Джеймс Клавел
Цар Плъх (7)

Пета глава

Когато пороят отмина, мъжете седнаха и зачакаха да дойде време за вечеря, а гърдите им с наслада вкусваха краткотрайната прохлада. От стрехите на бараките капеше вода и се стичаше в канавките, а прахът се бе превърнал в кал. Слънцето отново гордо светеше в ярката синева на небето.

— Слава богу! — с благодарност промълви Ларкин. — Това вече е нещо друго.

— Аха — съгласи се Мак. Седеше под навеса на бетонната постройка, но умът му бе другаде, далеч на север, на каучуковата плантация в Кеда. — И жегата си има хубавите страни — кара те да цениш прохладата — промълви той. — Също като треската.

— Малайзия е отвратителна, дъждът е отвратителен, жегата е отвратителна и маларията, и гадините, и мухите са отвратителни — рече Ларкин.

— Само по време на война, приятелче — смигна Мак на Питър. — Само в тоя скапан лагер, нали, момчето ми?

Питър Марлоу се засмя. Беше им разказал почти всичко за своето селце, а онова, което бе премълчал, Мак го знаеше от личен опит, защото бе прекарал целия си съзнателен живот в този край на света и го обичаше толкова, колкото Ларкин го мразеше.

— Така казват — отвърна той и всички се усмихнаха. Не говореха много. Всичко бе вече разказано и преразказано — всичко, което биха искали да споделят. Затова просто търпеливо чакаха. Когато вечерята дойде, наредиха се всеки на своята опашка, после се върнаха в бараката. Изядоха бързо супата. Питър Марлоу включи саморъчно направения котлон и изпържи едното яйце. Сипаха трите порции ориз в канчето, той сложи отгоре яйцето и го поръси с малко сол и пипер. Разбърка го, така че жълтъкът и белтъкът да се смесят равномерно с ориза, след това го разделиха по равно и тримата с наслаждение го изядоха. Като свършиха, Ларкин събра съдовете и ги изми — негов ред беше. После всички отново седнаха пред бараката да чакат вечерната проверка.

Питър Марлоу лениво следеше с поглед минаващите по пътеката мъже, отдаден на приятното усещане за ситост, когато забеляза Грей. Той се приближи, застана пред Ларкин и уставно козирува:

— Добър вечер, полковник.

— Добър вечер, Грей. Сега пък какво има? — въздъхна Ларкин.

Щом Грей го навестяваше, пак го чакаха неприятности. Грей измери с поглед Питър Марлоу и двамата му приятели почувстваха взаимната им ненавист.

— Полковник Смедли-Тейлър ме помоли да ви предам, сър, че двама от вашите се сбиха — обясни Грей. — Някой си ефрейтор Таунзенд и редник Гърбъл. Арестувах ги и сега са при мен в карцера.

— Добре, лейтенант — мрачно отвърна Ларкин. — Освободете ги и им кажете да ми се представят тук след проверка. Аз ще се занимая с тях! — Той замълча за миг, после попита: — За какво са се били, знаете ли?

— Не, сър. Сигурно пак са играли на ези-тура.

„Ама че занимание! — помисли си Грей. — Слагаш две монети на една летва, хвърляш ги във въздуха и се обзалагаш как ще паднат — и двете на ези, и двете на тура или едната на ези, а другата на тура.“

— Нищо чудно — изсумтя Ларкин.

— Защо не им забраните да играят? Всеки път стават…

— Да забраня ези-тура? — прекъсна го изумен Ларкин. — Ами че те ще решат, че не съм с всичкия си. Никой няма да се подчини на такава идиотска заповед, и то с пълно основание. Хазартът е в кръвта на австралийците, трябваше да сте го разбрали вече. Така поне се занимават с нещо. Пък и не е лошо да се посбият от време на време. — Той се понадигна и разкърши рамене, за да прогони треската. — За австралийците хазартът е необходим като въздуха. Ама че всеки от нас у дома оставя по нещичко на зелената маса. И аз самият не се отказвам от една игра на ези-тура понякога! — завърши полковникът с нескрито раздразнение.

— Тъй вярно, сър — отвърна Грей.

Виждал бе Ларкин и другите австралийски офицери да се ровят из праха наравно с подчинените си, да се палят и да ругаят като най-прости редници. Нищо чудно, че дисциплината в лагера бе лоша.

— Кажете на полковник Смедли-Тейлър, че аз ще се заема с тях, хубавичко ще се заема, бога ми!

— Жалко за запалката на Марлоу, а, сър? — подметна Грей и впи очи в Ларкин.

Спокойният поглед на Ларкин внезапно стана леден:

— Глупава история, нали? Трябвало е да бъде по-внимателен.

— И аз така смятам, сър — отвърна Грей след многозначителна пауза. „Какво пък — помисли си той, — струваше си да пробвам. А Ларкин и Марлоу могат да вървят по дяволите и двамата! Времето работи за мен.“ Тъкмо се канеше да козирува и да се отдалечи, когато едно страхотно хрумване го закова на място. Той овладя обзелото го вълнение и небрежно подхвърли:

— А между другото, сър, носи се слух, че някой от австралийците имал пръстен с диамант. — Грей изчака изречението да се вреже в съзнанието им, после добави: — Не знаете ли случайно нещо?

Очите на Ларкин лежаха дълбоко под рошавите вежди. Преди да отговори, той хвърли съсредоточен поглед към Мак.

— Чух нещо такова, но доколкото знам, не е никой от моите хора. Защо?

— Просто питам, сър — отвърна Грей с мрачна усмивка.

— Сигурно ви е ясно, че такъв пръстен е като бомба със закъснител и за собственика, пък и за много други. Затова ще е най-добре да стои под ключ.

— Нищо подобно, приятелю — намеси се Питър Марлоу и в думите му прозвуча едва загатната ирония. — Ако този пръстен наистина съществува, в което се съмнявам, точно това не бива да се прави. Ако всеки знае къде е, доста хора ще искат да си опитат късмета, пък и японците ще го задигнат още щом чуят за него.

— И аз така смятам — замислено рече Мак.

— Най-добре е да си стои там, където е — на ничия земя — заключи Ларкин. — И без това сигурно е само слух.

— Дано — каза Грей, вече напълно убеден, че предположението му е било основателно. — Но слухът е доста настойчив.

— Не е никой от моите хора. — Умът на Ларкин работеше трескаво. Грей като че ли знаеше нещо. Кой можеше да е? Кой?

— Е, ако чуете нещо, сър, обадете ми се. — Грей стрелна презрителен поглед към Питър Марлоу и добави: — Аз обичам да пресичам злото от корен.

Той козирува на Ларкин, кимна на Мак и се отдалечи. В бараката се възцари напрегната тишина.

— Странно защо отвори дума за пръстена? — въпросително погледна Ларкин към Мак.

— И аз това се чудя — отвърна той. — Видя ли как му светеха очичките?

— Спор няма! — каза Ларкин, а бръчките на лицето му изглеждаха по-дълбоки от друг път. — Грей е прав за едно: тоя диамант може да струва кръвта на много хора.

— Слухове, полковник, празни слухове — рече Питър Марлоу. — Никой не може да опази такова нещо толкова време. Просто не е възможно.

— Дано си прав — намръщи се Ларкин. — Само се моля да не е у някой от нашите.

Мак се протегна. Болеше го главата и вече усещаше първите признаци на треската. „Е, има поне още три дни, докато ме раздруса“ — помисли си той без капка тревога. Толкова отдавна боледуваше от малария, че пристъпите бяха станали част от живота му. Нещо като дишането. Напоследък го налитаха веднъж на два месеца. Спомни си, че през четиридесет и втора лекарите го бяха посъветвали да се пенсионира. Удари ли те веднъж маларията в далака, хайде, потегляй за дома, човече, за дома, в Шотландия, на хлад и си купи малка ферма край Килин с изглед към величавото езеро Лох Тай. Тогава може и да оживееш.

— Аха — уморено каза Мак, почувствал изведнъж тежестта на петдесетте си години. После изрече на глас онова, което всички мислеха: — Ама ако го имахме тоя дяволски камък, щяхме да дочакаме края на пъклото, хич без да ни е грижа за по-нататък. Въобще без да ни е грижа.

Ларкин сви цигара, запали я и всмукна дълбоко дима. Подаде я на Мак, той дръпна и я подаде на Питър Марлоу. Когато я изпушиха, полковникът тръсна огънчето и сложи остатъка от тютюна в табакерата си.

— Ще се поразходя — наруши той мълчанието.

— Salamat — рече Питър Марлоу с усмивка. — „Върви в мир.“

— Salamat — отвърна Ларкин и се отдалечи под лъчите на вечерното слънце.

Докато вървеше нагоре по склона към полицейската барака, Грей кипеше от възбуда. Трябваше да отпразнува успеха и затова бе решил веднага щом освободи австралийците, да си свие цигара — втора за този ден, макар че имаше от яванския треволяк едва за две-три цигари, а до заплатата оставаше още цяла седмица. Той се изкачи по стъпалата и кимна на сержант Мастърс:

— Пусни ги!

Мастърс отмести тежкото резе от вратата на бамбуковата килия, а двамата мъже мрачно се приближиха към Грей и застанаха мирно.

— След проверка да се явите при полковник Ларкин!

Мъжете козируваха и си тръгнаха.

— Само главоболия си имаме с тия проклетници! — отбеляза Грей.

После седна и извади табакерата и хартийките си. Този месец бе проявил особено разточителство: купи цяла страница от една Библия, това беше най-идеалната хартия за цигари. Макар да не бе вярващ, все пак му се струваше, че е богохулство да си правиш цигари от Светото писание. Прочете текста на листчето, което се канеше да използва: „Отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Йова с люта проказа от ходилата на нозете му до самото му теме. Взе Йов едно чирепче да се чеше с него, и седеше на бунището вън от града. И рече му неговата Жена…“ „Жена! Как пък все на тая дума ще попадна, по дяволите!“ — изруга наум Грей и обърна листчето.

Първото изречение от другата страна беше: „Защо не съм умрял, когато съм се раждал и не съм издъхнал, когато излизал от утробата?“

Един камък профуча през прозореца, удари се в стената и изтрополи на пода. Грей целият подскочи. Около камъка увито парче вестник. Той го повдигна, спусна се към прозореца и погледна навън, но наоколо нямаше жива душа. На бялото поле бе написано:

Предлагам ти сделка. Имаш го Царя в кърпа вързан, стига да съм сигурен, че ще си затваряш очите, като търгувам по малко на негово място и че ще го прибереш на топло. Ако си съгласен, излез пред бараката с камъка в лявата ръка. После разкарай другото ченге. Разправят, че си честно ченге, затова ще ти се доверя.

— Какво пише, сър? — попита Мастърс, вперил влажните си очи в бележката.

Грей смачка листчето в шепа.

— Пак ни натякват, че сме се престаравали пред японците — отвърна той дрезгаво.

— Мръсни копелета! — каза Мастърс и отиде до прозореца. — Те какво си мислят? Ако не налагаме дисциплина, тези идиоти ще се хванат за гушите като диви зверове.

— Така е — рече Грей. Бележката пареше като въглен ръката му. „Ако предложението се окаже стабилно — помисли си той, — ще си уредя сметките с Царя.“ Не му беше лесно да вземе решение. Съгласеше ли се веднъж, после трябваше да спазва обещанието си, защото неговата дума беше закон. Минаваше за „честно ченге“ и се гордееше с това. Знаеше, че би направил всичко, за да прати Царя зад решетките, беше готов дори да си затвори очите за някое и друго нарушение. Чудеше се кой ли от американците е доносникът, Царя го мразеха всички, но кой би станал Юда? Кой би поел риска да понесе последствията, ако го разкрият? Който и да бе той, нямаше да е по-опасен от Царя.

Грей излезе пред бараката с камък в лявата ръка и изпитателно огледа мъжете, които минаваха по пътеката, но никой не се издаде с жест или с дума. Той хвърли камъка и освободи Мастърс. После седна на стола и зачака. Вече се бе отегчил, когато втори камък изсвистя през прозореца. Този път бележката гласеше:

Проверявай консервената кутия в канавката до шестнадесета барака. Два пъти дневно — сутрин и след проверка. Там ще е тайникът. Довечера Царя ще прави сделка с Турасан.