Хилда Дулитъл
Олтар

Убежище ли са скалите ти за кораби?

Потегляли ли са галерите на път от твоите брегове?

Изчаквал ли си във растящото спокойствие

в кой сърповиден пристан приливът ще ги достави?

Изпълни ли те сладост, изкусителен покой,

при заминаването на търговските им кораби?

 

Не! Ти величествен си, но свиреп и зъл —

проклятие на сушата.

Ти изкушаваше мъжете да се приближават

и те загиваха по твоите скали.

 

Изпращаше им светлини, ала таеше плитчини

и кремъци, и плочи, и черупки хлъзгави,

и водорасли, вкопчени в скалите.

 

Прокоба бе това, че те видяха.

Когато кротките моряци в теб се вгледаха,

те търсеха да видят суша зад носа, на завет,

но се натъкнаха на твоите подводни рифове.

 

Олтар, и ти самият си незащитен,

от тежестта на вятъра премазан.

И тръпнеш ти, когато той плющи,

издигаш се, надуваш се от вихрите

и с отлива се свиваш и пищиш,

и стенеш под градушките, трещиш,

когато гръмотевици трещят,

и безполезен си,

когато приливите шеметно се завъртят

и в канарите ти, замаяни от ударите,

корабите се разбиват…