Анатолий Днепров
Трагедия на улица „Паради“ (3)

III

— Не ви ли омръзна да ме слушате? — запита ме французинът. — Тогава ще продължа. И така, след няколко дни аз и жена ми се преместихме в мрачната къща на улица „Паради“. Квартирата ни беше с един етаж по-долу от квартирата на Дешлен. След като подредихме бедната си покъщнина в двете стаи, Жокл ни покани да се качим горе при професора.

Сега, през деня, забелязах, че квартирата му беше доста просторна, особено средната стая. От дясната и от лявата й страна имаше две по-малки стаи, в дясната беше кабинетът на професора, а лявата бе препълнена с неразопаковани още колби и някакви уреди.

Професорът ни посрещна доста любезно. Изпод гъстите надвиснали вежди черните му очи искряха закачливо.

— Така-а! — започна той. — Значи, събрахме се всички. Добре. Сега ще проведем генерално съвещание и ще разработим план за действие. Впрочем, Ирен — обърна се той към жена ми, — богата ли е нашата аптека?

— Имаме всичко друго освен сулфамидни препарати — отвърна жена ми.

— Засега те няма да ни трябват. А намират ли ви се някакви аминови киселини или техни производни? Имате ли цистеин, глуболин? И накрая имате ли обикновен желатин?

— Това ще се намери. Особено желатин.

— Прекрасно. Тогава моля да минем в кабинета.

Когато се настанихме, той повика Жокл и каза:

— Я вдигни ръкава на дясната си ръка.

Момъкът се усмихна смутено и вдигна ръкава над лакътя.

Аз и Ирен станахме и се приближихме до него.

— Разгледайте внимателно долната част на ръката на този младеж — каза професорът дяволито.

Отначало не видяхме нищо особено. Ръка като ръка. Дешлен накара Жокл да иде по-близо до прозореца и едва тогава открих нещо много странно. От лакътя към рамото ръката беше покрита с гъсти черни косми. Но от лакътя надолу нямаше никакви косми. Впрочем имаше, но те бяха много светли и много тънки, като по тялото на малко дете. Цветът на кожата под лакътя беше светъл, тя изглеждаше по-тънка и по-нежна в сравнение със загрубялата жълтеникава кожа нагоре.

— Долу ръката ви е по-млада, отколкото горе — каза неочаквано жена ми.

— Съвсем вярно — рече професорът. — Точно така е. Тази ръка е само на три месеца, а лакътят, ако не се лъжа, е вече на двадесет и девет години.

Гледахме учудено Дешлен. Момъкът смъкна ръкава си и седна.

Трябва да започна за съжаление от някои доста елементарни истини, които уж са известни на всички, но над които за съжаление никой досега не се е замислял.

Сигурно знаете какво е експлантация или култивиране на тъкани. Вземате парченце жива кожа и я слагате в епруветка с питателна среда. Ако питателните продукти и кислородът в тази среда са достатъчно и е осигурена добра обмяна на веществата, то клетките жива тъкан започват да се размножават извън организма.

Ще ви припомня и други факти. Някои живи организми притежават чудесното свойство да възстановяват повредените си органи — регенерация. Ако например се изреже част от черния дроб на човек, след време тя може напълно или частично да се възстанови. Но това все още не е най-учудващото. Известно е, че ако вземем парченце от обикновен пръстеновиден червей — подчертавам: парченце, — голямо колкото една тристотна част от целия червей, и сложим това парченце в подходяща питателна среда — от него ще израсне цял червей, съвсем същия като онзи, от който сме взели парченцето за опита. Има и други организми, например хидрата, които могат да регенерират напълно от малка част от тялото си.

Ирен неочаквано каза:

— Професоре, вие сигурно сте разработили начин за регенериране на ампутирани човешки крайници чрез поставяне на останалата част във вана със съответната питателна среда?

— Ако искате да знаете, да — отвърна Дешлен и се усмихна.

— Значи именно по този начин сте възстановили ръката на господин Жокл?

— Съвсем вярно.

— Та това е цяла революция във възстановителната хирургия, или как може да се нарече още тази област на медицината? Може би възстановителна биохимия?! — възкликнах аз.

— Не, не е революция още. Това е половин революция — каза Дешлен. — Революцията ще бъде по-късно.

Ние се спогледахме. Ако регенерирането на ампутирани части на човешкия организъм чрез поставянето на останалата част във вана с питателна среда не е революция, тогава какво друго повече може да има?

— Нима вас не ви учудва — продължи Дешлен, — че всеки от нас се е появил на света и е израснал в огромен организъм само от една-единствена клетка? Та нали ние в началото, в периода на зараждането, сме представлявали само една-единствена зародишна клетка! Точно в тази една-единствена клетка е била концентрирана програмата, ако щете, планът или проектът за построяването на целия ни организъм. Подреждането, което наблюдаваме в обикновените кристали, е само едно геометрично подреждане, докато подреждането и последователността на молекулите в новия организъм е подреждане, което определя смисъла на целия живот.

— А сега да премина към най-главното — към патриотичния ни дълг към Франция — каза Дешлен и стана.

Точно това неочаквано преминаване от строежа на живия организъм към съдбата на нашата родина ни направи най-силно впечатление.

— Не искам да ви описвам каква мъка и унижение преживява сега Франция… Всички много добре знаете това. Аз и Жокл може би знаем малко повече, защото сме били на фронта или поне на такива места, които условно могат да се нарекат фронт. Нашата задача се състои в това да помогнем на онези, които продължават борбата. Ще им помогнем да намерят оръжие. Нужни са им пари, много пари.

— Имате предвид съпротивителното движение? — попита тихо Ирен.

— Да.

— Но нали в Алжир съществува щаб на това движение. Той му помага.

Дешлен се намръщи.

— Много добре знам каква е тази помощ. Позиви, хартийки, поздравления, няколко стотин стари карабини. А е необходимо повече, много повече… Понякога ми се струва, че там, в Алжир, дори се страхуват да помогнат сериозно на нашите партизани…

— А къде смятате да намерите толкова огромни средства? — заинтересувах се аз, като все още не бях в състояние да разбера смисъла на целия разговор.

— В Египет — неочаквано каза Дешлен и ние всички се надигнахме от местата си.

— Къде-е?

— В Египет. В селището Абусир, на сто километра южно от Кайро.

Докато ние седяхме изумени и се поглеждахме не разбиращо, професор Дешлен дръпна чекмеджето на бюрото си и извади от него пожълтят лист хартия.

— Не знам дали ви е известно, че преди войната аз се занимавах с раковия проблем. Интересуваха ме научните съобщения на Рафър, които се отнасяха към 1918 — 1923 години. Той пише, че за да се разбере характерът на раковото заболяване, е необходимо да се установи отдавна ли тази болест съществува на земята. Изследвал е останки на древни животни и особено прецизно египетски мумии и е стигнал до извода, че древните египтяни не са познавали тази болест. Ето тогава точно аз реших да установя доколко са издържливи раковите клетки и дали могат клетки от тумор, прекарали в земята пет-шест хиляди години, да възобновят болестта в жив организъм. За да реша този въпрос, най-напред се обърнах към документите; искаше ми се да разбера дали някой от египетските фараони не е умрял от рак. Дълго се рових. И накрая търсенията ми се увенчаха с успех. Върху глинена плочка, поставена пред мумията на царя Сахура в музея Гиме — той е живял в тринайсти век преди нашата ера, — беше посочено, че е умрял, след като е получил на гърдите и коленете „кървава светлина“.

— А какво е това „кървава светлина“? — запитах аз.

— Рак — мрачно издума Дешлен. — Уверих се в това, когато разглеждах мумията в музея. Размножен рак по гърдите и по крайниците. Знаете, че раковите тумори имат кървавочервен оттенък.

— Но какво общо има с това оръжието за отрядите на съпротивата?

Дешлен се усмихна:

— Бързате. В надписа е казано и това, че преди смъртта си Сахура е наредил да се принесе на бог Ра жертвоприношение — едва ли не планина от злато и скъпоценни камъни. И това съкровище било заровено в скривалище.

— Е, и какво — каза Ирен. — Ако имате предвид даровете на Сахура, те сигурно са безнадеждно загубени.

— Сигурен съм, че съкровището е останало неоткрито, всеки случай ние можем да проверим това.

— Да го проверим? — Аз изобщо престанах да разбирам нещо. — А как смятате да научите къде се е намирало или се намира?

— Това ще ни разкаже самият цар Сахура — каза Дешлен и се отдръпна до прозореца.

Ако в този момент в стаята беше избухнала граната или метеор беше пробил тавана, нямаше да се учудим толкова: погледнахме се двамата с Ирен и разбрахме, че ни се е мярнала една и съща мисъл: „Главата на Дешлен не е в ред.“ Само Жокл благоговейно мълчеше и гледаше своя спасител с възхитени очи.

Като ни остави да поразмислим няколко мъчителни минути върху всичко това, Дешлен продължи:

— Скъпи мои приятели, това не е парадокс. Знам, че сте умни хора и правилно сте разбрали това, което ви казах. В парченцето се съдържа в шифрован вид системата на изграждането на цялото живо същество. Ако такова парченце се постави в подходяща питателна среда, то ще израсне в пълноценен голям организъм. Ръката и кракът на Жокл са доказателство за това. Каква трябва да бъде питателната среда, аз знам. Остава съвсем малко — да имам поне една клетка от фараона Сахура!

— Но това е безсмислено! — закрещях аз. — Фараонът е лежал в земята толкова столетия! На всички е добре известно, че пълна минерализация, тоест пълно разрушаване в земята на органичните вещества става максимум за двайсет години. Ние нямаме никакви шансове да вземем парченце за регенерация на Сахура!

— Това не е доказано от никого — безмилостно изрече Дешлен. — Последните археологични разкопки доказаха, че пшенично зърно, взето от гробницата на фараона, е покарало добре, макар че е било там стотици години. Животът е по-издържлив и по-жилав, отколкото мислим.

— Имайте предвид — продължи той, — че трупът на Сахура е бил балсамиран и погребан в каменен ковчег, в песъчлива почва, в гореща, лишена от подпочвени води страна. Не вярвам в тялото на фараона да не се е запазила нито една спяща хилядолетия жива клетка. За експеримента на мен ми е нужна кост от трупа на фараона, само една кост…