Анатолий Днепров
Раци плъзват из острова (2)

II

Рано сутринта на другия ден тръгнах да се изкъпя. Водата беше топла и аз дълго плувах в морето, възхищавайки се как на изток над леко набраздената от широки вълни повърхност на водата се разгаряше пурпурна зора. Когато се върнах при палатката и влязох вътре, военния инженер го нямаше там.

„Отишъл е да се любува на своя железен изрод“ — мина ми през ума, като отварях консервена кутия с ананаси.

Не бях успял да изям дори три резенчета, когато се чу гласът на инженера, отначало далечен, а после все по-силен и по-силен:

— Лейтенанте, тичайте тук по-скоро! По-скоро! Започна се! Тичайте по-скоро тук!

Излязох от палатката и видях Куклинг, който стоеше на една височинка сред храстите и ми махаше с ръка.

— Да вървим! — каза той, пъхтейки като локомотив. — Да вървим по-скоро!

— Къде, инженере?

— Там, където оставихме вчера нашия красавец.

Слънцето се беше издигнало вече високо, когато дотичахме до купчината метални блокчета. Те блестяха ярко и отначало аз не можех да видя нищо.

Едва когато до купчината метал оставаха не повече от две крачки, забелязах две тънички струйки синкав дим, който се издигаше нагоре, а после… Заковах се като парализиран. Потърках очи, но видението не изчезна. До купчината метал имаше два рака, съвсем еднакви като онзи, който извадихме вчера от сандъка.

— Да не би единият от тях да е бил затрупан с металните слитъци? — извиках аз.

Куклинг приклекна няколко пъти и се закикоти, като триеше ръце.

— Ама престанете да се правите на идиот! — извиках аз. — Откъде се взе вторият рак?

— Роди се! Родил се е през нощта!

Прехапах устната си и без да промълвя нито дума, се приближих до раците, над чиито гърбове се издигаха във въздуха тънички струйки дим. В първия момент ми се стори, че имам халюцинации: и двата рака работеха усърдно.

Да, именно работеха, като движеха бързо тънките си предни щипки. Те докосваха металните блокчета и предизвиквайки върху повърхността им електрическа дъга, както при електрозаварка, отрязваха късчета метал. Раците напъхваха бързо метала в широките си уста. Вътре в тези механични твари нещо бръмчеше. От време на време от устата им със съскане изскачаха сноп искри, после вторият чифт щипки измъкваха навън готови части.

Тези части се сглобяваха в определен ред върху плоската платформичка, която постепенно излизаше изпод рака.

На платформата на единия рак беше вече сглобено почти готово копие на трети рак, докато при втория рак едва-едва се очертаваха контурите на механизма. Бях изумен от това, което ставаше пред очите ми.

— Ами че тези твари се размножават! — възкликнах аз.

— Точно така. Единственото предназначение на тази машина е да изработва себеподбни — каза Куклинг.

— Но нима е възможно? — запитах аз, без да се замислям.

— Че защо не? Нали всяка машина, например стругът изработва части за също такъв струг като него. И на мен ми хрумна мисълта да направя машина-автомат, която от начало до край да изработва себе си. Модел на такава машина е моят рак.

Замислих се, като се мъчех да осъзная онова, което ми каза инженерът. В този момент устата на първия рак се разтвори и от нея заизлиза широка лента метал. Тя покри сглобения механизъм върху платформичката, като създаде по такъв начин гърба на третия автомат. Когато гърбът беше поставен, бързите предни крачета завариха отпред и отзад металните странички с отворите и новият рак беше готов. Във вдлъбнатината на гърба му проблясваше метално огледалце с червен кристал в центъра, каквото имаха и неговите братя.

Ракът производител прибра под корема си платформичката и неговата „рожба“ стъпи на краката си върху пясъка. Забелязах как огледалото на гърба му започна бавно да се обръща, търсейки слънцето. Като постоя така известно време, ракът запълзя към брега и се напи с вода. След това изпълзя на слънце и застана неподвижно да се топли.

Помислих, че всичко това ми се присънва.

Докато разглеждах новороденото, Куклинг каза:

— Ето че и четвъртият е готов.

Обърнах глава и видях, че се бе родил четвърти рак.

А първите два продължаваха да стоят спокойно до купчината метал, като отрязваха парчета и ги напъхваха в търбуха си, повтаряйки онова, което бяха вършили преди малко.

Четвъртият рак също закрета към брега, да пие морска вода.

— За какъв дявол смучат вода? — запитах аз.

— Така се зарежда акумулаторът. Докато грее слънце, неговата енергия с помощта на огледалото на гърба и силициева батерия се превръща в електричество. То е напълно достатъчно за цялата работа, извършвана през деня, и за зареждане на акумулатора.

— Значи тези твари работят ден и нощ?

— Да, непрекъснато — ден и нощ.

Третият рак се размърда и запълзя към купчината метал.

Сега работеха три автомата, а през това време четвъртият се зареждаше със слънчева енергия.

— Но нали в тези купчини метал няма материал за силициеви батерии — казах аз, като се мъчех да разбера технологията на това страшно самопроизводство на механизмите.

— И не е необходим. И бездруго го има колкото щеш. — Куклинг подхвърли непохватно с крака си пясък. — Пясъкът е силициев окис. Вътре в рака под действието на волтовата дъга той се възстановява до чист силиций.

В палатката се прибрахме вечерта, когато до купчината метал вече работеха шест автомата и два се грееха на слънце.

— За какво е нужно всичко това — запитах Куклинг по време на вечерята.

— За война. Тези раци са страшно оръжие за диверсия — каза той откровено.

— Не разбирам, инженере.

Куклинг подъвка задушеното месо и поясни спокойно:

— Представете си какво ще стане, ако тези дяволии незабелязано бъдат пуснати на територията на противника?

— Е, и какво? — запитах аз, като спрях да ям.

— Вие знаете ли какво е прогресия?

— Да допуснем.

— Вчера ние започнахме с един рак. А сега са вече осем. Утре ще станат шестдесет и четири, вдругиден — петстотин и дванадесет и така нататък. След десет дена те ще бъдат повече от десет милиона. А за това ще са нужни тридесет хиляди тона метал.

Онемях от от изненада, като чух тези цифри.

— Да, но…

— Тези раци могат да изядат за кратък срок всичкия метал на противника, всичките му танкове, оръдия, самолети. Всичките му машини, механизми, оборудване. Всичкия метал на територията му. След един месец няма да остане нито едно парченце метал по цялото земно кълбо. Всичкият ще бъде изразходван за възпроизводството на тези раци… Не забравяйте, по време на война металът е най-важният стратегически материал.

— Затова значи адмиралтейството прояви такъв интерес към вашата играчка… — прошепнах аз.

— Именно. Но това е само първоначален модел. Аз възнамерявам значително да го опростя и с това да ускоря процеса на възпроизводство на автомати. Да го ускоря, да кажем, два или три пъти. Да направя конструкцията по-издръжлива и солидна. Да ги направя по-подвижни. Да увелича много повече чувствителността на индикаторите към залежите от метал. И тогава по време на война моите автомати ще бъдат по-страшни от чумата. Аз искам да лиша противника от неговия метален потенциал за две-три денонощия.

— Да, но когато тези автомати изядат всичкия метал на противниковата територия, те ще допълзят и в своята! — извиках аз.

— Това е вторият въпрос. Работата на автоматите може да бъде зашифрована и като се знае този шифър, да бъде прекъсвана веднага щом се появят на наша територия. Впрочем по такъв начин могат да се прехвърлят към нас всички запаси от метал на нашите врагове.

… През тази нощ ме измъчваха кошмарни сънища. Към мен пълзяха рояци от тези метални автомати, шумоляха с щипките си, а над металните им тела се издигаха тънички струйки син дим.