Анатолий Днепров
Пурпурната мумия (3)

III

Най-страшното за мен започна тогава, когато конференцията завърши своята работа. Делегатите се разотидоха по градовете, след като приеха единодушно решение за това, че експерименталните данни за потвърждаване на хипотезата на Андров са недостатъчни. Интересът на света към Пурпурната мумия угасна за няколко часа, копията й бяха прибрани в хранилищата на музея и само една, онази, която бе аутопсирал лично Андров, беше пренесена в Централната патоанатомична зала.

Анатоми, патологоанатоми, физиолози, цитолози продължаваха дя я изследват. Преди да си замина за Ленинск, реших да разбера какво са постигнали. На прага на секционната ме посрещна Андров. Имаше уморен и измъчен вид.

Надникнах през открехнатата врата и видях няколко лекари с престилки, наведени над безформените останки на Пурпурната мумия.

— Как върви работата? — запитах Андров.

— Горе-долу. Огледалната симетрия на структурата на вътрешните органи не предизвиква никакви съмнения…

— Тогава какво правят с нея сега?

Андров сви небрежно рамене.

— Искат по този модел да установят възрастта й и да я сравнят с възрастта на вашата жена.

— Колко жалко, че когато са предавали по радиото жената, жителите на Антиземята не са прикрепили към нея бележка с биографичните й данни — пошегувах се аз. — Виж, надписът с огледално изоброжение на буквите все някак щяхме да разчетем.

— Аз съжалявам за друго. Ако бяхме успели да приемем цялата мумия на професор Филио, а не само главата му, на моите противници щеше да им бъде по-трудно да се изказват.

Бях съгласен с него. Бях се замислил, но Андров ме накара да се сепна:

— Вашата жена работила ли е с Филио?

— Да Тя му беше аспирантка. Изучаваше под негово ръководство индонезийската група езици.

Андров кимна и след това каза:

— Има още един начин да се докаже, че хипотезата ми е правилна… Но сега това зависи от тях. — И кимна към секционната.

— Възрастта на мумията ли?

— Да. А може и още нещо…

Изведнъж Андров ме хвана под ръка и ме поведе по коридора.

— Знаете ли, засега там няма нищо интересно. Искате ли да ви покажа как работи машината, която свива модела по обемната развивка на оригиналите?

— Искам.

Изкачихме се по ескалатора на горната въздушна линия, качихме се в гироплана, който се плъзгаше безшумно по стоманеното въже, и само за няколко минути прелетяхме над цяла Москва. Небето беше синьо, безоблачно, прохладно. Градът бе потънал в зеленина, забулена в лека синкава мъгла.

— Тук ли сте роден? — запита ме Андров.

— Не.

— Какви необикновени промени претърпя нашият град за някакви си тридесет години!

— Да. Кажете ми какво друго освен възрастта на мумията може да докаже вашата теория?

Андров сякаш избягваше да отговори на въпроса ми и продължи:

— Аз живея тук от рождение и втората реконструкция на Москва ставаше пред очите ми. Всичко беше като в приказка… Израстваха дворци гиганти, създаваха се паркове. Подземните влакове преминаха в безшумен транспорт. Над града закръжиха въртолети. Изчезна мрежата от тънки жици за тролейбусите и трамваите и вместо нея на сто метра височина бяха опънати леки висящи мостове и ето такива кули от лъскав метал, а към тях са закрепени стоманени въжета, по които се плъзгат гироплани… Животът стана много интересен и прекрасен… Животът стана прекрасен — повтори той замислено.

Исках повторно да му задам моя въпрос, но в това време гиропланът спря на спирката за пътници.

— Ето че пристигнахме — каза Андров. — А ето там е нашият приемателен център.

Долу се виждаше невисока сграда с плосък покрив, увита със зелен бръшлян.

Машината, която създаваше от пластмаса модели по тяхната импулсна развивка, се наричаше електроно-акустичен повторител. Тя представляваше гигантско съоръжение от блестяща неръждаема стомана, боядисана с ослепително бял лак. Работеше с едва доловимо бръмчене. От време на време от вътрешността й, от каналите за охлаждане, се изхвърляха навън струи топъл или прохладен въздух.

Зад стъклена преградна стена в края на залата имаше друга машина, много по-малка от първата. Ние тръгнахме именно към нея.

Пред таблото за управление седеше девойка и четеше книга. Понякога тя откъсваше очи от страниците и поглеждаше таблото. Точно пред лицето й светваше неравномерно неонова лампичка.

— Галя, какво върви при вас сега?

— Модел на нов атомен реактор. От Рим — отговори девойката и стана.

— По радиото или по кабела?

— По радиорелейната линия.

Андров кимна и после се обърна към мен:

— Ето гледайте как става това. Тук постъпва импулсно-кодова информация, в която са шифровани координатите на всяка точка на предавания обект, а също и цветът на материала, от който е изготвен обектът, и конструктивните му елементи — дебелина, дължина и така нататък. След усилването им импулсите постъпват в дешифратора. След като се разделят по каналите, те ту включват, ту изключват релето, направляващо частите на механичното и химично устройство.

Върнахме се при машината в голямата зала и се приближихме до широката огледална витрина в центъра. Андров запали лампата и вътрешната камера ярко се освети. В нея стоеше някакъв безформен предмет, до който от всички страни се допираха тънки метални игли.

— Навъртането на информация в модел на обекта става тук. Тези тънки игли са като онези, които се употребяват за мускулни инжекции. През тях на слаби тласъци се изтисква тънка струя пластмаса, която се охлажда със студен въздух. Иглите работят синхронно с ултразвуковите игли, които сега в Рим опипват реалния обект… Така капка по капка, от точка до точка, тънката струйка пластмаса строи модела. С тези лостове може да се регулира големината на модела, да се направи той или по-голям, или по-малък от оригинала…

— А как става цветът?

— Това е много лесно. Отначало смолата е безцветна. Фотокалориметърът съобразно с информацията за цвета вкарва в нея необходимото количество на едно или друго багрило…

— Тогава, значи, Пурпурната мумия се е родила точно тук? — запитах аз.

Андров кимна утвърдително.

— Впрочем аз все пак не разбирам защо тя е пурпурна. Ако всичко е така, както казвате, то тя трябва да бъде, така да се каже, с телесен цвят…

— По този въпрос на конференцията имаше много спорове. Струва ми се правдоподобно обяснението на един физик. Вие знаете ли какво е ефектът на Доплер?

— Това е, когато дължината на светлинната вълна се увеличава, щом източникът се отдалечава от наблюдаващия.

— Точно така. Вие например можете да се отдалечавате с такава огромна скорост, че за неподвижния наблюдател цветът на вашето тяло ще изглежда червен. Мисля, че цветът на мумията потвърждава, че Антиземята се отдалечава от нас с огромна скорост…

В това време иззад стъклената преградна стена се чу гласът на девойката:

— Другарю Андров, на телефона!

Андров ме напусна и аз останах да гледам как иглите „рисуваха“ с изтичащата от тях пластмаса обемния модел на предмета, който се намираше на разстояние десет хиляди километра. Мъчех се да си представя колко са се вълнували учените, когато тези игли са рисували обемното изображение на човешко тяло, намиращо се на такова разстояние, което съзнанието не може да си представи.

Андров буквално се хвърли към мен и силно ме дръпна за рамото.

— Да тръгваме.

— Къде? — учудих се аз.

— Обратно и незабавно! В патоанатомичната зала…

Хукнах подир него, без да разбирам нещо. Излетяхме нагоре при линията на гироплана и едва тук спряхме.

— Какво се е случило? — запитах аз.

— Кога разговаряхте с жена си последния път?

— По-точно?

— Кога разговаряхте с жена си последния път? — повтори той въпроса си, като не сваляше от мен дълбоките си черни очи.

Пристигна гиропланът. Андров ме вмъкна вътре, после отвори илюминатора. От него нахлу силна струя въздух.

— Вземете радиотелефона и веднага се свържете с жена си.

Извадих апарата от джоба.

— Я да го видя. Аха, с феритова антена е. Лошо… Впрочем опитайте да го държите малко навън от илюминатора и говорете. Корпусът на гироплана е метален и пази апарата ви от радиоизлъчвания.

Притиснах тялото си до илюминатора и избрах номера на Ленинск. Сърцето ми биеше ускорено. Какво е станало?

— Е?

— Не отговаря…

— Опитайте да измъкнете още по-навън апарата.

Отново избрах номера.

— Не отговаря… — казах аз пресипнало.

— Дайте, аз ще го държа с изпъната ръка, а вие слушайте.

Андров измъкна през илюминатора ръката си до лакътя и посегна да вземе от мен радиотелефона. Но в това време по надолнището на въжената линия скоростта на гироплана рязко се увеличи, нещо силно ме дръпна и телефонът се изтръгна от ръката ми.

— Ах, дявол да го вземе! Всичко е загубено!

Силен въздушен поток отнесе апарата ми. От удара в рамката на илюминатора ръката на Андров започна да кърви малко по-долу от лакътя.

Известно време и двамата се гледахме мълчаливо. В очите му прочетох ужас.

— Какво се е случило с жена ми? — най-после промълвих аз.

— Не знам… Ей сега ще научим… Спомнете си с точност до дни на колко години е жена ви или колко време е минало от смъртта на Филио.

В главата ми бог знае какво ставаше и не можех да се оправя с най-проста аритметика. Освен това не разбирах за какво му трябваше възрастта. Накрая казах:

— Жена ми е на двадесет и три години, четири месеца и шест дена… Филио умря преди три месеца и три дена…

— Взехте ли под внимание високосните години?

— Не.

— Добре. Хайде аз ще направя това. Кажете ми деня, месеца и годината на раждането… Впрочем по-добре кажете на коя дата е починал Филио.

Гиропланът меко спря. Андров ме измъкна за ръка до изхода, като мърмореше нещо под носа си.

До секционната в патоанатомичната сграда и двамата мълчахме. Бях забравил и месеца, и деня, в който се е родила Мая. Не помнех кога бе умрял Филио.

В коридора ни посрещна някакъв лекар, който се усмихваше радостно. В ръката си бе стиснал голямо парче пурпурна пластмаса. Андров сложи показалеца си на устните, но лекарят не обърна внимание на това.

— Вече почти мога да ви поздравя, мога да ви поздравя! — възторжено каза докторът. — Сега трябва само да установим от какво е починала нашата земна жителка! По отношение на Пурпурната мумия всичко е ясно. Вижте! — Той протегна на Андров парчето пластмаса. — Лимфосаркома! Удивителен пластмасов модел на тумор!

Стъписах се, обхванат от ужас.

— Какво приказвате?! — извика Андров.

— Нищо особено. Учудвам се, че там, на вашата Антиземя, не могат да лекуват такова просто нещо. Знаят как да предават по радиото труповете на своите жители, а още не им е дошло наум как да лекуват тумори! Безобразие!

Докторът направи пренебрежителна гримаса и се обърна към секционната. Вървеше бавно, с достойнство, а пък аз едва пристъпвах, угрижен за Мая. Разстоянието до Ленинск от пет хиляди километра стана почти космическо. Сърцето ми се свиваше.

— На колко години е умряла тя? Имам предвид мумията — запита Андров.

— Ей сега Кугел ще ви каже. Впрочем не разбирам дали и у нас не са могли да излекуват тази жена? Всъщност новообразуванията не се проявяват до последния момент. Само лека отпадналост, и толкова. Нали ги знаете нашите младежи? Отпадналост — голяма работа. Не ме интересува медицината. И ето ти резултата…

Докторът говореше високо и отсечено като повреден високоговорител.

Влязохме в секционната. До мраморната маса седеше възрастен мъж без престилка и правеше някакви изчисления в една тетрадка.

— Кугел, колко е живяла болната според вас? — запита съпровождащият ни лекар. Той посочи с пръст нарязаната на парчета пластмасова фигура.

— Осем хиляди петстотин двадесет и три и половина дена. За половината не съм сигурен — отговори Кугел, като продължаваше изчисленията си.

— Докторе — обърна се към него Андров, — ето мъжа й… — Андров ме побутна лекичко към доктора.

— Мъжа ли? На това ли? — посочи той пурпурните парчетии от пластмаса. — Чудесно! Той ще ни каже точно деня, когато е умряла жена му. Помните ли го?

В това време аз си спомних съвсем друго. Спомних си думите на френския радиоинженер Сюж, че обемната развивка на организма е възможна едва след като той умре. Сетих се, че интервалът между приемането от космоса на бюста на Филио и на Пурпурната мумия се равняваше на три месеца… сетих се също, че като че ли сега, може би днес, се навършват три месеца от смъртта на Филио…

Докторът повтори въпроса си с престорено ласкава интонация, сякаш се обръщаше към болен. Аз поклатих отрицателно глава.

— Не си ли спомняте? Не помните кога е умряла жена ви? — учудено запита докторът.

Аз си глътнах езика. Вместо мен отговори Андров:

— Може би тя не е умряла. Преди два часа той е говорил с нея по радиотелефона…

— Не е умряла ли? Това е невъзможно! — категорично заяви докторът. — Аз изцяло вярвам във вашата теория за антисвета, другарю Андров, и затова тя, тоест жена му, трябва да умре. В противен случай ние не ще можем да докажем съществувнето на Антиземя и на наши антикопия там — той вдигна очи нагоре, — във Вселената…

От гняв щях да се задуша. Тръгнах заплашително срещу увлеклия се патологоанатом.

— Престанете! Плюя на вашата теория за антисветове, чувате ли! Тя не е умряла. А пък ако е болна, ще трябва незабавно да я лекуваме!

Андров се спусна към мен.

— Успокойте се, успокойте се. Моля ви. След една минута ще се свържем с Ленинск. Да вървим.

Като насън вървях по някакви коридори, плавах по някакви улици, изкачвах се с асансьори, чувах нечии гласове…

— На каква вълна се свързвахте с жена си? — чух глас.

— Не знам…

— А домашният ви телефонен номер?

— Не помня…

— Как е фамилното ви име?

Казах го.

— Седнете тук.

Андров седна до мен и сложи ръката си върху моята.

— Те ей сега ще се свържат с нея…

Само кимнах. Наоколо цареше гробна тишина. Огромен стенен часовник с махало бавно тракаше точно пред мен. Запомнил съм още голяма палма в дървено каче, а вдясно от нея бюст на Ленин на фона на стена от червен мрамор. А часовникът все цъкаше, цъкаше много бавно.

След това ми казаха:

— Идете в трета кабина.

Продължавах да седя неподвижен, безжизнен, безчувствен…

— Идете в трета кабина — повтори гласът.

— Вървете. Установена е връзка — дръпна ме за ръката Андров.

Тръгнах. Ето я трета кабина. Ето телефонната слушалка. Взех я.

Мълча. Гласът на телефонистката:

— Говорете.

— Мая — прошепвам аз.

— Ало, ало, Москва ли е? — чувам аз някъде съвсем наблизо.

— Мая! — крещя аз колкото ми глас държи.

— Да! Ти ли си, Вадим?

— Мая, жива ли си?

— Какво?

— Ти си живааа!!!

— Моля ти се, престани да крещиш! Нищо не разбирам. Къде ти е радиотелефонът?

Изведнъж съзнанието ми стана кристално бистро. Знаех какво трябва Да правя!

— Мая, слушай ме внимателно — започнах аз на срички. — Ти си болна. Много сериозно, разбираш ли, много. Веднага иди в клиниката и кажи, има съмнения, че си болна от лимфосаркома. Веднага, скъпа. Обещай ми, че ей сега ще тръгнеш!

В слушалката се чу веселият безгрижен смях на жена ми…

— Изумително! — каза тя най-после. — Преживели сме заедно само четири години, а мислим еднакво. Дори когато сме на разстояние един от друг на пет хиляди километра!

— Вед-на-га иди на лекар! — закрещях аз.

— Аз ти се о-баждам от ле-ка-ря! — отговори Мая.

Неприятно ме сви под лъжичката. А тя продължаваше да бъбри весело.

— Разбираш ли, вчера не се почувствувах добре. Една лека отпадналост. Днес дойдох в клиниката. Направиха ми всички изследвания. И какво мислиш? Когато започнаха да правят рентгеноскопия, намериха, че лимфатичните възли някъде в подстомашната област са малко увеличени. Доктор Ейтров така ми се накара, така ми се накара. Вие, казва, сте културна жена, а идвате толкова рядко на изследвания и ето че лимфатичните ви възли, казва, са увеличени с два процента. Как ти се вижда това?

— Добре — промълвих аз. — Продължавай, Мая…

— Е, после всичко е много просто. Инжектираха ми за всеки случай серум и за по-сигурно ми наредиха да се явя след половин година за повторна инжекция! Нали е интересно?

— Да, Мая… — казах аз.

— Ама ти там какво си мърмориш! Какво става с Пурпурната мумия?

— Тя умря… Тоест нарязаха я на части. Другите копия са в хранилищата.

— А потвърди ли се теорията на Андров?

— Не знам. Като дойда, ще ти разкажа.

— Да, да, мили идвай си по-скоро, толкова се затъжих!…

— Утре ще си бъда у дома!

— Чакам те! Довиждане!

— Довиждане!

Когато излязох от кабината, лицето на Андров сияеше. Той ме прегърна и ме притисна силно до себе си.

Кой знае защо, аз се разсмях.

— И на какво се радвате? Това че лимфатичните възли на Мая са увеличени с два процента, още не е доказателство на вашата теория за съществуването на антисветове и на антикопия на нашите хора.

— Това не е важно. Главното е, че жена ви е здрава. Аз толкова се тревожех…

— Наистина ли толкова вярвате в съществуването на антисветове, в съществуването на огледално копие на нашия свят? — запитах го съвсем сериозно.

— Струва ми се, че вие също повярвахте в нея — отговори уклончиво той, — иначе не бихте взели така присърце съдбата на Пурпурната мумия…

Усмихнах се смутено. Наистина защо се страхувах толкова много за Мая? Какво общо можеше да има между моята жена и нейното огледално изображение, прието по радиото от космоса? Естествено нищо!

— Щом вярвате в съществуването на антисветове, тогава продължавайте да улавяте и да дешифрирате тези интересни сигнали от глъбините на Вселената… Търсете… Може би ще намерите не онова, което очаквате, но все пак то ще бъде важно…

— Непременно ще продължа тази работа — каза замислено Андров. — И не само аз. Сега обаче ме порази мисълта на доктора, който аутопсираше Пурпурната мумия.

— Коя?

— Там, във Вселената, знаят как да предават по радиото обемна развивка, а не знаят как да лекуват лимфосаркома…

— Е, и какво от това?

— Трябва да им се изпрати информация как да лекуват лимфосаркома. Непременно. Това за тях е много важно…

— За кого и къде?

— За онези, които предадоха по радиото Пурпурната мумия.

— Та нали сигналите са дошли за милиони светлинни години! — възразих аз.

Андров се намръщи и потърка челото си…