Джеймс Клавел
Цар Плъх (24)

Двадесет и втора глава

Цели два дни Питър Марлоу води битка със смъртта, но волята му за живот не го напусна нито за миг и той оцеля.

— Питър — побутна го леко Мак.

— Да, Мак?

— Време е.

Мак му помогна да стане и двамата заедно — младостта, опряна на старостта — слязоха по стъпалата и се отправиха в мрака към постройката, където спеше Ларкин.

Стивън бе вече там. Питър Марлоу легна и се остави отново на милостта на иглата. Едва се удържаше да не изкрещи — Стивън беше внимателен, но иглата бе ужасно тъпа.

— Готово — каза санитарят. — Чакай сега да ти премеря температурата.

Той му пъхна термометъра в устата, после махна превръзката и огледа раната. Отокът бе спаднал и мораво-зеленикавите петна бяха изчезнали. Чисти, твърди струпеи покриваха раната. Стивън сложи още сулфамид.

— Много добре! — Доволен беше от резултатите на лечението, но иначе денят му бе минал ужасно. „Ама че е мръсник тоя сержант Флеърти — мислеше си той. — Гаден човек! Знае, че не мога да понасям да ходя там, а все мен праща.“ — Лоша работа! — каза си Стивън на глас.

— Какво има? — разтревожиха се внезапно и тримата.

— Нещо не е наред ли? — попита Питър Марлоу.

— А, не, миличък. За друго си говорех. Я да видим сега температурата. — Той извади термометъра и се усмихна, като видя градусите.

— Нормална. Всъщност мъничко над нормалната, но това не е страшно. Късметлия си ти, голям късметлия! — Сетне вдигна празната бутилка от антитоксина: — Току-що сложих последната доза. — Измери пулса. — И това е добре. Имате ли един пешкир? — погледна той към Мак.

Мак намери кърпа, Стивън я намокри със студена вода и я сложи върху челото на Питър Марлоу.

— Вземи и това — подаде му той два аспирина. — Ще ти помогнат малко, миличък. Хайде, почивай си сега.

Стивън стана, въздъхна и оправи саронга около бедрата си.

— Аз повече нищо не мога да направя — обърна се той към Мак. — Питър е много изтощен. Трябва да му давате бульон и колкото може повече яйца. Грижете се добре за него. — Той отново плъзна поглед по излинялото тяло на Питър Марлоу. — За тия два дни е свалил най-малко шест-седем килограма, а това е много за него. Като го гледам така, сега я тежи петдесет килограма, я не, горкият. При тоя ръст това е нищо.

— Е… благодаря, Стивън — неловко продума Ларкин. — Много… много сме ти задължени.

— Радвам се, че можах да помогна — бодро отвърна Стивън и вдигна една къдрица, паднала на челото му.

Мак хвърли поглед към Ларкин.

— Ако има нещо, което…, ако можем да направим нещо за теб, обади се.

— Много сте любезни с мен. Вие и двамата сте толкова мили — кокетно рече Стивън, нагласи медальона, който висеше на врата му, и с възхищение изгледа полковника. Мак и Ларкин се притесниха още повече. — Дали може да отидете вместо мен за хлебарки утре? Вечно ще съм ви благодарен. Не мога да ги понасям тези вонящи гадини — отвратителни са! — потръпна от погнуса той. — Не знам, дали ще може?

— Разбира се, Стивън — кисело отвърна Ларкин.

— Е, до утре заран тогава — измърмори с половин уста Мак и се дръпна леко назад, за да избегне докосването на Стивън. Ларкин обаче не бе достатъчно бърз и санитарят обгърна с ръка кръста му и нежно го потупа.

— Лека нощ, мили мои. Толкова сте добри към мен! Когато той си отиде, Ларкин изгледа строго Мак.

— Само да кажеш на някого, и ще ти скъсам ушите.

— Е, е, успокой топката — изхили се Мак. — Ама на теб май ти хареса, а? Така ми се видя. — Той се надвеси над Питър Марлоу, който бе наблюдавал цялата сцена от леглото: — Какво ще кажеш, а, Питър?

— Уредихте се и двамата, така мисля аз — усмихна се немощно Питър Марлоу. — На него му плащат за това, което прави, ама вие не, и двамата се надпреварвате да му благодарите и си предлагате услугите. Изкушавате горкия човек. Само че да пукна, ако мога да разбера какво толкова намира в дъртаци като вас!

— Ехе — ухили се Мак на Ларкин, — оправи се болникът. Сега остава да понапълнее малко, и готово.

— Колко дни минаха от първата инжекция — два или три? — попита Питър Марлоу.

— Два.

— Само два дни! — „Два дни, а сякаш бяха две години! Утре трябва вече да ида за парите.“ Същата вечер след проверката отец Донован дойде да поиграят бридж. Питър Марлоу им разказа как сънувал, че се кара с тях, и всички много се смяха.

— Ех, моето момче — рече Мак, — като има треска човек, какви ли не номера може да му погоди мозъкът.

— Така е — подкрепи го отец Донован, после се усмихна на Питър: — Радвам се, че ръката ти се излекува.

— Има ли нещо, което да става тук, и ти да не го знаеш, отче? — усмихна се в отговор той.

— Има ли нещо, което да става тук, и бог да не го знае? — Донован бе изпълнен с вяра и благост. — Господ се грижи за всички ни. Дори за вас тримата! — засмя се той.

— Иди да пазиш. Ще чуем новините и ще вървим да лягаме.

Ларкин наблюдаваше пътеката, а Питър Марлоу седна пред бараката и също се опита да бъде от помощ. Два дни! Някое и друго убождане с иглата, и ето го сега излекуван и ръката му — спасена. Един-два странни, преживени сякаш насън дни, и сега отново всичко е наред.

Вестите бяха изключително добри и те бързо се разотидоха да спят. Сънят им бе спокоен и лек.

Призори Мак влезе в кокошарника и намери в полога три яйца. Взе ги, отиде в кухнята, направи омлет с малко ориз, запазен от вечеря, и му сложи парченце чесън за аромат. После го занесе в бараката, събуди Питър и го изчака, докато изяде всичко.

— Ей, момчета! — извика той. — Пристигна поща!

Сърцето на Мак се сви: „Господи, дано има писмо и за мен!“

Но писмо за Мак нямаше.

Писмата бяха общо четиридесет и три за десетте хиляди пленници. За трите години, прекарани тук, японците бяха носили поща само два пъти — шепа писма за целия лагер. И три пъти им бяха разрешили да пратят по една картичка — не повече от двайсет и пет думи. Но дали картичките действително са били изпратени, това никой не знаеше.

Писмо получи Ларкин — първото, откакто бе в Чанги. Носеше дата втори април 1945 — значи отпреди четири месеца. Останалите писма бяха кое на три седмици, кое на повече от две години. Ларкин прочете писмото веднъж. След това излезе при Мак, Питър Марлоу и Царя, които седяха отвън пред вратата, и зачете на глас:

Мили, това е писмо номер 205 — започваше то. — Аз съм добре и Джини е добре, мама е при нас и ние живеем все там, където ни знаеш. Не сме получавали вести от теб след онова писмо от първи февруари 42-ра от Сингапур, но въпреки това сме сигурни, че си жив и здрав и всичко е наред. Молим се да се завърнеш при нас здрав и читав…

Така започва всяко мое писмо, затова извинявай, ако вече си чел тези неща, толкова е трудно да пиша, без да знам писмото ми ще стигне ли до теб и дали изобщо поне едно от всичките е стигнало. Обичам те, мили мой. Имам нужда от теб. Толкова ми липсваш, че понякога просто не мога да издържам.

Не знам защо, но днес ми е тъжно. Не искам да те тревожа. Мислех да ти разкажа все хубави неща. Може би ми е тъжно заради мисис Гърбъл. Тя вчера получи картичка, а за мен нямаше нищо. Сигурно просто ѝ завиждам, но какво да правя, такава съм си. Все едно, не забравяй да предадеш на Вик Гърбъл, че жена му, Сара, получи картичка от шести януари 45-та. Тя е добре и синът му е голям сладур. Сара е много щастлива, че най-сетне са влезли във връзка. А, да, момичетата от полка също са добре. Майката на Тимсън е просто чудесна жена. Не забравяй да поздравиш и Том Мастърс — видях жена му снощи. Тя също е добре и изкарва сума ти пари — почнала е нова работа. А, да, видях също Елизабет Форд, Мери Викърс…

Ларкин вдигна поглед:

— Изрежда още десетина жени. Но мъжете им до един са мъртви. Всички, освен Тимсън.

— Карай нататък, момчето ми — подкани го бързо Мак, усетил агонията, изписана в очите на полковника.

Днес е горещо — продължи Ларкин — и аз съм на верандата, а Джини играе в градината. Мисля тая събота и неделя да отидем до къщата в Блу Маунтинс.

Бих ти писала за новините, но не разрешават.

О, боже мой, как да пише човек в този вакуум, как? Къде си, моя любов, как да разбера къде си? Спирам да пиша вече. Ще довърша само това писмо, но няма да го пусна… О, скъпи мой, непрекъснато се моля за теб, моли се и ти за мен. Чуваш ли, моли се за мен, моли се за мен…

Ларкин замълча за миг, после каза:

— Няма подпис и е… почеркът на плика е на майка ми. Какво ли е станало, как мислите?

— Нали ги знаеш жените — обади се Мак. — Сигурно го е пъхнала в някое чекмедже, а след време майка ти го е намерила случайно и го е пуснала, без да го чете и без да я пита. Нали ги знаеш майките какви са? Бети вероятно го е забравила и на следващия ден, като се е почувствала по-добре, е написала друго.

— И какво значи това: „Моли се за мен“? — каза Ларкин. — Знае, че се моля всеки ден. Какво става? Да не е болна?

— Няма защо да се безпокоиш, полковник — опита се да го успокои Питър Марлоу.

— Какво разбираш пък ти от тези работи? — неочаквано избухна Ларкин. — Как да не се безпокоя, я ми кажи?

— Е, ти поне знаеш, че жена ти е добре, и дъщеря ти също. Бъди благодарен и на това! — повиши глас и Мак, без да може да сдържа повече мъката си. — Ние пък въобще нямаме вести. Ти си направо щастливец! — Той стана и се отдалечи ядосан.

— Извинявай, Мак! — втурна се след него Ларкин и го хвана за ръката. — Извинявай! Нали знаеш… след толкова време…

— Ех, момчето ми, не си виновен ти. С нищо не си ме обидил. Аз трябва да се извиня. Направо умирам от завист. Мразя ги тия писма!

— Виж, тук си прав — обади се и Царя. — Просто да откачиш от тия истории. Който получи — полудява. Който не получи — и той. Само неприятности си имаме с тях.

Привечер, точно след кльопачка, всички американци се събраха в бараката.

Накрая се появи и Курт, остави една тава на масата и се изплю на пода.

— Тук са девет, аз вече си взех моите десет процента. — Той се изплю още веднъж и излезе.

Всички втренчиха погледи в тавата.

— Аз май ще повърна — каза Питър Марлоу.

— Няма да си единственият — успокои го Царя.

— Не знам. Ако питаш мене, съвсем като заешки бутчета са. Малки, вярно, ама иначе са съвсем като заешки — отбеляза Макс и се прокашля.

— Искаш ли да ги пробваш? — попита Царя.

— А, не! Казах само, че ми приличат на заешки. Не може ли и аз да имам мнение.

— Ей богу, въобще не съм си представял, че ще дойде време да ги продаваме — обади се Тимсън.

— Такъв глад ме гони, че ако не знаех… — запъна се Текс. — Пък и толкоз месо накуп не съм виждал, откакто изядохме онова куче…

— Кое куче? — подозрително попита Макс.

— А, това беше… преди години — бързо съобрази Текс. — През… четиридесет и трета.

— Ааа!

— Брей, да му се не види! — Царя не можеше да откъсне очи от тавата. — Съвсем наред изглежда. — Той се наведе да помирише месото, но все пак гледаше да не се доближи твърде много. — И мирише добре…

— Може да изглежда добре — прекъсна го кисело Байрън Джоунс, — ама си е от плъхове.

Царя дръпна бързо глава назад.

— Ти пък какво само натякваш, кучи сине! — скара се той всред общия смях.

— Ами плъхове са си, по дяволите. Както го бяхте подкарали, на човек лигите му да потекат!

Питър Марлоу взе с два пръста един бут и грижливо го уви в бананов лист.

— Аз си взимам моя дял — каза той и си тръгна. Като се прибра в бараката, отиде до Юърт и прошепна високо:

— Тая вечер ни чака угощение.

— Какво си намерил?

— Трай си. Нещо специално.

Знаеше, че Дринкуотър ги чува, затова сложи скришом банановия лист на полицата и каза на Юърт:

— Ей сега ще дойда.

Върна се след половин час. Банановият лист бе изчезнал, нямаше го и Дринкуотър.

— Юърт, ти излиза ли от бараката? — попита той.

— За малко само. Дринкуотър ме помоли да му донеса вода. Каза, че му било адски зле.

Тогава Питър Марлоу прихна в луд смях и всички решиха, че нещо е превъртял. Успокои се едва когато Майк го разтърси.

— Извинявайте, просто ми стана смешно — каза той. След известно време Дринкуотър се върна, а Питър Марлоу се направи на страшно притеснен, че му е изчезнало нещо за ядене. Дринкуотър също взе да се тюхка и макар че още се облизваше, рече съчувствено:

— Ама че мръсен номер!

Питър Марлоу пак избухна в истеричен смях и се тръшна на леглото. Скоро обаче смехът го изтощи и умората му се сля с изтощението от последните дни. После заспа и в съня му Дринкуотър лакомо унищожаваше цели купища малки бутчета, а той го гледаше отстрани и чуваше как Дринкуотър непрекъснато повтаря: „Какво си ме зяпнал? Страшно са вкусни, страшно!…“

— Един американец те чака отвън, Питър — разтърси го Юърт. — Иска да говори с теб.

Питър Марлоу се чувствуваше много отпаднал и пак му се гадеше, но се надигна.

— Къде е Дринкуотър?

— Не знам. Измете се, като те прихванаха бесните.

— А, добре! — Питър Марлоу се засмя отново. — Страхувах се да не съм сънувал.

— Какво? — изгледа го изпитателно Юърт.

— Нищо, нищо.

— Какво ти става, Питър? Много си особен напоследък.

Под стрехата на бараката го чакаше Текс.

— Пит — прошепна той, — праща ме Царя. Закъсняваш.

— Дявол да го вземе! Съжалявам, заспал съм.

— Да, и той така си помисли. Поръча да ти кажа: „Време е вече.“ — Текс вдигна загрижено вежди. — Ти как си, добре ли си?

— Добре съм. Малко съм слаб още, но ще се оправя.

Текс кимна за сбогом и изчезна. Питър Марлоу разтърка очи, слезе по стъпалата, пресече асфалтовата пътека и застана под един душ. От хладните струи тялото му сякаш черпеше нови сили. Като се посъвзе, напълни манерката и се отправи към тоалетните. Избра си оградата. Лунният сърп бе тънък като косъмче. Изчака, докато наоколо не остана никой, после бързо притича през голата поляна, мушна се под телта и потъна в джунглата. Тичаше приведен на четири, защото по пътеката между дърветата и оградата винаги сновеше караул. Цял час търси мястото, където бе скрил парите. Намери го, седна, събра дебелите пачки, нареди ги около кръста си, вдигна долния край на саронга и го подпъхна нагоре. Вместо до земята, сега той стигаше до коленете му и сгънат на две, скриваше неестествената издутина.

После цял час чака от външната страна на оградата, точно срещу тоалетните, докато намери сгоден момент да се промъкне обратно. Клекна над една дупка да си поеме дъх и да му се поуспокои малко сърцето. След това взе манерката и си тръгна.

— Здрасти, друже — изскочи насреща му от сенките Тимсън и се ухили. — Прекрасна нощ, а?

— Да — отвърна Питър Марлоу.

— Идеална е за разходки.

— Така ли мислиш?

— Имаш ли нещо против да те придружа?

— Не, напротив, Тим. Много ми е драго, че ще бъдеш с мен. Така ще съм сигурен, че няма да си имам разправии с разни разбойници.

— Прав си, друже. Бързо схващаш!

— И ти не падаш по-долу, мошенико. — Питър Марлоу го потупа дружески по рамото. — Знаеш ли, май още не съм ти благодарил за лекарствата.

— Дребна работа, друже. Ей, ама за малко не ме върза — изсмя се Тимсън. — Рекох, че наистина си тръгнал да клечиш там по нужда.

Царя обаче не се зарадва особено, като видя Тимсън. Но не се и ядоса много — нали парите най-сетне бяха в ръцете му. Преброи ги и ги заключи в черния сандък.

— Сега чакам да дойде камъчето.

— Слушай, друже — Тимсън прочисти гърлото си, — ако пипнем крадеца, преди да дойде при теб или след това, аз си получавам сумичката, за която се разбрахме, нали така? Ако пък ти купиш пръстена от него, а ние не го пипнем — тогава печелиш! Бива, нали?

— Добре, съгласен съм — отвърна Царя.

— Хубаво! Господ да му е на помощ на оня! — Тимсън кимна на Питър Марлоу за довиждане и излезе.

— Питър, я ти вземи да си легнеш — подкани го Царя, седнал на черния сандък. — Като те гледам, едва се държиш на крака.

— Мислех да се прибера в бараката.

— А, не, по-добре стой тук. Нищо чудно да ми потрябва човек, на когото мога да се доверя.

Царя бе плувнал в пот. Парите в сандъка сякаш го сгряваха през капака.

Питър Марлоу се изтегна на леглото, а сърцето все още го пробождаше от напрежението. Заспа, но мозъкът му стоеше нащрек.

— Ей, мой човек!

Царя се хвърли към прозореца.

— Сега ли?

— Бързо!

Дребното човече бе ужасно изплашено и докато шареше с поглед напред-назад, бялото на очите му проблясваше на светлината.

— Давай бързо!

Царя пъхна ключа в сандъка, отвори капака, измъкна пачка от десет хиляди, вече преброени, и скочи обратно към прозореца.

— Ето! Десет бона. Броил съм ги. Къде е камъкът?

— Дай първо мангизите.

— Не, първо диаманта — отвърна Царя, стиснал здраво парите.

Мъжът го изгледа с недоверие и разтвори юмрук. Царя впери очи в пръстена — разгледа го внимателно, но не посегна с ръка. „Трябва да съм сигурен — мислеше си той напрегнато. — Трябва да съм сигурен! Да, същият е. Мисля, че е същият.“

— Хайде, мой човек — изръмжа дребният човечец. — Взимай!

Едва когато пръстенът се озова в ръката му, Царя пусна парите и мъжът хукна. Затаил дъх, Царя се обърна към светлината и най-обстойно огледа камъка.

— Успяхме, Питър! — възторжено прошепна той. — Успяхме! Диамантът е у нас, и паричките са у нас.

Напрежението от последните дни изведнъж се стовари върху плещите му с цялата си сила. Той разтвори едно пакетче кафе и се направи, че пуска пръстена вътре, но всъщност го скри в шепа. Дори Питър Марлоу, който беше най-близо до него, не забеляза измамата. Царя затвори сандъка и внезапно се закашля. Никой не видя как пръстенът попадна в устата му. Той се огледа, взе чашата студено кафе и глътна камъка. Сега диамантът бе на сигурно място. По-сигурно от това нямаше. Отпусна се на един стол и си пое дъх. Ето на, ето — ликуваше той. — Успя!

Сигналът за опасност проряза тишината. Миг по-късно в бараката нахълта Макс.

— Ченгета — съобщи той и седна бързо при покерджиите.

— По дяволите!

Царя с мъка се вдигна на крака и извади купчината пари. Хвърли една пачка на Питър Марлоу, натъпка друга в джоба си, прибяга до покерджиите и даде на всички по няколко пачки, които те скриха из джобовете си. После разпредели останалите пари по масата, грабна един стол и седна при другите американци.

— Хайде, раздавайте по-бързо!

— Добре де, спокойно! Играем с пет карти — каза Макс и сложи една стодоларова банкнота. — Подът е стотачка.

— Нека бъде двеста! — разцъфна Текс. — Влизам!

Започнаха играта, възбудени и развеселени. Макс раздаде първите две карти и за себе си обърна асо.

— Четири стотака!

— Покривам ги и още четири — обади се Текс, който нямаше нито една свястна карта.

— Плащам — каза Царя и когато вдигна поглед, на прага се появи Грей. От двете му страни стояха Бръф и Йошима, а зад тях Шагата и още един войник.