска комисия. На Боб му намериха някаква рядко срещана болест, наричана „витилиго“.

При такова заболяване по тялото се появяват непигментирани ивици. Иначе му нямаше нищо друго.

— Някакъв учен или философ бе казал, че човечеството представлява раков тумор по тялото на нашата планета — промълви Боб.

— По-лошо. Едра шарка. След всяка война шарката оставя по лицето на планетата все по-дълбоки белези. Представям си как ще изглежда Земята, когато по нея минат нашите ейч-бомби!^[1] След като се налюбувахме до насита на скалата, ние се потътрихме отново към сивото двуетажно здание. По-вдясно се намираше котеджът на полковник Джейкс, а вляво от главната сграда се издигаше огромна брезентова шатра, висока колкото пететажна къща. На защитената от вятъра страна на брезента трептяха три грамадни сини букви — инициалите на нашата могъща държава.

— Тези неща ги трупат ей в тази шатра — поясних аз. — Ти къде си изучавал математика?

— В Чикаго. При професор Колинз. А ти?

— Аз не съм математик. Дозиметрист съм. Разбирам малко и от електроника. Но съм завършил само колеж.

Срещу нас вървеше полковник Джейкс.

— Харесва ли ви тук? — обърна се той към мен.

— Дявол знае! Без работа човек може да се побърка.

— Имаме хубав бар. Безплатен. На самообслужване.

— Знам го.

Докато ние разговаряхме с него, Боб продължаваше да върви към сградата. Изглежда, не му беше много по сърце да разговаря с военни. А на мен, виж, ми беше безразлично. Всички тия военноуниформени са големи дръвници.

— Кое е това момче? — попита полковникът, като кимна към Боб.

— Това е Боб Вигнер, нашият математик.

— Аа — каза Джейкс. — Сега без тях крачка не можем направи.

— Точно така. Ами ние кога ще започнем истинската работа?

— А вие защо толкова бързате? Заплатата ви нали върви, добре сте.

— Не много — отговорих аз и се помъкнах към бара.

В бара заварих Джордж Крам, Самуел Фин и брюнетката, чието фамилно име, струва ми се, беше Чикони.

— Салют, Уилям! А къде е твоят петнист приятел? — запита Фин.

— Сигурно е отишъл да спи. На него не му харесва много тук.

— Не ми харесват момчета с такава петниста мутра като неговата! — каза брюнетката, без да откъсва ярко начервените си устни от чашата.

— Впрочем коя сте вие? — запитах аз.

— А вие?

Не понасям безочливите девойки. А тази беше най-безсрамната от всички, които познавах. Имаше физиономия като онези от кинорекламата, красиви крака и хубава фигура. Чашата й беше изцапана с червило. Стана ми противно и си налях джин, като го разредих наполовина с лимонов сок.

— Уилям, тя е единствената дама при нас — каза Джордж.

— По-добре хич да я нямаше — измърморих аз.

Ядосах се заради Боб. Какво я интересува тази девойка неговото лице? Много ми се искаше да видя как щеше да се чувствува, ако неочаквано при нея се появеше някакво нарушение на обмяната на веществата!

Няколко минути пихме мълчаливо. После отново заговори Самуел Фин.

— Може да излезе, че ние тук напразно си губим времето. По радиото предаваха, че скоро щели да забранят всякакви изпитания. Край на всички атомни работи.

— Глупости! — уверено каза Чикони. — Правителството никога няма да се съгласи с това. Пропагандна шумотевица.

— Вие случайно да не сте помощник на държавния секретар? — запитах аз.

— Не. Негова племенница съм. А вие да не сте от комисията по разследването?

Изсумтях възмутено и се обърнах.

— Ако прекратят изпитанията, ние няма да имаме работа тук — продължи Фин. — Най-доброто, на което можем да разчитаме при подобен случай, е сумата, необходима за връщане, плюс дневните.

Фин явно много го вълнуваше паричният проблем. А на мен ми е все едно. Ако не тук, то другаде можех да намеря работа по специалността си. Кой знае защо, отново ме хвана яд за Боб. Просто намразих брюнетката.

След втората чаша джин казах:

— На такава работа не трябва да се допускат женоря.

Тя ми хвърли презрителен поглед и излезе от бара.

Крам и Фин се разсмяха на глас.

— Какво си се заял с нея. Тя е доктор.

— Още по-лошо. Какво право има да говори така за Вигнер?

— На теб пък какво ти е харесал толкова този петнист момък? Нали все трябва да се говори за нещо? Преди да пристигнеш например, тебе одумвахме.

— Мене ме одумвайте колкото си щете, но Боб не закачайте.

Наистина какво толкоз ми е харесал Боб? Той е един такъв тих, стеснителен и видът му е твърде неугледен. Сигурно нито едно момиче не иска да танцува с него.

— Щом е лекарка, по-добре да помисли как да избави момчето от това глупаво витилиго. Правим свръх-бомби, а не можем да излекуваме хората от такова дребно нещо…

— Ядосан си — подхвърли Крам. — Я по-добре иди да спиш.

Не отидох да спя, а се отбих при Боб. Неговата стая и работен кабинет се намираха на първия етаж в левия край на коридора. Постоях малко до прозореца и гледах брезентовия купол, край който лениво се шляеха момчета във виолетови комбинезони. Те влачеха вътре в шатрата големи сандъци, обковани с ламарина.

Боб се беше излегнал на дивана и прелистваше някакво списание.

— Защо не дойде в бара?

— Нямах желание — отвърна той и ме погледна право в очите. Видя ми се страшно умно и честно момче. Не знам защо.

— Слушай, Боб. Ако някое говедо те обиди, кажи ми. В колежа бях шампион по бой без никакъв стил.

Той се понадигна и се усмихна учудено.

На вратата се почука.

— Влезте — каза Боб.

В стаята влезе същата онази брюнетка. От яд чак дъхът ми секна.

— Вие ли сте Боб Вигнер? — запита тя, без да ми обръща никакво внимание.

— Да.

— Току-що прегледах медицинския ви картон. Предписани са ви инжекции и ултравиолетови лъчи.

Боб кимна смутено.

— Съблечете се до кръста. А вие, моля ви, излезте — обърна се тя към мен.

— На какво основание?

— Така трябва. Ако не излезете, ще се оплача на полковник Джейкс.

Тя отвори малко кожено куфарче и извади от него спринцовка, спиртна лампа и кутийка с ампули. Боб стоеше смутен посред стаята.

— Е, добре. Лекувай се, приятелю — казах аз, като го тупнах по рамото. — Само че нямай голямо доверие на тези палачи.

И отново се потътрих към бара.