Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(2011 г.)
- Корекция
- NomaD(2012-2013 г.)
Издание:
Американски поети
Второ допълнено издание
Художествено оформление: Жеко Алексиев, 2010
Издателство „Захарий Стоянов“, София 2010
Редактор: Андрей Андреев
Графичен дизайн и корица: Жеко Алексиев
Коректор: Маргарита Иванова
Подбрали: Леда Милева и Николай Попов, 2010
ISBN: 978-954-09-0488-7
Формат 16/60/84
Печатни коли 24,5
Печат УИ „Св. Климент Охридски“
История
- —Добавяне
В гората зърна ли прегънати брези
край другите изправени дървета,
обичам да си мисля — някое момче ги е люляло.
Но от люлеене те не остават тъй,
а от виелиците. Можеш да ги видиш,
покрити с лед, през утрините зимни
подир суграшицата. Те се чукат
една във друга, стават многоцветни
и пукат, и събарят своя гланц.
След туй от слънчевата топлина с кристали
поръсват снежната кора отдолу —
такива купища накълцано стъкло,
че мислиш — небосводът се е счупил.
До папратта ги свежда тежестта им,
те няма да се счупят,
но няма да се изправят вече.
И след години можеш да ги видиш
все тъй прегънати, листата виснали —
като момичета, които лазят
със спуснати коси — да ги сушат.
Но друго щях да кажа аз, когато
се вмъкна истинското обяснение
за снежните виелици — че предпочел бих
едно момче да е прегъвало брезите,
момче, излязло кравите да прибере,
израснало далече от града,
и не успяло бейзбол да научи,
само измислило една-единствена игра,
и зиме, лете нея все играе.
То е превивало дърветата в гората,
додето силата на всяко е сломило,
и не остава, не остава ни едно
да му се противи. То е научило,
което трябва — че не бива изведнъж
брезите към земята да навежда,
то пази чак догоре равновесие,
катери се грижливо със усилието,
с което се налива вино в чаша —
до тънката черта, дори над нея.
Тогава скача със крака напред
и рита въздуха, докато стигне долу.
Тъй някога и аз брези прегъвах,
и днес мечтая пак да ги прегъвам.
Когато ме гнетят съображения,
когато целият живот прилича
на лес непроходим и по лицето
ми лазят паяжини и сълзят очите
от ударите на коварни клончета,
бих искал да се вдигна от земята
и да се върна, и отново да се вдигна.
Съдбата да не ме разбира криво,
да не ме носи в своята оскъдност
без път обратен. Истинското място
за обич е земята. Друго няма.
Как искам да се качвам по брези,
по белите стъбла все към небето
и те да не издържат мойта тежест,
и връх да свиват, долу да ме връщат.
На този свят аз знам неща, по-лоши,
отколкото брезите да прегъваш.