Анатолий Днепров
Глиненият бог (11)

Два вида вода

Нощта бе непрогледна и само тук-там в бездънното небе блестяха звезди.

Покатерих се над равнището на теленото заграждение и долу едва сивееше ивицата пясък. Нищо не се виждаше освен контурите на малкия хангар, в чийто прозорци пламваха кървавочервени петна. Червените отблясъци неспокойно трепкаха върху пясъка. Във въздуха се долавяше остър мирис на изгоряло.

Скочих долу и след като се уверих, че няма жива душа наоколо, започнах предпазливо да заобикалям хангара, като се движех към портата, която водеше за института.

За миг спрях до прозореца на малкия хангар и надзърнах вътре. Там край огромен кюп с пламтяща смола бяха насядали хора. Наобиколили го бяха и се грееха, както се седи край огън в студена нощ. Хората обръщаха към огъня ту едната, ту другата си страна, разтривайки тялото си с ръце. Нарядко от помещението се чуваха глухи възгласи…

Вратата беше заключена. Тогава се хванах за железните напречници и се закатерих нагоре, стигнах до върха и се прехвърлих на противоположната страна. Пот се лееше от тялото ми. Стисках трескаво в ръце пистолета.

Наоколо всичко сякаш беше измряло. Може пък Грабер да е избягал? А какво ще стане с каменните войници? Нима Грабер е решил така изведнъж да се раздели с тях? Скоро забелязах, че през щората на един от прозорците на втория етаж прозира тясна ивица светлина. Значи там имаше някой.

Помпената кула се съединяваше с главната сграда с въздушен мост. Отидох съвсем близо до кръглото бетонно съоръжение и забелязах, че на височината на първия етаж нагоре се издига желязна стълба. Да се добера до нея, беше невъзможно.

Като обикалях безцелно кулата, неочаквано се натъкнах на камион с цистерна. В нея докарваха вода и после я прехвърляха чрез помпата нагоре. По какъв начин я прехвърляха?

Взех да опипвам цистерната. Тя трябва да има отвор за изливане от долната страна. Когато се мушнах под камиона, за малко не паднах в яма: точно под каросерията на камиона, в бетонната площадка имаше отвор.

Нямах нито кибрит, нито фенерче и затова се налагаше да действувам пипнешком. Като се държах с едната ръка за оста на колата, внимателно се спуснах в отвора и скоро краката ми опряха в дъно. Циментираният улей се спускаше стръмно надолу. Аз направо се плъзнах по повърхността му и краката ми стъпиха на нещо метално. Тук вече можех да се изправя с целия си ръст. Нямаше никакво съмнение, че бях попаднал във вътрешно помещение.

Хващах се за някакви предмети, прекрачвах през тръби, по една случайност за малко не се строполих в една яма и накрая се настаних на малка площадка. Трябваше да чакам да се разсъмне: без кибрит и без фенерче не можех нищо да направя.

Настаних се по-удобно и се приготвих да чакам. Но изведнъж отгоре лумна сноп ярка светлина. За миг там беше се открехнала врата и в отприщилия се поток светлина видях, че съм седнал на стъпало на спирална стълба над ръба на желязна каца. Вратата се затвори, но картината на помещението сякаш се запечата в мозъка ми като на фотолента. Като се държах с ръка за тръбата, започнах да се изкачвам бавно по стълбата. След една минута вече стоях пред вратата, стиснал пистолета в ръка.

Ослушах се няколко секунди, после със силен удар отворих вратата и се втурнах в просторна, ярко осветена зала. Видях някаква жена, която в този миг превърташе никелирана ръчка на огромна цистерна. Тя се обърна и извика дрезгаво. Беше фрау Айнциг.

— Извинете за безпокойството, мадам — процедих през зъби. — Съветвам ви да се държите благоразумно.

Тя ме гледаше с облещени, обезумели от ужас очи. Забелязах, че ръката й бавно шареше по стената.

— Отдръпнете се от стената и не се опитвайте да викате за помощ. Знаете добре, че от това, което може да се случи, ще пострадаме еднакво и двамата.

— Как попаднахте тук? — попита тя, едва мърдайки устни.

— Това не е чак толкова важно, мадам. Мен повече ме интересува какво правите вие тук?

— Аз… Аз…

— Моля ви да седнете — заповядах аз, сочейки с дулото на пистолета малката метална табуретка.

Тя седна покорно, като не сваляше от мен безцветните си облещени очи.

— Вие сама ли ще ми разкажете всичко поред, мадам, или трябва да ви подсещам с въпроси?

— Какво ви е нужно?

— Откъде във водопровода, който снабдява вашия отряд с вода, идва алкалната основа?

Тя хвърли бърз поглед вдясно. Видях монтирана в стената метална цистерна, на която беше написано с големи червени букви: KOH.

— Аха, калиева основа, нали? И много ли от нея трябва да се прибавя към водата, за да не се вкаменят вашите жертви?

— Пе-хаш трябва да бъде четири и пет десети — дрезгаво отговори тя.

— Е, а какво ще стане, ако изключим алкалната основа?

Тя не отговори нищо, а само засъска злобно.

— Да, сега ние ще направим точно това — казах аз. — Моля да станете и да вървите пред мен.

Айнциг странешком отиде до цистерната с алкалната основа и започна бавно да завъртва крана.

— По-силно, по-силно! Във водата не бива да попадне нито капка алкална основа! — изкомандувах аз.

Тя затегна крана с всичка сила.

— Това ли е всичко?

— Не, не е всичко — казах аз, наблюдавайки втренчено посивялото й лице.

— Какво друго още?

— А къде е съдът с катализатора, който вие добавяте в питейната вода, за да може в организма да се извършва заместването на въглерода със силиций?

Тя мълчеше.

— Фрау Айнциг, имате един-единствен шанс да смекчите малко своята съдба. Добре разбирате, че сега нито „Уестърн биокемикал“, нито „Хемише централ“ ще ви помогнат. Вас ще ви съдят новите местни власти. Къде е катализаторът и как се вкарва той в питейната вода?

Лицето й посиня от злоба и страх. Тя бавно заотстъпва покрай стената, като не сваляше очи от пистолета. Бавно обиколихме цялото кръгло помещение и спряхме до продълговата полица, затворена с метален капак.

— Ето тук е.

— Отваряйте.

— Нямам ключ.

— Мадам, не ме принуждавайте да прибягвам до сила. Не обичам да се държа грубо с жените, дори с такива като вас.

— Дегенерат… — шепнеше тя.

— За вас също има название.

Айнциг измъкна ключа от нагръдния джоб на престилката си и отключи полицата. Вътре в един ред бяха подредени дванадесет резервоарчета от тъмножълто стъкло, от които тънки стъклени тръбички отиваха до водопроводните кранове.

— Охо! Точно дванадесет. Защо толкова много? Аха, разбирам. В зависимост от това, с кого сте се подготвяли да правите своя мръсен експеримент, сте напълвали съответната цистерничка с катализатор. Чрез водата вие държахте в ръцете си всички сътрудници на института, нали?

— Много сте съобразителен, Мюрдал — процеди тя, поокопитила се от първия пристъп на страх. — Какво трябва да направя сега?

— Сега разкажете коя цистерничка за кого е предназначена.

— Това не знам.

— Жалко. Впрочем не е трудно да се досети човек. Всички са пълни с разтвор с изключение на една. Кой е този късметлия, кого сте пощадили?

— Не знам. Не съм ги пълнила аз.

— Виж ти! Пък аз мислех, че това е ваше задължение. И така, къде отива тръбата от празната цистерна?

— Казвам ви, че не знам.

— Но аз знам, мадам Айнциг. Тя отива в апартамента на доктор Грабер и вероятно във вашия…

Зъбите на Айнциг лъснаха, тя искаше да изобрази нещо като усмивка.

— Лъжете се, мистър Мюрдал…

— Ще видим. Освободете крайната цистерничка и прелейте течността в празната.

Лицето й отново се изкриви от ужас.

— Няма да направя това — изсъска тя.

— Значи съм отгатнал. Виждате ли? А вие се смятахте за най-умна от всички. Изпълнете това, което ви наредих.

— Не! — изписка тя.

— Тогава аз ще го направя.

— Няма да ви позволя! Аз… Аз…

Тя скочи от мястото си, като мълния прекоси залата и се скри зад вратата, през която преди малко бях влязъл.

— Стойте! Стойте! — завиках аз.

Но беше късно. Чух как тя се спъна и загромоли от огромната височина надолу.

Излишно беше да се стреля. Отдолу се дочу глух удар. После настъпи мъртва тишина. Разбрах, че с нея е свършено.

Върнах се при полицата с тъмножълтите съдове, откачих един от тях от крана и прелях съдържанието в празната цистерничка. Счупих с дръжката на пистолета останалите съдове и течността с отровния еликсир се изля на пода.

Сега ми оставаше само да чакам.