Анатолий Днепров
Глиненият бог (1)

Пустинята

Линията на хоризонта трептеше и лъкатушеше в нажежения въздух. От време на време от пясъчното море неочаквано се откъсваше огромна буца светложълта пръст, издигаше се нагоре и висеше там известно време. После фантастичният небесен остров се спускаше надолу, разпиляваше се и отново се сливаше с пустинята.

Тук за първи път видях мираж.

Горещината ставаше все по-силна и от това безкрайните пясъци изглеждаха все по-чудновати. В люлеещия се горещ въздух светът ми се виждаше като през криво стъкло. Късове синьо небе се бяха врязали дълбоко в пясъчния океан, а пясъчните дюни се издигаха високо нагоре. Понякога губех от погледа си едва забележимите очертания на пътя и със страх поглеждах към шофьора.

Високият мълчалив арабин напрегнато се взираше с възпалените си очи в нажежената далечина. Гъстите му черни коси се бяха покрили със сив прах; прах имаше и по мургавото му лице, по веждите и напуканите от горещината устни. Арабинът сякаш се бе отказал от всичко земно и се бе слял в едно цяло с автомобила, и това освобождаване и сливане с ревящия и стенещ мотор, не знам защо, ми вдъхваше увереност, че се движим по верния път, че няма да се загубим в безумния хоровод от жълти и небесносини петна, които колкото повече навлизахме в пустинята, толкова по-плътно ни заобикаляха от всички страни.

Погледнах пресъхналите устни на шофьора и усетих, че ми се пие. Изведнъж почувствувах, че и моите устни са пресъхнали, езикът ми бе станал твърд и трудно подвижен, между зъбите ми скърцаше пясък. Придърпах от каросерията на колата на предната седалка пътната си чанта и извадих термоса. Изпих на един дъх две чашки студена вода, която тук, в пустинята, имаше необикновен, почти божествен вкус. После напълних чашката и я подадох на моя спътник.

— Пий…

Той не откъсна очи от пътя, само по-плътно стисна устни.

— Пий — повторно казах аз, мислех, че не ме е чул.

Този път шофьорът обърна рязко главата си към мен и ми хвърли унищожителен поглед.

— Пий — протегнах към него чашката.

Той натисна докрай педала на газта. Колата рязко се понесе напред и от тласъка водата се разплиска по кабината. Изумен, аз продължих още няколко секунди да държа празната чашка. Видя ми се странно, че той се отказа от водата.

Мина мъчително много време, докато пустинята отново започна да става хълмиста. Коловозът на пътя съвсем изчезна. Шофьорът ловко заобикаляше високите дюни, по интуиция намираше твърдата почва, навреме включваше предното предаване, за да не затъва колата в дълбокия пясък. Изглежда, много пъти му се бе случвало да се справя с този път. Беше приблизително четири часът следобед и до местоназначението ни оставаше да пътуваме не повече от един час.

Когато в Париж, в малката богатска къща на улица Шантийон, ми разказваха за този именно път, аз сметнах, че просто ме плашат, защото не искат да ме вземат на работа. Тогава високият възслаб американец Уйлям Бар ми казваше:

— Не си въобразявайте, че ви предлагат земен рай. По-лошо е и от ада. Ще трябва да живеете и да работите в истински пъкъл, далеч от всичко онова, което сме свикнали да наричаме човешки живот. Аз не знам точно къде се намира мястото на вашата работа, но ми е известно, че е на края на божия свят, в най-пустинната пустиня, която човек може да си представи.

— Все пак може би ще ми кажете къде е това приблизително? — запитах аз.

— Приблизително? Моля. Някъде в Сахара. Впрочем в Агадир ще ви посрещнат и ще ви закарат, където трябва. Повече нищо не знам. Ако искате — приемайте, ако не — отказвайте се. Ваша воля.

Сетих се за обявата, която бях прочел предния ден на улица Дюбак:

„Търси се за работа извън Франция млад химик-лаборант, който да не се бои от трудности. Прекрасни перспективи след завършване на изследванията. Вероятност за парични и други награди. Уникална специализация. Препоръки не са задължителни. Желателно е да се знае немски език. Справки: улица Шантийон, 13.“

Аз приех и тогава последва аванс в размер на две хиляди франка, после кратко сбогувне с майка ми, документи, които ми издадоха, кой знае защо, в американското консулство, след това марсилското пристанище, Гибралтар, силна буря в Атлантическия океан, Агадир, и ето ме вече тук, в това безкрайно пясъчно море.

Слънцето светеше с оранжево-червена светлина, когато неочаквано иззад неравната линия на хоризонта се появи нещо, което не приличаше на мираж. Автомобилът връхлиташе върху своята бързо удължаваща се сянка. Затъвайки в дълбокия сняг, той се приближаваше до яркочервената ивица, която постепенно се издигаше над земята, превръщайки се в безкрайна ограда. Оградата се простираше на север и на юг и границите й се губеха отвъд пясъчните хълмове. Сякаш цялата пустиня бе преградена наполовина с глинена стена и вътре, в центъра й, се виждаше тъмен квадрат, който, колкото повече се приближавахме, започваше да приема очертанията на огромна порта. Оградата бе много висока и най-отгоре беше опъната четири реда бодлива тел. Над телта се издигаха на еднакво разстояние високи колове с окачени на тях електрически крушки. В лъчите на залязващото слънце те блестяха като кървавочервени звезди. Отдясно и отляво на портата се виждаха две прозорчета. Ние спряхме колата плътно до стената и тогава аз си спомних думите на Уйлям Бар „на края на божия свят“. Може би това е краят на света?

— Пристигнахме — дрезгаво каза шофьорът, като се измъкваше бавно от кабината. Той постоя няколко секунди на пясъка, превит надве, разтривайки коленете на изтръпналите си крака.

Аз свалих от автомобила оскъдния си багаж: куфар с дрехи, пътна чанта и няколко книги, завързани с канап — и тръгнах към портата. Тя приличаше на гигантски плик, запечатан в ъглите със стоманени печати — болтове.

Шофьорът отиде до дясното прозорче и почука. То се отвори и за миг от него се показа тъмнокафяво лице. Последва тих разговор на език, който аз не разбирах. После се чу слабо бръмчене и портата бавно се отвори.

Очаквах да видя отвъд стената нещо като град или селище. Но за мое учудване там се оказа втора стена, също тъй висока като първата. Шофьорът се върна при колата, включи мотора и подкара да влезе. Аз тръгнах подир колата. Тя зави надясно и бавно потегли покрай двете стени, които образуваха коридор, широк десетина метра. Тук беше вече съвсем тъмно. До портата имаше малка глинена постройка, край която стояха часови във военна униформа с карабини в ръце. Единият, покрай когото минавах, се протегна към мен и погледна багажа ми.

Вървяхме така около пет минути — колата напред, а аз с нещата си след нея, докато стигнахме до малка врата във втората стена.

Шофьорът излезе от колата и почука. Вратата веднага се отвори и се показа силует на човек.

— Влезте, господин Пиер Мюрдал — каза той на съвсем чист френски език и протегна ръка към багажа ми. — Да се запознаем. Казвам се Шварц.

Влязох мълчаливо и покорно. Чух зад гърба си как автомобилът забуча. Арабинът — шофьорът — беше останал извън оградата.

— При нас има някои и други формалности — каза човекът, който ме посрещна, когато стигнахме до малка брезентова палатка. — Ако обичате, дайте си дипломата, писмото от господин Бар и водата.

— И какво? — запитах аз.

— Водата. Сигурно имате вода в термос или бутилка?

— Имам — отвърнах аз.

— Нея именно трябва да ни дадете.

Отворих пътната чанта и му подадох документите.

— А защо ви е моята вода?

— Предпазни мерки — отвърна той. — Страхуваме се да не се внесе с водата някаква инфекция. Нали знаете, тук е Африка.

— Аа, разбирам!

Той влезе с документите ми и термоса в палатката, а аз се огледах наоколо. Точно пред мен се простираха три дълги постройки тип барака. По-нататък, надясно, се виждаше триетажна сграда и до нея здание, наподобяващо кула. Зад постройките се открояваше светлата ивичка на оградата. Отначало помислих, че тези огради именно са границите на територията. Но веднага трябваше да отхвърля тази мисъл, защото отвъд далечната стена видях нещо, което просто ме порази: над нея се извисяваха корони на палми. На фона на пурпурното, почти виолетово вечерно небе те изглеждаха яркочервени. Ако съдех по цвета им, никога не бих повярвал, че това са палми. Но короните им бяха твърде характерни, а така също дълбоко нарязаните им широки листа, надиплените им стволове. И все пак цветът на листата им изглеждаше много яркочервен — точно какъвто бе цветът на обагрените от слънцето стени на бараките. „Оазис на яркочервени палми“ — мина ми през ума.

Слънцето бързо залезе и мракът започна да се сгъстява. Тук, в пустинята, свечеряването продължава само няколко минути. После внезапно настъпва адска тъмнина. Изчезнаха яркочервените палми, потъмняха бараките и всичко потъна в мрак. Веднага стана прохладно. Електричеството светна, покрай оградите пламнаха безкрайна върволица електрически крушки.

Господин Шварц излезе от палатката. В ръцете си държеше запалено електрическо фенерче.

— Това е всичко. Сега да идем в квартирата ви. Извинете, че ви се наложи да почакате малко. Това не е много приятно след уморителен път.

Той взе куфара ми и ние закрачихме бавно по дълбокия пясък по посока на палмите.