Анатолий Днепров
Раци плъзват из острова (5)

V

Събудих се посред нощ от страшен вик. Когато скочих на крака, нищо не видях освен сивкавата ивица на пясъчния плаж и морето, което се бе сляло с черното, осеяно със звезди небе.

Викът отново се чу откъм храсталака, но по-тих. Едва сега забелязах, че Куклинг не е до мен. Хукнах натам, откъдето ми се стори, че идеше гласът му.

Морето беше спокойно както винаги и ситните вълни само от време на време се плискаха върху пясъка с едва доловимо шумолене. Но на мен ми се стори, че повърхността на морето беше неспокойна на онова място, където бяхме сложили на дъното нашите запаси от храна и бидоните с питейна вода. Там нещо плющеше и жвакаше.

Помислих, че е Куклинг.

— Инженере, какво правите тук? — извиках аз, като вървях към нашия подводен склад.

— Аз съм тук! — чух неочаквано гласа му някъде отдясно.

— Боже мой, къде сте?

— Тук — чух отново гласа на инженера. — Влязъл съм чак до брадичката във водата, елате при мен.

Влязох във водата и се спънах в нещо твърдо. Оказа се огромен рак, който беше забил там високите си крака.

— Защо сте влезли толкова надълбоко? Какво правите там? — запитах аз.

— Те ме преследваха и ме принудиха да вляза тук! — жално изписка шишкото.

— Преследваха ли ви? Кой?

— Раците.

— Невъзможно! А мен защо не ме преследват?

Отново се натъкнах на автомат, заобиколих го и накрая стигнах до инженера. Водата наистина стигаше до брадичката му.

— Разкажете ми какво е станало?

— И аз самият не разбирам — промълви той с разтреперан глас. — Както си спях, неочаквано един от автоматите ме нападна… Помислих, че е случайно… поотдръпнах се, но той отново взе да се приближава към мек и докосна лицето ми с щипката си… Тогава станах и се отместих. Той подире ми… Затичах се… Ракът след мен. Към него се присъедини още един… После — други… Цяла тълпа… И ето чак тук ме натикаха…

— Странно! Никога по-рано не се е случвало такова нещо — казах аз. — Но ако в резултат на еволюцията у тях се е изработил човеконенавистнически инстинкт, тогава те не биха пощадили и мен.

— Не знам — пресипнало отвърна Куклинг. — Но аз се страхувам да изляза на брега…

— Глупости — казах аз и го хванах за ръката. — Да вървим покрай брега на изток. Аз ще ви охранявам.

— Как?

— Ей сега ще идем до склада и аз ще взема някакъв тежък предмет. Чука например…

— Само не от метал — изстена инженерът. — По-добре вземете една дъска от сандъка или изобщо нещо дървено.

Потътрихме се бавно покрай брега. Когато стигнахме до склада, оставих инженера сам и се приближих до брега.

Чуха се силни плясъци по водата и познатото бръмчене на механизмите.

Металните твари бяха изтърбушили консервените кутии. Бяха се докопали до подводното ни хранилище.

— Куклинг, загубени сме! — извиках аз. — Изяли са всичките ни консервени кутии.

— Така ли? — изхленчи той. — Какво да правим сега?

— Ами че вие му мислете какво да правим сега. Това е заради вашата глупава измислица. Вие навъдихте този тип оръжие за диверсия и то ви харесваше. Сега сам сърбайте каквото сте дробили.

Заобиколих струпалите се автомати и излязох на сушата.

Тук, в тъмното, докато пълзях между раците, аз напипвах на пясъка и събирах парчета месо, консервирани ананаси, ябълки и още някаква друга храна и я пренесох на пясъчното плато. Ако се съди по количеството, което се търкаляше на брега, тези гадини добре бяха поработили, докато сме спали. Не намерих нито една цяла консервена кутия.

Докато аз се занимавах със събирането на остатъците от нашите провизии, Куклинг стоеше до брадичката във водата на двадесетина крачки от брега.

Бях толкова зает със събирането на остатъците от храната и толкова разстроен от случилото се, че забравих за неговото съществуване. Но скоро той ми напомни за себе си с пронизителен вик:

— Боже мой, Бад, по-скоро ми помогнете, те се докопват до мене!

Хвърлих се във водата и спъвайки се в металните чудовища, се насочих към Куклинг. И тук, на около пет крачки от него, се натъкнах на поредния рак.

На мен ракът не обърна никакво внимание.

— Дявол да го вземе, защо те не ви обичат? Та нали вие сте им баща, тъй да се каже — рекох аз.

— Не знам — хриптеше инженерът, като се задавяше от водата. — Направете нещо, Бад, за да ги изгоните. Ако се роди по-висок рак от този, аз съм загубен.

— На̀ ви една еволюция. Впрочем кажете ми кое е най-уязвимото място на тези раци? Как може да се повреди механизмът?

— По-рано трябваше само да се счупи параболичното огледалце или да се измъкне отвътре акумулаторът. А сега — не знам… Сега е необходимо специално изследване…

— Проклет да сте с вашите изследвания! — процедих през зъби и хванах предния тънък крак на рака, протегнат към лицето на инженера.

Автоматът заотстъпва назад. Намерих втория му крак и също го прегънах. Щипките се огъваха лесно като медна жица.

Тази операция явно не се хареса на металната гадина и тя започна да излиза бавно от водата. А ние с инженера продължихме нататък по брега.

Когато слънцето изгря, всички автомати излязоха от водата на пясъка и известно време се гряха на слънце. През това време аз успях да счупя параболичните огледала на гърба поне на сто и петдесет чудовища. Всички те престанаха да се движат.

Но за съжаление положението не се подобри: тозчас те станаха жертва на другите твари и от тях с поразителна бързина започнаха да се изработват нови автомати. Не беше по силите ми да разчупя силициевите батерии върху гърба на всички машини. Няколко пъти се натъквах на наелектризирани автомати и това разколеба решителността ми да водя борба с тях.

През това време Куклинг стоеше в морето.

Не след дълго войната между чудовищата отново пламна и те като че ли съвсем забравиха инженера.

Ние напуснахме мястото на тази касапница и се прехвърлихме на противоположната страна на острова. Инженерът така беше премръзнал от многочасовата морска баня, че тракайки със зъби, легна по гръб и ме помоли да го покрия с горещ пясък.

След това аз се върнах при първоначалното ни убежище, за да взема дрехите и онова, което беше останало от провизиите ни.

Чак сега открих, че палатката ни беше разрушена: бяха изчезнали металните халкички, с помощта на които палатката се закрепваше за въжетата.

Под брезента намерих дрехите на Куклинг и своите. Тук също личаха следи от дейността на търсещите метал раци. Бяха изчезнали телените и метални копчета и катарами. На мястото им се виждаше прогорена тъкан.

През това време битката между автоматите се беше преместила от брега във вътрешността на острова. Когато се изкачих на платото, видях, че приблизително в центъра на острова сред храсталака стърчат на високи крака почти колкото човешки ръст няколко чудовища. Те на двойки бавно се отдалечаваха един от друг и после с огромна скорост препускаха един срещу друг.

При сблъскването им се чуваха глухи удари на метал.

В бавните движения на тези гиганти се чувствуваше огромна сила и голямо тегло.

Пред очите ми бяха преобърнати на земята няколко механизма и моментално бяха нарязани.

Но аз бях преситен от тези зрелища на сбивания между побеснелите автомати и затова, като се натоварих с всичко, което бях успял да събера на мястото на стария ни лагер, бавно тръгнах към Куклинг.

Слънцето печеше безмилостно и докато се дотътря до онова място, където бях заровил в пясъка инженера, на няколко пъти влизах във водата.

Вече наближавах пясъчното хълмче, под което спеше Куклинг, омаломощен от нощните къпания, когато откъм платото иззад храсталака се показа огромен рак.

Той беше по-висок от мен и краката му бяха високи и масивни. Движеше се на неравномерни тласъци, като навеждаше тялото си по много странен начин. Предните работни щипки бяха невероятно дълги и се влачеха по пясъка. Особено много увеличена беше устата работилница. Тя представляваше почти половината от тялото му.

„Ихтиозавърът“, както го бях нарекъл аз мислено, непохватно пропълзя на брега и започна да обръща бавно тялото си на всички страни, сякаш оглеждаше местността. Неволно замахнах към него с брезентовата палатка, както правят, когато искат да отпъдят крава, застанала насред пътя. Обаче той не ми обърна никакво внимание, а някак си особено, странешком, като описваше широка дъга, запълзя към пясъчното хълмче, под което спеше Куклинг.

Ако бях се досетил, че чудовището се насочва към инженера, веднага щях да му се притека на помощ. Но траекторията, по която се движеше механизмът, беше толкова неопределена, че отначало ми се стори, че автоматът се движи към водата. И чак когато, докоснал с краката си водата, рязко зави и бързо запълзя към инженера, аз хвърлих багажа и затичах напред.

„Ихтиозавърът“ спря над Куклинг и дори приклекна.

Забелязах как краищата на дългите му щипки се раздвижиха в пясъка точно край лицето на инженера.

В следващия миг там, където преди малко беше пясъчното хълмче, неочаквано се издигна облак от пясък. Куклинг бе скочил като ужилен и панически се дръпна от чудовището.

Но беше късно…

Тънките щипки здраво се увиха около дебелия врат на инженера и го вдигнаха нагоре, към устата на механизма. Куклинг увисна безпомощно във въздуха, като размахваше глупаво ръце и крака.

Макар да ненавиждах от цялата си душа инженера, все пак не можех да го оставя да загине в борба с някаква си безмозъчна метална гадина.

Без да се замислям, хванах се за високите щипки на рака и ги дръпнах с всичка сила. Но все едно да повалиш дълбоко забита в земята стоманена тръба. „Ихтиозавърът“ дори не се помръдна.

Напънах се и се качих на гърба му. За миг лицето ми се оказа на височината на обезумялото лице на Куклинг.

„Зъбите — се мярна в съзнанието ми. — Куклинг има метални зъби!…“

Ударих с всичка сила блесналото на слънцето параболично огледало.

Ракът се завъртя на място. Посинялото лице на Куклинг с облещени очи беше на височината на устата работилница. И тогава се случи нещо страшно. Електрическата искра отскочи на челото на инженера, при слепоочията му. После щипките на рака внезапно се разтвориха и тежкото тяло на твореца на желязната чума се строполи на пясъка.

 

 

Когато погребвах Куклинг, по острова се гонеха, тичаха няколко огромни рака. Те не обръщаха никакво внимание нито на мен, нито на трупа на военния инженер.

Увих тялото на Куклинг в брезентовата палатка и го зарових в средата на острова в недълбока яма в пясъка. Погребвах го без ни най-малко съжаление. В пресъхналото си гърло усещах пясък и мислено проклинах покойника за неговата отвратителна идея. От гледна точка на християнския морал аз извършвах страшно кощунство.

После няколко дни наред лежах неподвижно на брега и гледах към хоризонта в посоката, откъдето трябваше да се появи „Гълъбица“. Времето минаваше мъчително бавно и безпощадното слънце сякаш беше замряло над главата ми. От време на време допълзявах до водата и потапях в нея напеченото си лице.

За да забравя глада и мъчителната жажда, гледах да мисля за нещо съвсем отвлечено. Мислех върху това, че в наши дни мнозина умни хора хабят силата на разума си, за да причинят зло на други хора. Да вземем дори и изобретението на Куклинг. Сигурен бях, че то можеше да бъде използувано за благородни цели. Например за добиване на метал. Еволюцията на тези твари можеше да се насочи така, че те с най-голям ефект да изпълняват тази задача. Стигнах до извода, че при подобаващо усъвършенствуване на механизма той нямаше да се изроди в гигантска тромава грамада.

Веднъж върху мен падна голяма кръгла сянка. Едва повдигнах глава, за да видя какво бе закрило слънцето. Оказа се, че лежа между щипките на огромен по размери рак. Той се приближи до брега и сякаш гледаше към хоризонта, като да очакваше нещо.

После започнаха халюцинациите. В разгорещения ми мозък гигантският рак се превърна във високо издигната цистерна с прясна вода и аз просто не можех да достигна горния й край.

Дойдох в съзнание вече на борда на платнохода. Когато капитан Гейл ме попита дали трябва да товари на кораба огромния странен механизъм, който се търкаля на брега, аз казах, че засега не е нужно.