Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Крабы идут по острову, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Донка Станкова, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Анатолий Днепров. Глиненият бог
Повести и разкази
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985
Библиотека „Галактика“, №66
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Съставител: д-р Димитър Пеев
Преведе от руски: Донка Станкова
Редактор: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Ани Иванова
Руска-съветска, I издание
Дадена за набор на 27.XII.1984 г. Подписана за печат на 1.IV.1985 г.
Излязла от печат месец април 1985 г. Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,21
Страници: 336. Формат 32/70×100 Изд. №1843. Цена 2 лв. ЕКП 95363 21531 5532–15–85
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С — 32
© Д-р Димитър Пеев, съставител, 1985
© Донка Станкова, преводач, 1985
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985
c/o Jusautor, Sofia
Анатолий Днепров
Пророки, М., „Знание“, 1971
Пурпурная мумия, изд. „Детская литература“, М., 1965
Глиняный бог, изд. „Детская литература“, М., 1969
История
- —Добавяне
- —Редакция от Mandor според хартиенотото издание
I
— Ей, вие там, по-внимателно! — сопна се Куклинг на моряците. Те бяха влезли до кръста във водата, след като прехвърлиха през борда на лодката не много голям дървен сандък, се мъчеха да го примъкнат по края на борда.
Това беше последният сандък от десетте, които инженерът докара на острова.
— Ама че жега! Същински пъкъл! — изпъшка той, като избърсваше дебелия си зачервен врат с пъстра кърпа После смъкна мократа от пот риза и я хвърли на пясъка. — Събличайте се, Бад, тук няма никаква цивилизация.
Погледнах умърлушено лекия ветроход, който се поклащаше бавно върху вълните на около два километра от брега. Той щеше да се върне да ни вземе след двадесет дни.
— И за какъв дявол ни трябваше да се завираме с вашите машини в този адски пек? — казах аз на Куклинг, събличайки дрехите си. — При такова слънце утре от кожата ви човек може да си свие цигара.
— Е, няма значение. Слънцето ще ни върши добра работа. Впрочем вижте, сега е пладне, а то е точно над главите ни.
— На екватора винаги е така — измърморих аз, без да откъсвам поглед от „Гълъбица“, — това ще го прочетеш във всеки учебник по география.
Моряците се приближиха и се спряха мълчаливо пред инженера. Той бръкна бавно в джоба на панталоните си и извади пачка банкноти.
— Стигат ли? — запита Куклинг, като им подаде няколко банкноти.
Един от тях кимна.
— В такъв случай свободни сте. Можете да се връщате на платнохода. Напомнете на капитан Гейл, че ще го чакаме след двадесет дни.
— Да се залавяме за работа, Бад — обърна се към мен Куклинг. — Просто нямам търпение.
Погледнах го втренчено.
— Откровено казано, аз не знам защо пристигнахме тук. Не разбирам. В адмиралтейството сигурно ви беше неудобно да ми разкажете всичко. Мисля, че сега вече можете.
Куклинг направи гримаса и погледна пясъка.
— Разбира се, че мога. Но аз и там щях да ви разкажа всичко, ако имах време.
Почувствувах, че лъже, но не казах нищо. А Куклинг стоеше и търкаше с потната си длан тъмночервения си врат.
Знаех, че винаги, когато се готвеше да излъже, имаше този навик.
Сега бях съгласен дори на това.
— Знаете ли, Бад, става дума за един интересен експеримент за проверка теорията на този, как беше… — Той се обърка и ме погледна в очите изпитателно.
— На кого?
— На учен англичанин… Дявол да го вземе, излетя ми от ума фамилното му име. Впрочем спомних си: Чарлз Дарвин.
Приближих се съвсем близо до него и сложих ръка на голото му рамо.
— Слушайте, Куклинг. Сигурно си мислите, че съм тъп идиот и не знам кой е Чарлз Дарвин. Престанете да лъжете и кажете ясно и разбрано защо слязохме на тази нажежена педя песъчлива земя сред океана. И моля ви да не споменавате повече Дарвин.
Куклинг се разсмя високо, като разтвори широко устата си, пълна с изкуствени зъби. Отдръпвайки се пет-шест крачки настрана, той каза:
— И все пак вие сте тъпак, Бад. Точно Дарвин ще проверяваме ние тук.
— И затова ли сте домъкнали тук десет сандъка желязо? — запитах аз, приближавайки се отново към него. В мен се надигаше злоба към този лъснал от пот дебеланко.
— Да — каза той и престана да се усмихва. — А що се отнася до вашите задължения, то най-напред трябва да разковете сандък номер едно и да извадите от него палатката, водата, консервите и инструмента, който е необходим за отварянето на останалите сандъци.
Куклинг разговаряше с мене така, както говореше на полигона, когато ме запознаха с него. Тогава той беше във военна униформа. Аз — също.
— Добре — казах през зъби и отидох до сандък номер едно.
Голямата палатка беше опъната направо тук, на брега, след около два часа. Вътре в нея внесохме лопатата, лоста, чука, няколко отвертки, секача и друг един шлосерски инструмент.
Тук наредихме също и към стотина кутии различни консерви и бидони с прясна вода.
Въпреки че беше началник, Куклинг работеше като вол. Той наистина нямаше търпение да започне работа. Заети с работа, не забелязахме кога „Гълъбица“ бе вдигнала котва и отплавала отвъд хоризонта.
След вечеря пристъпихме към сандък номер две. В него се оказа обикновена количка с две колела, като онези, които се използуват по пероните на гарите за превозване на багаж.
Отидох до третия сандък, но Куклинг ме спря:
— Нека първо да видим картата. Всичкия останал товар ще трябва да закараме на различни места.
Погледнах го учудено.
— Това е необходимо за експеримента — поясни той.
Островът беше кръгъл като обърната чиния, с малък залив в северната част — точно там, където бяхме стоварили багажа. Беше заобиколен от пясъчен бряг, широк около петдесетина метра. След крайбрежния пясъчен пояс започваше невисоко плато, обрасло с някакви дребни храсти, изсъхнали от горещината.
Диаметърът на острова не превишаваше три километра.
На картата имаше няколко знака с червен молив: едни покрай пясъчния бряг, други — във вътрешността.
— Това, което ще изкараме сега от тези сандъци, ще трябва да закараме ей по тези места — каза Куклинг.
— Това какво е, някакви измерителни уреди ли?
— Не — отговори инженерът и се закикоти. Той имаше лошия навик да се кикоти, когато някой не знаеше нещо, което той знае.
Третият сандък беше ужасно тежък. Аз мислех, че в него е закован масивен заводски струг. Когато отхвърчаха първите дъски, за малко да извикам от учудване. От него изпадаха метални плочки и блокчета с най-различна големина и форма. Сандъкът беше натъпкан с метални заготовки.
— Може да се помисли, че ще трябва да играем на кубчета! — казах аз, като прехвърлях тежките правоъгълни, кубически, кръгли и кълбообразни метални слитъци.
— Едва ли — отвърна Куклинг и се залови за следващия сандък.
Сандък номер четири и всички следващи, чак до десетия, се оказаха пълни все със същото — с метални заготовки.
Слитъците бяха три вида: сиви, червени и сребристи. Аз веднага определих, че са от желязо, мед и цинк.
Когато се готвех да се заема с последния, десетия сандък, Куклинг каза:
— Този ще го отворим, след като закараме на определените места на острова заготовките.
Три дни поред двамата с Куклинг разнасяхме с количката на определените места метала. Изсипвахме заготовките на малки купчинки. Някои оставаха направо на пясъка, други аз заравях по указание на инженера. В едни купчинки имаше метални блокчета от трите вида, в други само от един вид.
Когато привършихме всичко това, върнахме се при палатката и се приближихме до десетия сандък.
— Отворете го, само че по-внимателно — нареди ми Куклинг.
Този сандък беше много по-лек от другите и по-малък.
В него имаше плътно пресовани дървесни стърготини, а в средата — пакет, завит с кече и с восъчна хартия. Развихме пакета.
Пред нас се оказа чудноват по външния си вид уред.
На пръв поглед приличаше на голяма метална детска играчка, наподобяваща по форма рак. Но това не беше просто обикновен рак. Освен шестте големи членести крака отпред имаше два чифта тънки крачета-щипалки, чиито краища бяха скрити в издадената напред разтворена „паст“ на безобразното животно. На гърба на рака във вдлъбнатина бляскаше малко параболично огледалце от полиран метал с тъмночервен кристал в центъра. За разлика от рак играчка този имаше два чифта очи — отпред и отзад.
Дълго гледах тази вещ и недоумявах.
— Харесва ли ти? — след продължително мълчание ме попита Куклинг.
Вдигнах рамене.
— Ние сякаш наистина сме пристигнали тук да играем на кубчета и детски играчки.
— Тази е опасна играчка — самодоволно каза Куклинг. — След малко ще видите. Вдигнете го и го сложете на пясъка.
Ракът се оказа лек, теглото му бе не повече от три килограма.
Той стоеше доста устойчиво върху пясъка.
— Е, и какво ще стане по-нататък? — иронично запитах инженера.
— Ще почакаме, нека се постопли малко.
Седнахме на пясъка и почнахме да наблюдаваме металния изрод. След около две минути забелязах, че огледалцето на гърба му бавно се обръща към слънцето.
— Охо, той май оживява! — извиках аз и се изправих на крака.
Когато ставах, сянката ми случайно падна върху механизма и ракът неочаквано бързо запълзя и изскочи отново на слънце. От изненада направих огромен скок встрани.
— Ама че играчка! — разсмя се с глас Куклинг. — Какво, изплашихте ли се?
Избърсах изпотеното си чело.
— Кажете ми Куклинг, моля ви се, какво смятаме да правим с него? Защо пристигнахме тук?
Куклинг също стана от пясъка, приближи се до мен и вече със сериозен глас каза:
— Да проверим теорията на Дарвин.
— Да, но това е една биологична теория, теория за естествения подбор, еволюция и така нататък… — объркано мънках аз.
— Точно така. Впрочем гледайте, нашият герой тръгна да пие вода!
Бях смаян. Играчката допълзя до брега и като потопи хоботчето си, изглежда, всмукваше вода. Когато се напи, отново изпълзя на слънце и замря неподвижно.
Разгледах тази малка машинка и почувствувах странно отвращение към нея, примесено със страх. За миг ми се стори, че тромавият рак играчка ми прилича по нещо на самия Куклинг.
— Вие ли го измислихте? — попитах инженера след кратко мълчание.
— Ахъ — измуча той и се изтегна на пясъка.
Аз също се излегнах и загледах мълчаливо странния уред. Сега той изглеждаше напълно безжизнен.
Пропълзях по корем до него и взех да го разглеждам.
Гърбът на рака представляваше повърхност на полуцилиндър с плоски дъна отпред и отзад. В тях именно имаше по два отвора, които напомняха очи. Това впечатление се подсилваше от обстоятелството, че зад отворите навътре в тялото блестяха кристали. Под тялото на рака се виждаше плоска платформа — коремче. Малко над тази платформа отвътре излизаха три чифта големи и два чифта малки членести щипки.
Не можех да разгледам вътрешността на рака.
Разглеждайки играчката, аз се мъчех да разбера защо адмиралтейството й придаваше толкова голямо значение, че беше подготвило специален кораб за пътуване до острова.
Лежахме с Куклинг на пясъка, докато слънцето се спусна толкова ниско над хоризонта, че сянката, която храстите хвърляха встрани, стигна до металния рак. Щом тя го докосна, той лекичко се придвижи и отново изпълзя на слънце. Но сянката и там го настигна. И тогава нашият рак запълзя покрай брега, като слизаше все по-ниско и по-ниско до водата, огрявана още от слънцето. Сякаш не можеше без топлината на слънчевите лъчи.
Изправихме се и тръгнахме бавно подир машината.
По този начин постепенно обиколихме острова, докато накрая се озовахме на западната му страна.
Тук почти на самия бряг се намираше една от купчините метални блокчета. Когато ракът беше на десетина крачки от нея, изведнъж, сякаш забравил за слънцето, бързо се устреми към нея и замря до едно от медните блокчета.
Куклинг ме докосна по ръката и каза:
— Сега да се прибираме в палатката. Интересното ще бъде утре сутринта.
В палатката вечеряхме мълчаливо и се завихме с леки памучни одеяла. Стори ми се, че Куклинг беше доволен от това, че не му задавах никакви въпроси. Преди да заспя, чувах как се върти от една страна на друга и от време на време се кикотеше. Това означаваше, че той знае нещо, което никой друг не знаеше.