Джеймс Клавел
Цар Плъх (16)

Четиринадесета глава

От лагера се измъкнаха съвсем лесно. Притичаха до един по-тъмен участък от оградата — шест жици бодлива тел, — промушиха се отдолу и бързо потънаха в джунглата. Като спряха да си поемат дъх, на Питър Марлоу изведнъж му се прииска отново да седи в бараката и спокойно да разговаря с Мак или Ларкин, та дори и с Грей.

„През цялото време мечтаех да изляза — мислеше си той, — а сега, когато успях, ще се побъркам от страх.“ Обзе го странно усещане — да си вън и да гледаш вътре. От мястото, където стояха, се виждаше американската барака. Деляха ги не повече от стотина метра. Нагоре-надолу крачеха пленници. Хокинс разхождаше кучето си. Часовият обикаляше по пътеката. Вечерната проверка отдавна бе минала и светлините вече гаснеха, но лагерът будуваше с безсънните.

Както всяка нощ.

— Хайде, Питър — прошепна Царя и пръв навлезе в гъсталака.

Планът им се бе оказал сполучлив. Поне дотук. Когато Питър Марлоу отиде при него, Царя вече бе готов.

— Да се свърши една работа като хората, трябва екипировка — заяви той и му показа чифт добре намазани японски обувки от мека кожа с каучукови подметки и „униформата“ — черни китайски панталони и къса фланелка.

За излизането им знаеше само Дайно. Именно той незабелязано бе занесъл двата вързопа дрехи близо до мястото, където двамата щяха да минат оградата. Когато се върна и съобщи, че наоколо е спокойно, Питър Марлоу и Царя излязоха от бараката и казаха, че отиват да играят бридж с Ларкин и още някакъв австралиец. Наложи се повече от половин час да чакат с изопнати от напрежение нерви, докато пътят се разчисти и им се удаде да прибягат до канавката пред оградата, да се преоблекат и да се намажат с кал лицата и ръцете си. Измина още четвърт час, преди да се открие възможност да пропълзят незабелязано до бодливата тел. Щом се промушиха отдолу и се скриха в джунглата, Дайно прибра другите им дрехи.

Нощем джунглата е ужасно място, но Питър Марлоу се чувствуваше у дома си. Всичко бе съвсем като на Ява, съвсем като в горите около неговото селце, и безпокойствието му постепенно го напусна.

Царя познаваше пътя безпогрешно. Ходил бе до селото пет пъти и сега крачеше уверено напред, но сетивата му бяха нащрек. Трябваше да се промъкнат покрай един часови. Той нямаше определен район, просто обикаляше наоколо, но Царя знаеше, че обикновено си намира някоя полянка и ляга да спи.

След безкрайните тревожни мигове, мигове, когато всяка суха съчка и листо издаваха с крясъци пътя им и всяка зелена клонка ги дърпаше назад, двамата стигнаха до пътеката. Часовият бе останал зад гърба им. Пътеката водеше към морето. И към селото. Прекосиха я и тръгнаха в широк полукръг. Над тежкия покрив от листа в безоблачното небе висеше половин луна. Светлината й бе идеална — достатъчна, за да се ориентират, и недостатъчна, за да ги забележат.

Свобода! Без телени огради, без хора. Най-сетне бе сам. Неочаквано го обзе ужас.

— Какво има, Питър? — прошепна Царя, усетил, че нещо не е наред.

— Нищо. Просто… просто толкова е странно да си навън.

— Ще свикнеш. — Царя погледна часовника си. — Остава ни още около километър. Подранили сме. Най-добре ще е да поизчакаме.

Той намери заслон под няколко паднали дървета, преплетени с лиани, и се отпусна на земята.

— Сега може да си отдъхнем тук.

Седяха и чакаха, заслушани в шумовете на джунглата: щурци, жаби, ненадеен птичи крясък, внезапна тишина, стъпки на незнаен звяр.

— Страшно ми се пуши!

— И на мен!

— Само че не тука — отсече Царя.

Съзнанието му бе цялото нащрек — сетивата долавяха и най-малкото движение в джунглата, а умът препускаше напред и преповтаряше схемата на сделката, която им предстоеше. Да, планът беше добър. Погледна часовника си. Голямата стрелка едва-едва пълзеше. Но това пък му даваше повече време за размисъл. Колкото по-дълго мислиш преди сделката, толкоз по-добре. Не правиш грешки и печалбата е по-голяма. Хубаво нещо е печалбата! Който е измислил търговията, голям гений е бил. Купувай евтино, продавай скъпо. Работи с ума си. Поеми риск и парите почват да текат. А като имаш пари, имаш всичко. Най-вече власт.

„Измъкна ли се веднъж оттук — кроеше планове Царя, — ще стана милионер. Такива пари ще натрупам, че подземията на форт Нокс ще изглеждат като детска спестовна касичка пред моето богатство. Ще създам огромна организация и ще се заобиколя с верни, но покорни типове. Ще намеря и няколко по-умни — тях винаги можеш да ги купиш. А сложиш ли му веднъж цената на човек, можеш да го използваш и да го подмяташ както си искаш. Това е силата, която движи света. Хората са два вида — избраници и тълпа. Аз съм от избраниците. И винаги ще бъда от тях. Свърши се вече с подритването, с подмятането от град на град. Всичко това е минало. Тогава бях още дете. Вързан бях за баща си — за човек, който прислужва в кръчми, сипва бензин, продава телефонни указатели, товари боклук или крънка подаяния, за някоя и друга бутилка. А после бълвоча ти го чистиш! Това няма да се случи никога вече. Този път други ще чистят моя бълвоч. Само да имам мангизи. «Всички хора са създадени равни и имат неотменни права!»“

— Тая страна е велика — рече той полугласно.

— Коя?

— Щатите.

— Защо?

— Само там всичко се купува, само там имаш шанс да пробиеш. Това е ужасно важно, ако не си роден богат, Питър, а тия, дето се раждат богати, са единици. Там и да си беден, стига да ти се работи, толкова възможности се отварят пред тебе, че просто да се побъркаш. А пък ако не работиш и не си помогнеш сам, тогава значи за нищо не те бива и не си никакъв американец. То и…

— Я чуй! — внезапно настръхна Питър Марлоу.

От далечината долетя тих звук на приближаващи се стъпки.

— Мъж е — прошепна Питър Марлоу и потъна още по-дълбоко в листака. — От тукашните е.

— По какво разбра?

— Носи налъми. И е стар. Тътри си краката. Заслушай се, сега се чува как диша.

След няколко секунди мъжът изникна от мрака и невъзмутимо продължи по пътеката. Наистина беше стар и носеше на рамо убито диво прасе. Двамата го проследиха с поглед, той ги отмина и се изгуби в нощта.

— Забеляза ни — угрижено рече Питър Марлоу.

— Ами, глупости!

— Да, сигурен съм. Може да е решил, че е японски патрул, но аз наблюдавах краката му — така винаги се разбира дали са те забелязали — за миг забави крачка.

— Може да е имало съчка на пътеката. Или някоя дупка.

Питър Марлоу поклати глава.

„Враг или приятел? — трескаво преценяваше Царя. — Ако е от селото, значи страшно няма. Всички знаят, че ще идвам, защото си получават дела от Чен Сан, китайския търговец. Не можах да го позная, но пък и нищо чудно — толкова мъже излизат нощем за риба. Какво да правим?“

— Ще почакаме малко, после ще разузнаем положението — каза Царя. — Ако е враг, ще отиде до селото и ще каже на старейшината. Той ще ни даде знак да се изпаряваме.

— Мислиш ли, че може да им имаме доверие?

— Аз мога, Питър. — Той се надигна. — Върви двайсетина крачки зад мен.

Селото намериха лесно. Дори прекалено лесно, с подозрение си помисли Питър Марлоу. Огледаха го от възвишението, на което се намираха. Неколцина мъже седяха под една стряха и пушеха. От време на време се чуваха грухтене на свине. Около селцето тъмнееха кокосови палми, а отвъд тях фосфоресцираше прибоят. Виждаха се няколко лодки — платната им бяха свити, а рибарските мрежи висяха неподвижно. Никакви признаци за опасност.

— Май всичко е наред — прошепна Питър Марлоу. Изведнъж Царя го смушка. Пред една от къщите стояха старейшината и старецът, когото бяха видели. Двамата бяха потънали в разговор. После далечен смях наруши покоя и старецът слезе по стълбите. Той се провикна нещо и веднага дотича една жена, взе прасето от раменете му, отнесе го до жаравата и го сложи на шиша. Още същата минута наоколо с шеги и смях се струпаха и други малайци.

— А, ето го и него! — възкликна Царя.

Нагоре по брега се изкачваше висок китаец. Зад него един от селяните прибираше платната на малка рибарска лодка. Китаецът отиде при старейшината, двамата се поздравиха тихо и седнаха в очакване.

— Добре — ухили се Царя. — Да тръгваме.

Той се надигна и като се придържаше под сянката на палмите, предпазливо заобиколи селото. Откъм гърба на къщата, в която живееше старейшината, бе подпряна висока стълба. Царя се изкатери по нея и Питър Марлоу го последва. Почти моментално чуха как някой прибра стълбата с леко проскърцване.

— Табе — усмихна се Царя, когато в стаята влязоха Чен Сан и Сутра, старейшината.

— Хубаво да види теб, туан — отвърна старейшината, като с труд търсеше английските думи. — Иска ядене, да? — Усмивката му оголи почернели от бетела зъби.

— Да, благодаря — каза Царя, а после подаде ръка на китаеца: — Как си, Чен Сан?

— Аз добре или бил… Ами то аз… — Той потърси думата и започна отначало: — Да, аз добре бил или все така.

Царя посочи Питър Марлоу.

— Ichi bon, приятел. Питър, кажи им нещо там, поздрави ги или нещо такова. Хайде, момчето ми, залавяй се за работа!

Той се усмихна, извади пакет цигари и почерпи всички.

— Аз и моят приятел ти благодарим за гостоприемството — включи се в разговора Питър Марлоу. — Високо ценим любезната ти покана да споделим твоята трапеза, защото знаем, че сега навсякъде цари нищета. Само змията в джунглата би отказала да приеме щедростта ти.

И Чен Сан, и старейшината се разтопиха в усмивки.

— Виж ти, виж ти! — възкликна китаецът. — Ще бъде чудесно да кажа чрез теб на моя приятел Раджа всичко, което иска да изрече моята недостойна уста. Много пъти съм имал желание да кажа неща, за които нито аз, нито моят приятел Сутра сме способни да намерим думи. Кажи на Раджата, че той е мъдър и умен мъж, щом си е намерил толкова добър преводач.

— Казва, че го плямпам много добре малайския — весело предаде Питър Марлоу поуспокоен. — И се радва, че сега ще уредите трампата по-лесно.

— За бога, къде ти отиде английското възпитание? Какви са тия приказки — плямпам, трампа! Я говори като хората!

— Хм, а аз толкова усърдно слушах Макс — умърлуши се Питър.

— По-добре не го слушай.

— Нарече те също Раджа! Това ще ти е прякорът отсега нататък. Искам да кажа оттук нататък.

— По-сериозно, Питър!

— Я стига!

— Хайде, нямаме много време. Кажи на Чен Сан, че бързаме. А за сделката…

— Още е рано да говорим за работа, човече! — прекъсна го Питър Марлоу с изумление. — Ще ги обидиш и двамата. Първо трябва да пийнем кафе и да хапнем нещо, пък тогава ще почнем.

— Няма за кога да чакаме.

— Ако отворя дума за сделката, ще ги обидя. Страшно ще ги обидя. Слушай какво ти казвам!

Царя размисли за миг. „Е — каза си той, — щом си купил някого заради ума му, глупаво е да не го използваш, освен, ако имаш свои съображения. Точно по това си личи истинският бизнесмен, когато трябва да реши дали да вярва на предчувствието си или на нечий ум.“ Но в случая той нямаше предчувствия, затова просто кимна:

— Добре, щом така искаш.

Царя си пушеше цигарата, слушаше как Питър Марлоу разговаря с домакините и незабелязано изучаваше Чен Сан. Дрехите му бяха по-хубави от миналия път. Носеше и нов пръстен, камъкът трябва да беше сапфир, около пет карата. Стегнатото му, чисто, гладко лице имаше цвят на мед, косата му бе грижливо подстригана. Ясно, не живее зле Чен Сан. А виж, работите на Сутра не вървят добре. Саронгът му е стар, протрит по ръба. Скъпоценности няма. Миналия път имаше златен пръстен. Сега е изчезнал и следата върху пръста му почти напълно се е заличила. Значи не го е свалил нарочно, колкото за случая.

Чуваше как жените оттатък бъбрят тихичко и долавяше нощния покой на селцето. Прозорецът нямаше стъкло и през него в стаята нахлуваше миризмата на печено прасе. Това вероятно означаваше, че селото действително има нужда от Чен Сан, техния посредник на черната борса за риба — по закон бяха длъжни да продават направо на японците, — и му дава прасето, за да им предложи по-добра цена. Или пък старецът, който го бе хванал, устройваше пир за приятелите си. Не, хората около огъня чакат също толкова нетърпеливо, колкото тях. Значи и те са гладни. Ясно, в Сингапур работата се затяга. Селцето би трябвало да е добре запасено с храна, напитки и всичко останало. Чен Сан надали преуспява в контрабандата с риба. Нищо чудно японците да са го взели на мушка. Нищо чудно дните му на тая земя да се преброени. В такъв случай много е вероятно той да има повече нужда от селцето, отколкото селцето от него. И затова се издокарва пред тях — дрехи, пръстени. Нищо чудно на Сутра да му е писнало да губи толкова пари и да си търси друг черноборсаджия.

— Ей, Питър — обади се той, — попитай Чен Сан как му върви търговията с риба в Сингапур.

Питър Марлоу преведе въпроса.

— Казва, че не може да се оплаче. Храната е толкова недостатъчно, че получавал възможно най-добри цени. Но казва, че японците му създавали големи главоболия. Все по-трудно ставало да се търгува. И все по-скъпо струвало да заобикаляш законите.

„Аха, хванах ли те сега натясно! — Царя ликуваше: — Значи Чен не е дошъл само заради моята сделка. Наистина го интересуват рибата и селото. Как да обърна това в моя полза? Той здравата е закъсал и не може да пренесе стоката. Сигурно японците са хванали някоя и друга лодка и са се разбеснели. Сутра не е глупав. Ако не получава пари, няма да дава стока и Чен знае това. Ако не се върти търговия, няма печалба и Сутра скоро ще отиде при друг. Работата е ясна!“ Царя разбра, че е в изгодно положение и мислено вдигна началната цена.

После донесоха яденето: печени сладки картофи, сини домати, кокосово мляко, дебели парчета свинско плувнали в мазнина, банани, папая. Царя забеляза, че няма местни деликатеси или агнешко, нито говеждо филе и сладки, които малайците толкова обичаха. Даа, нещата никак не бяха розови.

Храната поднасяше първата жена на старейшината, сбръчкана старица. Помагаше и Сулина, една от дъщерите му — гъвкава и закръглена красавица с нежна кожа с цвят на пчелен мед, ухаеща на младост и с чист саронг в тяхна чест.

— Табе, Сам — намигна ѝ Царя.

Момичето прихна и свенливо се опита да скрие смущението си.

— Защо я наричаш Сам? — трепна Питър Марлоу.

— Защото прилича на брат ми — сухо отвърна Царя.

— Ти брат ли имаш? — Питър Марлоу го изгледа изненадан.

— Шегувам се, нямам брат.

Питър Марлоу помисли за миг, после запита:

— Тогава защо ѝ викаш Сам?

— Дъртият не ме запозна — обясни Царя, без да гледа към момичето, — затова аз я кръстих така. Мисля, че ѝ отива.

Сутра се досети, че двамата си казаха нещо за дъщеря му и разбра, че е направил грешка, като я пусна при гостите. В други времена би бил доволен един от туан-туан да я хареса и да я заведе в дома си като своя любовница за година-две. Тогава тя ще се върне в селото научена как да се държи с мъже, ще донесе хубава зестра и няма да му е трудно да ѝ намери подходящ съпруг. Така би направил по-рано. Но сега ухажването водеше единствено до необуздани срещи в храсталака, а Сутра не желаеше това да се случи с дъщеря му, макар че ѝ беше време да стане жена. Той се наведе напред и предложи на Питър Марлоу едно хубаво парче месо:

— Дали това няма да изкуши апетита ти?

— Благодаря, ще приема.

— Можеш да си вървиш, Сулина.

Питър Марлоу долови категоричността в гласа на Сутра и забеляза сянката на недоволство, преминала по лицето на момичето. Но то се поклони дълбоко и излезе. Старата жена остана да им прислужва.

„Сулина! — повтори името ѝ Питър Марлоу, усетил отдавна забравен порив. Не е толкова красива като Няй, която бе съвършена, но е горе-долу на нейната възраст и е хубавичка. Сигурно е на четиринайсет, а вече е узряла. Господи, колко зряла изглежда!“

— Храната не ти ли се нрави? — попита Чен Сан, забелязал впечатлението, което Сулина бе направила на Питър Марлоу. Това вероятно щеше да му даде още един коз в ръцете.

— Напротив. Прекалено е хубава, защото небцето ми е отвикнало от хубава храна. — Питър Марлоу си спомни, че спазвайки добрия тон, местните хора говорят за жени само с притчи, и се обърна към Сутра: — Един мъдрец е казал, че има много видове храна — храна за стомаха, храна за окото и храна за духа. Тази вечер аз вече получих храна за стомаха. А твоите думи и думите на Чен Сан нахраниха духа ми. Заситих се. Но ето че накрая ни предложихте също и храна за окото. Как бих могъл да се отблагодаря за щедростта ти?

Бръчките по лицето на Сутра се врязаха по-дълбоко. Добре казано. Затова той се поклони и отвърна просто:

— Мъдри са думите ти. Може би след време окото ще огладнее отново. Трябва пак да си поговорим за мъдростта на предците някой път.

— Какво толкова се зарадва, Питър?

— Не съм се зарадвал, просто съм доволен от себе си. Току-що му казах, че според нас дъщеря му е много хубава.

— О, да! Истинска кукличка! Защо не я поканиш да изпие едно кафе с нас?

— Ти си откачил! — Питър Марлоу направи усилие гласът му да остане спокоен. — Тук работите не стават така — още дошъл-недошъл, и почваш да каниш момичетата на кафе. Трябва да действаш постепенно, да подготвяш почвата.

— В Америка тия глупости ги няма. Видиш ли някое маце, дето ти харесва, отиваш при нея и ако и тя те харесва, въпросът ти е уреден.

— Нямаш никаква изтънченост ти.

— Може би. Но затова пък съм имал много мацки.

Те се разсмяха и Чен Сан попита за какво се шегуват. Питър Марлоу му отговори, че Царя е казал: „Трябва да отворим кантора в селото и да не си правим труда да се връщаме в лагера.“ След като си изпиха кафето, Чен Сан смени темата.

— Струва ми се, че е много рисковано да идвате от лагера през нощта. Много по-рисковано, отколкото е моето идване в селото.

„Едно на нула за нас — зарадва се Питър Марлоу. — Според източните нрави Чен Сан сега е в по-лоша позиция — злепостави се, като започна пръв.“ Той се обърна към Царя:

— Е, Раджа, можеш да започваш. Вече спечелихме една точка.

— Така ли?

— Да, какво искаш да му кажа?

— Кажи, че му предлагам голяма сделка. Диамант — четири карата, на пръстен от платина, в идеално състояние, синьо-бял. Искам тридесет и пет хиляди долара — пет хиляди в малайски долари, останалите в японски фалшиви пари.

Очите на Питър Марлоу се разшириха. Той бе обърнат към Царя, затова изненадата му остана скрита за китаеца, но Сутра я забеляза. Тъй като не участваше в сделката, а само получаваше процент като посредник, старецът се приготви да наблюдава битката. Нямаше защо да се безпокои за Чен Сан — от личен опит знаеше, че китаецът се оправя повече от добре.

Питър Марлоу преведе думите съвсем точно. Размерът на сделката щеше да заглади всеки пропуск в обноските. А и искаше да извади китаеца от равновесие. Хванат неподготвен, Чен Сан видимо се оживи и поиска да види диаманта.

— Кажи му, че не е у мен, но ще го донеса след десет дни. Кажи му, че трябва да имам парите три дни преди това, защото собственикът няма да ми го предаде, докато не получи парите.

Чен Сан знаеше, че Царя е честен търговец. Щом казва, че има такъв пръстен и ще го донесе, значи ще го донесе. Винаги е удържал на думата си. Но да му даде толкова пари накуп, и то в лагера, където Царя е напълно недосегаем за него, това вече бе твърде рисковано.

— Кога мога да видя пръстена? — попита той.

— Кажи му, че ако иска, може да дойде в лагера след седем дни.

„Значи трябва да дам парите, преди дори да съм видял диаманта — мислеше си Чен Сан. — Това е невъзможно и туан Раджа го знае. Лоша работа. Ако диамантът наистина е четири карата, мога да взема за него петдесет до сто хиляди долара. В края на краищата познавам китаеца, който печата парите. Но петте хиляди в малайски долари са друго нещо. Тях ще трябва да ги купувам на черно. По какъв курс? Шест за долар е прекалено малко, двайсет към едно — прекалено много.“

— Кажи на моя приятел Раджа — рече той, — че условията на тази сделка са доста особени, затова трябва да си помисля повече, отколкото нормално би мислил един делови търговец.

После отиде до прозореца и се загледа навън.

Дотегнала му бе войната, дотегнали му бяха подмолните машинации, до които един честен търговец трябваше да прибягва, за да припечели за насъщния. Мислеше си за нощта и звездите, за глупостта да се биеш и умираш за неща без никаква реална стойност. В същото време знаеше отлично, че оцеляват силните, а слабите загиват. Сети се за жена си и децата си — три дъщери и един син — и за нещата, който би искал да им купи, за да ги направи щастливи. Мислеше си също, че иска да си намери втора жена. Значи трябваше на всяка цена да осъществи тая сделка. Струваше си риска да се довери на Царя.

„Цената е добра — реши той. — Но как да се подсигуря за парите? Трябва да намеря посредник, на когото мога да се доверя. Най-добре да е някой от охраната на лагера. Той може да види пръстена и да предаде парите, ако пръстенът не е фалшив и действително е четири карата. После туан Раджа ще го донесе тук, в селото. Не е необходимо пръстенът да попада у часовия. Но как да се довери човек на тия корейци? Ще трябва да измисля нещо — например че парите са дадени в заем на лагера от китайците в Сингапур. Не, не става, защото часовият ще види пръстена. Така че той трябва да знае всичко. И ще иска солидна сума за услугата.“ Чен Сан се обърна към Царя и забеляза, че и него го е избила пот. „Аха — помисли си китаецът, — страшно ти се иска да го продадеш, нали! Но сигурно знаеш, че и на мен страшно ми се иска да го купя. Ти и аз сме единствените, които могат да доведат тая сделка до успешен край. Ти се славиш като най-честния търговец в Чанги, а с такава огромна сума разполагам само аз.“ — Ето какво е моето предложение, туан Марлоу. Надявам се, че то ще бъде изгодно както за моя приятел Раджа, така и за мен. Първо, договаряме се за цената. Тази, която той спомена, е твърде висока, но сега това не е най-важното. Второ, спираме се на един посредник, някой от охраната, на когото и двамата можем да се доверим. След десет дни аз ще пратя по него половината от парите. Посредникът ще огледа пръстена и ако той отговаря на описанието на собственика му, ще даде парите на моя приятел Раджа. После Раджа ще ми донесе тук пръстена. Аз ще доведа специалист да претегли камъка. Тогава ще платя останалите пари и ще го взема.

Питър Марлоу преведе думите и Царя съсредоточено го изслуша.

— Кажи му, че съм съгласен. Но трябва да получа цялата сума. Онзи няма да го даде, докато не вземе парите.

— Кажи на моя приятел Раджа, че ще му дам чрез часовия три четвърти от сумата, за да го улесня при преговорите със собственика.

Чен Сан знаеше, че седемдесет и пет процента със сигурност ще покрият цената, действително определена от собственика. Така Царя ще рискува само чистата печалба, защото без съмнение бе търговец, който умее да изкара комисиона от двадесет и пет процента.

Царя обаче разчиташе да сложи в джоба си поне три четвърти от сумата. Така че му оставаше широко поле за действие. Може би дори ще успее да отбие някой и друг долар от цената, която искаше собственикът — деветнайсет хиляди и петстотин. Дотук добре. Сега на главния въпрос.

— Кажи му, че приемам. Кого предлага за посредник?

— Торусуми.

Царя поклати глава. Помисли малко, после се обърна направо към Чен Сан:

— Какво ще кажеш за Имури?

— Предай на моя приятел, че бих предпочел някой друг. Може би Кимина?

Царя подсвирна. Охо, ефрейтор! Никога не бе имал вземане-даване с него. Твърде рисковано. Трябва да е някой, когото познавам.

— Шагата сан.

Чен Сан кимна в знак на съгласие. Това бе и неговото желание, но не искаше предложението да излезе от собствената му уста. Искаше да види кого ще предложи Царя — последна проверка на честността му. Да, Шагата изглеждаше най-подходящ — не беше особено умен, но щеше да свърши работа. Пък и го познаваше от по-рано. Добре.

— Сега за цената — рече Чен Сан. — Предлагам да обсъдим този въпрос. Давам по четири хиляди фалшиви долара за карат. Общо шестнадесет хиляди. Четири хиляди в малайски долари — курс петнадесет към едно.

Царя учтиво поклати глава, после поръча на Питър Марлоу:

— Кажи му, че няма да се занимавам с долни пазарлъци. Цената е трийсет хиляди, от тях пет в малайски долари по курс осем към едно, в дребни банкноти. Това е последната ми дума.

— Трябва да се попазарим още малко — каза Питър Марлоу. — Поискай трийсет и три, да речем, а после…

Царя поклати глава:

— Не. И като превеждаш, използвай точно „долен“.

Питър Марлоу се обърна към Чен Сан с нежелание.

— Приятелят ми казва, че няма да си губи времето с излишно пазарене. Окончателната му цена е тридесет хиляди, от които пет хиляди в малайски долари по курс осем към едно. Всички в дребни банкноти.

За негова изненада Чен Сан незабавно се съгласи. На него също не му се разправяше с пазарлъци. Цената бе справедлива, пък и долови, че Царя е непреклонен. Във всяка сделка идва момент, когато човек трябва да реши да или не. Раджата бе добър търговец.

Стиснаха си ръцете. Сутра се усмихна и извади бутилка саке. Пиха поред за здравето на всеки, докато изпразниха бутилката. После уточниха подробностите.

След десет дни Шагата трябваше да дойде в американската барака по време на нощната смяна на караула, той ще носи парите и ще огледа пръстена, преди да им ги предаде. Три дни след това Царя и Питър Марлоу ще се срещнат с Чен Сан в селото. Ако по някаква причина Шагата не може да отиде на срещата, ще ги потърси на другия ден или на по-другия. Ако Царя от своя страна не успее да се измъкне от лагера по уговореното време, Чен Сан ще го чака на следващия ден.

След като отново си размениха обичайните любезности, Чен Сан каза, че трябва да хване отлива. Той се поклони учтиво и Сутра излезе да го изпрати до брега. Недалече от лодката двамата подхванаха изисканата си караница за рибата.

Царя ликуваше:

— Успяхме, Питър! Голям удар направихме!

— Страхотен си! Като каза да му поставя въпроса ребром, викам си: тоя път изгуби, момчето ми! Те просто не постъпват така.

— Имах предчувствие — отвърна кратко Царя. После добави, дъвчейки една мръвка: — Твоите десет процента си ги имаш — от печалбата, естествено. Но ще трябва яко да бъхтиш за тях, кучи сине.

— Ще работя като вол! Просто не ми го побира умът! Ами че трийсет хиляди долара сигурно са цял куп пари!

— Огромен куп — рече Царя, увлечен от възбудата му.

— Ама как само я изтряска тая цена, да ти се чуди човек! И той, хоп, готово — съгласи се. Пет секунди разговор и хоп, ставаш богат!

— Не се пали толкова! Много работа ни чака още, преди да докараме всичко до успешен край. Сума ти неща могат да се закучат. Никога не се радвай, докато парите не са ти в джоба.

— Виж, за това не се сетих.

— Основно правило в търговията: празни приказки в банката не можеш внесе. Само сухо!

— Още не мога да повярвам: вън сме от лагера, натъпкахме се с месо до пръсване, а бъдещето изглежда от розово по-розово. Ти си направо гений!

— Успокой топката, Питър! Нищо не се знае още — каза Царя и като се надигна, добави: — Чакай ме тук. Ще се върна след около час. Имам да свърша още една работа. Изметем ли се от селото до два часа, всичко ще е наред. Ще се вмъкнем обратно в лагера призори. Тогава е най-сигурно, защото караулите са най-скапани. Хайде. — И той изчезна надолу по стълбите.

Питър Марлоу изведнъж се почувствува самотен и усети, че го обзема страх. „Боже мой, какво е намислил? Къде отива? Ами ако закъснее? Ако не се върне? Ако в селото дойде някой японец? Ако ме остави да се оправям сам? Дали да не отида да го потърся? Ако не се приберем до сутринта, ще решат, че сме избягали, и тогава наистина ще трябва да си плюем на петите — Но къде ще идем? Може би Чен Сан ще ни помогне? Твърде опасно е! Той къде ли живее? Ще можем ли да стигнем до пристанището и да намерим лодка? Или ще е по-добре да се свържем с партизаните, за които съм чувал, че действат наоколо? Я се вземи в ръце, Марлоу! Какво си се разтреперил! Да не си бебе!“ Обуздавайки тревогата си, той зачака. После внезапно се сети за разделителния кондензатор от триста микрофарада.

 

 

— Табе, туан — усмихна се Касе на Царя.

— Табе, Касе!

— Искаш храна, да?

Той поклати глава и я притегли към себе си, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. Тя се изправи на пръсти, за да го прегърне. Косата ѝ — крило от черно злато — се спускаше до кръста.

— Много време — рече тя, стоплена от докосването му.

— Много време наистина — отвърна й той. — Липсвах ли ти?

— Да — засмя се тя.

— Оня дойде ли?

Тя поклати глава.

— Не харесва аз това, туан. Опасно.

— Всичко е опасно.

Чуха се стъпки и не след дълго по вратата плъзна сянка. В следващия миг тя се отвори и в стаята влезе дребен мургав китаец. Беше по саронг и носеше индийски сандали. Усмихна се и оголи развалени почернели зъби. На гърба си имаше късо бойно мачете в ножница. Царя забеляза, че ножницата е добре смазана. Колко му е да измъкнеш едно такова мачете и да отсечеш нечия глава — замахваш, и толкоз. От пояса му стърчеше револвер.

Царя бе помолил Касе да го свърже с партизаните, действащи из Джохор, и този човек идваше като техен представител. Повечето от тях бяха обикновени бандити, които сега се биеха с японците.

— Табе. Говориш ли английски? — попита Царя и направи опит да се усмихне. Този китаец никак не му харесваше.

— Защо искаш говори с нас?

— Искам да видя дали не може да сключим една сделка.

Китаецът хвърли мазна усмивка към Касе. Тя потръпна.

— Излез, Касе — рече Царя.

Тя безшумно се провря през мънистената завеса и отиде в задната част на къщата. Китаецът я проследи с поглед.

— Ти щастлив — рече той на Царя. — Много щастлив. Тая жена може прави щастлив двама, трима вечер. Не?

— Искаш ли да правим сделка? Да или не?

— Внимавай, бели човек. Аз може кажа на японец за теб. Може кажа село крие бели пленници. Тогава те убива село.

— Така и ти ще свършиш в гроба.

Китаецът изсумтя, после клекна на пода и заплашително премести мачетето, за да му е подръка.

— Мога вземе жена сега.

„О, боже — помисли си Царя, — тоя път май сгреших.“

— Искам да ви предложа нещо, на теб и на твоите хора. Ако войната внезапно свърши или пък на японците им хрумне да си разчистят сметките с нас, пленниците, искам да ни дойдете на помощ. Измъкна ли се, плащам две хиляди щатски долара.

— Как разбере японци убиват пленници?

— Ще разберете. Вас ви бива за тия работи.

— Как разбере ти платиш?

— Ще плати американското правителство. За това има специални награди.

— Две хиляди! Mahlu! Искаме, имаме две хиляди. Убиваме банка. Лесно.

Царя изигра коза си.

— Моят командир ме е упълномощил да ви гарантирам по две хиляди на човек за всеки спасен американец. Ако почне пукотевицата.

— Не разбира.

— Ако японците се опитат да ни изтрепят, да ни убият. Съюзниците пристигнат ли тука, японците ще се разбеснеят. А дебаркират ли в Япония, тогава ония ще почнат да си отмъщават на нас. Затова искам да се навъртате наоколо и да ни помогнете да се измъкнем.

— Колко хора?

— Трийсет.

— Много.

— Колко можете?

— Десет. Но цена пет хиляди.

— Много е.

Китаецът сви рамене.

— Добре. Съгласен съм. Знаете ли лагера?

— Знаем — оголи зъби в крива усмивка китаецът.

— Нашата барака е в източния край. Една от малките. Ако се наложи да изчезваме, ще минем там през телта. Вие трябва да сте в джунглата, за да ни прикривате. Как ще разберем дали сте на позиция?

Китаецът отново сви рамене.

— Ако не, все едно умирате.

— Можете ли да дадете поне сигнал?

— Не сигнал.

„Това е лудост — каза си Царя. — Не е ясно кога ще се наложи да изчезваме и ако стане изведнъж, няма как да съобщим на партизаните навреме. Те я са там, я не са. Но като си правят сметката, че ще получат по пет бона за всеки спасен, сигурно ще си отварят очите на четири.“

— Ще хвърляте ли по едно око на лагера?

— Може командир каже да, може не.

— Кой ви е командир?

Китаецът сви рамене и зачовърка зъбите си.

— Тогава съгласни ли сте?

— Може би. — Очите му гледаха враждебно. — Свърши?

— Да. — Царя протегна ръка. — И благодаря.

Китаецът изгледа ръката му, усмихна се презрително и се отправи към вратата.

— Помни. Десет само. Други убити! И си излезе.

„Е, струва си да се опита — реши Царя. — Не може да не им трябват пари на тия копелета. А чичо Сам ще даде мангизите. Иначе защо плащаме данъци?“

— Туан, аз не харесва това — мрачно каза Касе, като се върна.

— Трябва да поема тоя риск. Ако започнат да ни избиват внезапно, може би все пак ще успеем да се измъкнем. — Той й намигна. — Струва си да се опита. Така и така ще се мре, по дяволите! Може пък да отървем кожите.

— Защо не правиш сделка за тебе сам? Защо не отиваш с него сега и не бягаш от лагер?

— Спокойно. Първо, в лагера съм на по-сигурно, отколкото при партизаните. Няма смисъл да им се доверявам, освен в краен случай. Второ, за един човек те няма да се трепят. Затова казах, че искам да спася трийсет. Но те можели да гарантират само за десет.

— Как ти избираш кои?

— Кой както се уреди, стига аз да съм един от тях.

— Командир може да не съгласи само десет.

— Ще се съгласи, ако е от щастливците.

— Мислиш японци убият пленници?

— Може би. Но хайде да не говорим повече за това, а?

Тя се усмихна.

— Не говорим. Горещо ти е? Искаш душ, да?

— Да.

В единият ъгъл на къщата, отделен за баня, Царя се изми с вода от бетонния кладенец. Водата беше студена и отначало дъхът му секна за миг, а по кожата му побиха иглички.

— Касе!

Тя се показа иззад завесата с пешкир в ръка и за миг остана загледана в него. Да, хубав мъж бе нейният туан. Силен и хубав, а цветът на кожата му бе приятен за окото. „Щастлива съм аз — мислеше тя, — щастлива съм, че имам такъв мъж. Но колко е голям той, а аз колко съм малка. Стърчи над мен цели две глави.“ И все пак тя знаеше, че му носи наслада. Не е трудно да доставиш удоволствие на един мъж. Ако си жена. И не се срамуваш да бъдеш жена.

— Защо се усмихваш? — попита я той, като забеляза веселите пламъчета в очите й.

— О, туан, просто мисли. Ти толкова голям, аз толкова малка, а като легнем, разлика не?

Той се засмя, потупа я игриво отзад и взе пешкира.

— Има ли нещо за пиене?

— Готово е, туан!

— Какво друго е готово?

Тя се засмя и с уста, и с очи. Зъбите ѝ бяха ослепително бели, очите — тъмнокафяви, кожата ѝ — гладка и дъхава.

— Кой знае, туан? — отвърна тя и излезе от стаята.

„Ама страшна женичка е тая Касе — помисли си Царя, загледан след нея, и енергично взе да се бърше. — Късметлия съм.“

Сутра му бе уредил посещенията при Касе още първия път, когато той дойде в селото. Подробностите бяха напълно уточнени. След края на войната Царя трябваше да плати на Касе по двадесет американски долара за всяка нощ, която е прекарал с нея. Беше отбил няколко долара от първоначалната цена — сделката си е сделка, но за двайсетачка мацето си го биваше.

— Откъде си сигурна, че ще ти платя? — бе я попитал той.

— Не съм. Но ако не платиш, не платиш, тогава имам само удоволствие. Ако платиш, тогава имам удоволствие и пари — усмихнала се бе тя.

Той нахлузи пантофите, които Касе му бе оставила, и мина през мънистената завеса. Тя го чакаше.

 

 

Питър Марлоу все още наблюдаваше силуетите на Сутра и Чен Сан долу на брега. Чен Сан се поклони и се качи на лодката, а Сутра му помогна да я оттласне сред фосфоресциращите вълни. После се върна в къщата.

— Табе! — рече Питър Марлоу.

— Искаш ли да хапнеш още нещо?

— Не, благодаря, туан Сутра.

Боже мой, колко странно! Да можеш да откажеш храна! Чувствуваше се сит, а и би било невъзпитано да яде повече. Очевидно селцето беше доста бедно и храната нямаше да им е в излишък.

— Чух, че вестите от войната са добри — започна предпазливо той.

— Така чух и аз, но нищо не се знае със сигурност. Само слухове достигат до нас.

— Жалко, че времената се промениха. Преди войната човек можеше да има радио и да чуе новините или пък да прочете вестник.

— Жалко наистина.

Сутра не даде вид да е разбрал намека. Той седна на килимчето, сви си цигара с формата на фунийка и запуши в шепа, като поемаше дима дълбоко навътре.

— Лоши неща ставали в лагера, така чухме — рече накрая той.

— Справяме се някак, туан Сутра. Но да не знаеш какво става по света, това вече наистина е лошо.

— Чуха да разправят, че в лагера имало радио, но хората, на които било, ги хванали и сега са в затвора в Утръм Роуд.

— Имаш ли вести за тях? Единият ми е приятел.

— Не, чухме само, че са ги отвели там.

— Много бих искал да науча как са.

— Знаеш затвора, знаеш как се отнасят с хората там и значи трябва да си наясно какво се е случило.

— Така е. Но човек все се надява, че някой може да се отърве.

— „Всички сме в ръцете на Аллах“ е казал пророкът.

— Да бъде вечно името му.

Сутра го изгледа. После, спокойно засмукал цигарата си, попита:

— Къде научи езика ни?

Питър Марлоу му разказа за живота си в селцето. Как бе работил на полето и бе живял като яванец, което е все едно да живееш като малаец. Обичаите са същите и езикът е същият, освен някои западни думи. Но всичко друго е еднакво. Любов, омраза, болест и думите, които мъжът казва на мъжа, и онези, които мъжът казва на жената. Важните думи са същите.

— Какво бе името на твоята жена в селцето, синко? — попита Сутра.

Допреди малко би било неучтиво да пита такова нещо, но сега, когато си бяха говорили за душата и живота, за философията и Аллах, и за словото на пророка, да бъде вечно името му, сега вече не бе неучтиво да попита.

— Няй Джан.

Старецът въздъхна, спомняйки си младостта.

— И тя те обичаше много и истински.

— Да.

Питър Марлоу си я представяше съвсем ясно. Тя дойде в къщата му една вечер точно когато той се канеше да си легне. Саронгът ѝ бе в червено и златно, а изпод него надничаха мънички сандали. На шията ѝ висеше нежен наниз от цветя и ароматът им изпълни стаята и целият свят. Тя бе сложила постелката си на пода и се бе поклонила ниско.

— Името ми е Няй Джан. Туан Абу, баща ми, ме избра да споделя живота ти, защото не е хубаво един мъж да бъде сам. А ти си сам вече три месеца.

Няй бе около четиринадесетгодишна, но в земите на слънцето и дъжда едно четиринадесетгодишно момиче е вече жена, с желанията на жена, и трябва да се омъжи или поне да отиде при мъжа, когото баща ѝ е избрал за нея. Мургавата ѝ кожа имаше матов оттенък, очите ѝ бяха топази, ръцете ѝ — листенца на огнена орхидея, стъпалата — дребнички и нежни. А по детски женското ѝ тяло бе меко като коприна и изпълнено с безгрижието на колибри. Тя бе рожба на слънцето и дъжда. Носът ѝ бе мъничък и изящен, ноздрите — деликатни. Няй бе цялата коприна, течна коприна. Стегната там, където трябваше да е стегната. Мека, където трябваше да е мека. Силна, когато трябваше да е силна. И слаба, когато трябваше да е слаба. Косата ѝ бе гарванова, дълга — паяжинни нишки, загърнали тялото ѝ. Питър Марлоу се бе усмихнал. Беше се опитал да скрие смущението си и да бъде като нея, свободен и безгрижен, без излишен срам. Тя бе свалила саронга си и гордо изправена пред него, каза:

— Моля се да съм достойна за теб — да те даря с щастие и да направя съня ти лек. Научи ме на всичко, което твоята жена трябва да знае, за да ти помогне да се слееш с бога.

„Да се слееш с бога.“ Колко прекрасно! — помисли си Питър Марлоу. — Колко прекрасно е да наричаш така любовта. Той вдигна поглед към Сутра.

— Да, обичахме се много и истински. Благодаря на Аллах, че живях и обичах така. Велики са пътищата на всевишния.

Един облак се разстла на небето и се сборичка с луната кой да владее нощта.

— Хубаво е да си мъж — рече Питър Марлоу.

— Измъчва ли те тази вечер липсата на онова, което си имал тогава?

— Не. Точно тази вечер не — отвърна Питър Марлоу и изгледа изпитателно стареца, благодарен за предложението му, стоплен от добротата му.

— Чуй ме, туан Сутра. Ще ти открия мислите си, защото вярвам, че като мине време, ще станем приятели. Като мине време, ти ще можеш да претеглиш приятелството ми и моето „аз“. Но войната е убиец на времето. Затова ще ти говоря като твой приятел, какъвто още не съм.

Старецът не отговори. Пушеше цигарата си и го чакаше да продължи.

— Необходима ми е една малка част от радио. Има ли някъде в селото радио, старо макар. Може би ако е развалено, ще ми позволиш да взема една такава малка част от него?

— Известно ти е, че японците не разрешават на никого да притежава радио.

— Така е наистина, но понякога има скришни места, където се пази онова, което е забранено.

Сутра се замисли. В неговата къща имаше едно радио. Изглежда, сам Аллах бе пратил туан Марлоу, за да го освободи от тази опасна вещ. Чувствуваше, че може да му се довери, щом туан Абу му се е доверил навремето. Но ако хванат туан Марлоу с радиото в ръце вън от лагера, неизбежно ще намесят селото. Да остави радиото в селото обаче, също бе опасно. Естествено, човек винаги може да го зарови някъде в джунглата, но досега това не бе сторено. Трябваше, но не го сториха, защото изкушението да го слушат бе прекалено голямо. Жените се изкушаваха от „танцовата музика“, пък и всеки човек се изкушаваше да знае това, което другите не знаят. Вярно е писано: „Суета, всичко е суета.“ „По-добре да върнем онова, което принадлежи на розоволиките хора, на самите тях“ — реши той. Надигна се, даде знак на Питър Марлоу и го поведе през тъмната къща. Спря пред спалнята на Сулина. Тя лежеше на кревата, саронгът се стелеше меко по тялото ѝ, а очите ѝ бяха мокри.

— Сулина, иди навън и пази! — заръча Сутра.

— Добре, татко.

Сулина стана от леглото, пооправи саронга и нагласи елечето си. „Пристегна го май повече, отколкото трябва — помисли си Сутра, — така че по-ясно да се очертаят овалните наченки на гърдите ѝ. Да, ясно, време е вече да се омъжи момичето. Но за кого? Подходящи мъже в селото няма.“ Той отстъпи настрана, когато момичето се промъкна край тях със свенливо сведени очи. Но в поклащането на бедрата ѝ нямаше нищо свенливо и Питър Марлоу също забеляза това. „Трябва да играе пръчката“ — помисли си Сутра. Но разбираше, че не бива да ѝ се сърди. Просто тя бе едно момиче, застанало пред прага на зрелостта. Жената е създадена да изкушава, тя живее с насладата да бъде желана. „Може би трябва да те дам на англичанина. Това ще намали апетита ти. Той изглежда мъж на място.“ — Сутра въздъхна.

— Ех, да можех и аз отново да съм млад.

Той извади малкото радио изпод леглото.

— Ще ти се доверя. Това радио работи, работи добре. Можеш да го вземеш.

Питър Марлоу едва не изпусна радиото от вълнение.

— А аз какво да ти дам в замяна? Днес такава вещ е просто безценна.

— Не искам нищо. Отнеси го със себе си.

Питър Марлоу го разгледа. Захранваше се с електричество и беше в добро състояние. Задният капак бе свален и лампите блестяха на светлината на газената лампа. Имаше много кондензатори. Безумно много. Занесе го по-близо до светлината и внимателно, сантиметър по сантиметър огледа вътрешността му. От лицето му закапа пот, но накрая намери това, което му трябваше — триста микрофарада.

„Какво да правя сега? — запита се той. — Дали да извадя само кондензатора? Мак все пак не е напълно сигурен каква е повредата. По-добре да го взема цялото, та ако кондензаторът не стане на нашето радио, да имаме друго. Можем да го скрием някъде. Да, добре е да имаме едно резервно.“

— Благодаря ти, туан Сутра. Никога няма да мога да ти се отблагодаря за този подарък. И не само аз, а и хилядите пленници в Чанги.

— Моля те да не излагаш на опасност хората тук. Ако те види патрул, зарови го в джунглата. Съдбата на селото ми е в твои ръце.

— Бъди спокоен. Ако се наложи, ще дам живота си, но никой тук няма да пострада.

— Вярвам ти. Но може би все пак е глупаво да се жертваш дотам.

— Понякога ми се струва, че е по-човешко да бъдеш глупец, туан Сутра.

— Ти си по-мъдър от годините си.

Сутра му даде парче плат да увие радиото, после двамата се върнаха в голямата стая. Сулина седеше в сянката на стрехата. Като влязоха, тя се надигна.

— Да донеса ли нещо за ядене или за пиене, татко?

— Не. Отивай да лягаш.

Сулина отметна недоволно глава, но се подчини.

— Дъщеря ми заслужава камшик, така мисля аз.

— Жалко е да нараниш едно толкова нежно същество — отвърна Питър Марлоу. — Туан Абу казваше: „Бий жената поне веднъж седмично, за да ти е мирна къщата. Но не я бий много силно, за да не я ядосаш, защото тогава тя ще намери начин да отвърне на удара ти и много ще те нарани!“

— Знам тази мъдрост. Вярна е. Човек никога не може да разбере жените.

Двамата седнаха на издигнатата площадка пред къщата и дълго разговаряха, загледани в морето. Прибоят бе лек и Питър Марлоу помоли за разрешение да поплува.

— Тук течения няма, но понякога се появяват акули — предупреди го старият малаец.

— Ще внимавам.

— Плувай в сянката около лодките. Случва се японци да обикалят насам. На три мили надолу по брега има картечно гнездо. Бъди нащрек.

— Ще внимавам.

Питър Марлоу тръгна към морето, като гледаше да се придържа в сенките. Луната се бе спуснала ниско над хоризонта. „Нямам много време“ — помисли си той. Около лодките неколцина души мъже и жени подготвяха и кърпеха мрежите, бъбреха си и се смееха, но не обърнаха внимание на Питър Марлоу. Той се съблече и влезе в морето.

Водата бе топла, но имаше и по-хладни места, както във всички източни морета, и той се опита да се задържи сред едно от тях. Чувстваше се прекрасно, сякаш отново бе онова малко момче, тръгнало да се изкъпе посред нощ в южното море, а баща му вика след него: „Не влизай много навътре, Питър! Има течения!“ Гмурна се под водата и кожата му с наслаждение пое соленото вълшебство. Щом излезе на повърхността, изпусна струйка вода като кит и заплува бавно към плитчините. После се отпусна на гръб, опиянен от свободата си. Вълните едва-едва заливаха слабините му и той изведнъж се сети, че е съвсем гол, а на двадесетина метра от него имаше хора — мъже и жени. Но това не го смути. Голотата бе част от живота в лагера. А месеците, прекарани в селцето на Ява, го бяха научили, че няма нищо срамно да си човешко същество със свои желания и нужди. Чувствената топлота на морето, играещо около него, и обилната храна подпалиха внезапен огън в слабините му. Той се обърна рязко по корем и заплува навътре в морето, за да се скрие.

След известно време се върна, стъпи на пясъчното дъно — водата стигаше до шията му — и хвърли поглед към брега и селцето. Мъжете и жените все така оправяха мрежите. Сутра седеше пред къщата и пушеше. После изведнъж малко по-встрани забеляза Сулина, облегната на прозореца и осветена от жълтеникавите отблясъци на газената лампа, а саронгът се диплеше полуразтворен около тялото ѝ. Тя гледаше към морето.

Той знаеше, че Сулина гледа към него, и се запита, засрамен, дали е видяла. Двамата дълго не откъсваха очи един от друг. После тя свали саронга си, сложи го настрана, взе чист бял пешкир и се зае да попива потта, блеснала по тялото ѝ.

Сулина бе рожба на слънцето и на дъжда. Дългата ѝ черна коса я скриваше почти изцяло, но тя я отметна така, че да милва гърба ѝ, и започна да я сплита. И през цялото време гледаше към него и се усмихваше.

Тогава, внезапно, всяко трепване на водата се превърна в милувка, всеки полъх на вятъра се превърна в милувка, всяко докосване на водорасло се превърна в милувка, дарена от нежните пръсти на куртизанка.

„Аз ще те имам, Сулина. Ще те имам каквото и да ми струва това!“ Опита се да внуши на Сутра да се прибере в къщата. Сулина го гледаше. И чакаше. Нетърпелива като него самия. „Ще я имам, Сутра. И не заставай на пътя ми! Недей! Или, кълна се…“ Не видя кога Царя е приближил до сенките, нито усети как той спря изненадан, като го забеляза легнал по корем в плитчините.

— Хей, Питър! Питър!

Чул гласа му като в просъница, Питър Марлоу бавно извърна глава и видя, че Царя му прави знаци да излезе.

— Хайде, Питър, време е да изчезваме.

Изведнъж го заля споменът за лагера и телената ограда, за радиото, за диаманта, за лагера и войната, лагера, радиото и часовия, край когото трябваше да се промъкнат, а и кой знае дали ще стигнат навреме, и кой ли знае какви ще са новините, и колко ли ще се зарадва Мак на кондензатора и на изправното радио. В миг желанието му се изпари. Но остана болката.

Той стъпи на дъното и тръгна да си вземе дрехите.

— Ти си бил страхотен — рече Царя.

— Защо?

— Разхождаш се, както майка те е родила, и не ти пука. Не виждаш ли, че дъщерята на Сутра те гледа?

— Не съм първият мъж, когото вижда без дрехи, а и в това няма нищо лошо. Без желанието голотата не съществуваше.

— Понякога не те разбирам. Ти свян нямаш ли?

— Отдавна вече нямам.

Той бързо се облече и отиде в сянката при Царя. Болката в слабините му бе жестока.

— Радвам се, че дойде.

— Защо?

— Просто така.

— Уплаши се, че съм те забравил ли?

— Не — поклати глава Питър Марлоу. — Няма значение. Все пак благодаря.

Царя го изгледа изпитателно, после сви рамене и каза:

— Давай да се прибираме вече.

Като минаха покрай къщата на Сутра, той махна с ръка.

— Salamat.

— Почакай, Раджа. Само за минутка.

Питър Марлоу взе на бегом стъпалата и влезе вътре.

Радиото си стоеше на мястото. Пъхна го под мишница, както си беше увито в парчето плат, и на излизане се поклони на Сутра.

— Благодаря ти. Знай, че то ще е в добри ръце.

— Бог да те пази. — Сутра замълча за миг, после добави с усмивка: — Обуздай очите си, сине мой. Има храна, която виждаш, но не можеш да я вкусиш.

— Ще запомня думите ти. — Внезапно кръвта нахлу в лицето му. „Чудно нещо, дали е вярно, че някои хора умеят да четат чужди мисли?“ — Благодаря ти. Живей в мир!

— Мир и вам до следващата ни среща.

Питър Марлоу се обърна и излезе. Пътят им минаваше под прозореца на Сулина, тя все още бе там, но сега саронгът я скриваше цялата. Очите им се срещнаха и едно обещание бе дадено, прието и върнато. Тя проследи поглед двете сенки, които се запромъкваха нагоре по възвишението към джунглата и си пожела да не им се случи нищо лошо.

Сутра въздъхна, после безшумно влезе в стаята на Сулина. Тя замечтано стоеше до прозореца, метнала саронга около раменете си. Сутра държеше в ръце тънка бамбукова пръчка. Приближи се до дъщеря си и я шибна с премерен и силен, но не много силен удар по оголените задни части.

— Това е, задето изкушаваше англичанина, без да съм ти позволил — рече той и с усилие накара гласа си да прозвучи гневно.

— Добре, татко — изхлипа тя и всяко ридание пробождаше като нож сърцето му. Когато обаче остана сама, тя се сви блажено на леглото и с наслада остави сълзите си да текат на воля. И по тялото ѝ се разля желанието, подкладено от милувката на бамбуковата пръчка.

На около миля от лагера двамата спряха, за да си поемат дъх. Едва тогава Царя видя малкия вързоп. През цялото време той бе вървял отпред и бе така погълнат от мисли за успеха на среднощното начинание и толкова съсредоточено внимаваше да не се натъкнат на някаква опасност в тъмнината, че до този момент не го бе забелязал.

— Какво носиш? Още кльопачка ли?

Питър Марлоу се ухили и гордо разви вързопа.

— Изненада!

Сърцето на Царя замря между два удара.

— Идиот с идиот, ти да не си полудял!

— Какво ти става? — смая се Питър Марлоу.

— Да не си се чалнал? Това ще ни навлече толкоз беди, колкото не можеш и да си представиш. Нямаш право да рискуваш главите ни за едно радио. Нямаш право да използваш моите връзки за твоите идиотски работи.

Вперил изпълнен с недоумение поглед в Царя, Питър Марлоу изведнъж се почувства сам сред мрака на нощта.

— Не исках да сторя нищо лошо… — каза той.

— Как можа, копеле такова! — беснееше Царя. — Тук радиото е равносилно на смърт.

— Но в лагера няма как…

— Не ме интересува лагерът. Изхвърли тая идиотщина моментално. И ще ти кажа още нещо — между нас е свършено, край! От къде на къде ще ме забъркваш в своите откачени истории, и то дори без да ме питаш. Заслужаваш да ти пръсна главата.

— Защо не опиташ? — ядоса се на свой ред Питър Марлоу. — Май забравяш, че наоколо се води война, а в лагера няма радио. Една от причините да дойда с теб бе, че се надявах да намеря кондензатор. А сега имам цяло радио, и то напълно изправно.

— Изхвърли го!

— За нищо на света.

Двамата застанаха лице в лице, напрегнати и непреклонни. За миг Царя бе готов да разкъса Питър Марлоу. Но той знаеше, че гневът е лош съветник и сега, съвзел се от първоначалната изненада, вече можеше да погледне с критично око и да прецени положението.

Първо, трябваше да признае, че макар поетият риск да беше твърде голям, работата бе излязла на добър край. Ако Сутра не е искал да даде на Пит радиото, можел е да се измъкне, като отрече: „Ами, откъде ще имаме такова нещо в селото.“ Значи опасност няма. Пък и всичко е станало на четири очи между Пит и Сутра, понеже Чен Сан вече си беше отишъл. Второ, едно радио, за което той знае, но което не стои в неговата барака, може да бъде изключително полезно. Така по-лесно ще научава накъде върви войната и ще знае кога да избяга. Добре, значи в крайна сметка нищо лошо не е станало. Освен дето Питър е превишил правата си. От друга страна, щом се доверяваш някому и го наемаш заради ума му, дай му възможност да действува. Иначе защо са ти хора, дето само изпълняват заповеди и си налягат парцалите. А по време на сделката Питър беше направо страхотен. Като настане моментът да се бяга, той ще е един от десетимата — някой трябва да се оправя с езика. Пък и не е страхливец. Така че в крайна сметка Царя осъзна колко глупаво ще е да се нахвърля върху му, вместо да използва новосъздалото се положение като истински бизнесмен. Ама че идиотски се бе държал преди малко!

— Пит!

Забеляза предизвикателно стиснатата челюст. „Дали ще се оправя с кучия му син? Сигурно. Като го гледам така, трябва да съм с трийсет-четирийсет килограма по-тежък от него.“

— Какво?

— Извинявай, дето избухнах. Хубаво си направил, че си взел радиото.

— Какво?

— Казвам, че съжалявам. Много добре си направил.

— Не те разбирам — сви рамене в недоумение Питър Марлоу. — Първо се разбесняваш, после викаш, че съм постъпил добре.

„Стабилен е проклетникът — помисли си Царя. — Има характер.“

— Настръхвам, като чуя за радио. Няма хляб в него. — После се засмя тихо: — Не става за продан.

— Наистина ли не ми се сърдиш вече?

— Ами не. Нали сме приятели. — Той го смушка закачливо. — Хванаха ме дяволите, защото не ми каза. Не биваше да криеш от мен.

— Прав си. Извинявай. Идиотско беше от моя страна и нечестно. За нищо на света не бих искал да те излагам на опасност. Страшно съжалявам, бога ми.

— Стисни — протегна ръка Царя. — И ти извинявай, че избухнах. Но друг път ми казвай, преди да правиш нещо такова.

Питър Марлоу му стисна ръката.

— Давам ти дума.

— Добре. Вярвам ти — каза Царя и си помисли: „Слава богу, и тоя път закрепихме положението.“ — Та за какъв кондензатор разправяше?

Питър Марлоу му обясни за трите манерки.

— Значи на Мак му трябва само това?

— Каза, че така му се струва.

— А знаеш ли на мен какво ми се струва? Струва ми се, че е най-добре да вземем само кондензатора и да зарежеш радиото. Ще го заровим тука някъде. Нищо няма да му стане. После, ако вашето не проработи, винаги можем да дойдем и да го приберем. Мак лесно ще сложи обратно кондензатора. Иначе къде ще го скриеш това радио в лагера. Да не говорим, че все ще ти се иска да го врътнеш и да слушаш, не е ли така?

— Да. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. — Ще дойдеш ли с мен да го вземем?

— Разбира се.

— А ти? — Ако… по някаква причина аз не мога да дойда, ти ще го вземеш ли сам? Ако Мак или Ларкин те помолят?

Царя помисли малко.

— Разбира се.

— Даваш ли дума?

— Да. — Царя леко се подсмихва. — Ти май доста държиш на тая работа с мъжката дума, а, Питър?

— Че как иначе можеш да прецениш един истински приятел?

Отне му само миг, за да скъса двете жички, свързващи кондензатора с останалите части на приемника. Още минута и радиото бе увито в платното, а в земята бе изкопана малка дупка. Сложиха на дъното плосък камък, после покриха плътно радиото с шума, заравниха пак пръстта и примъкнаха отгоре един пън. За две седмици влагата на този гроб щеше да го довърши, но две седмици бе предостатъчен срок, за да се върнат и да го приберат, ако манерките не проработят.

Питър Марлоу изтри потта си. Внезапно ги бе заляла вълна топъл въздух и острият мирис на пот подлудяваше облаците насекоми, които ги връхлитаха.

— Дяволски гадини! — Той нервно вдигна поглед към нощното небе, за да се ориентира колко е часът. — Мислиш ли, че е време да тръгваме вече?

— Рано е още. Само четири и петнайсет. За нас е най-добре да се вмъкнем точно призори. Да изчакаме още десетина минути, а после ще заемем позиция и ще имаме достатъчно време. — Царя се ухили. — Когато за пръв път се чупих през телта, и на мен ми се беше свила душата. На връщане трябваше да чакам при оградата половин час и повече. Сто пъти се припотих! — Той замахна с ръка: — Мръсни гадини!

Поседяха така, заслушани в неспирния живот на джунглата. Няколко светулки открояваха бледи петна в малките канавки, издълбани от дъждовете покрай пътеката.

— Съвсем като Бродуей нощем — рече Царя.

— Гледах един филм веднъж — „Таймс Скуеър“. Някаква вестникарска измислица. Чакай да се сетя… Май беше на Кагни.

— Не си го спомням. Но Бродуей човек трябва да го види на живо. И после нощем е като бял ден. Навсякъде блестят грамадни неонови реклами и светлини.

— Ти там ли си живял? В Ню Йорк?

— Не, само съм минавал няколко пъти. Къде ли не съм обикалял.

— Къде живееш?

Царя сви рамене.

— Баща ми не се заседява много-много на едно място.

— Какво работи?

— Труден въпрос. По малко от всичко. Повечето време пие.

— Сигурно никак не ти е лесно.

— Не е лесно за едно хлапе.

— Имаш ли други роднини?

— Майка ми умря, когато бях на три години. Братя и сестри нямам. Баща ми ме отгледа. Той не е стока, ама ме научи много неща за живота. Първо: бедността е порок. Второ: парите са всичко. Трето: няма значение как ще ги печелиш, стига да ги имаш.

— Знаеш ли, никога не съм се замислял кой знае колко за парите. Предполагам, че като си военен… тъй де, винаги получаваш заплата, закрепяш някак положението, така че парите не са ти основният проблем.

— Колко получава баща ти?

— Не знам точно. Предполагам някъде около шестстотин лири на година.

— Сериозно? Та това са само две хиляди и четиристотин долара. Че то аз като ефрейтор получавам хиляда и триста. Да пукна, ако тръгна да работя за толкова малко пари.

— Може би в Щатите е различно. Но в Англия с такава заплата се живее доста сносно. Е, колата ни е малко стара, но това не е чак толкова важно. Пък и като се пенсионираш, получаваш пенсия.

— Колко?

— Приблизително половин заплата.

— За мен това е нищо. Не мога да разбера, защо изобщо хората стават военни? Сигурно защото за нищо друго не ги бива. — Царя усети как Питър Марлоу леко настръхна. — Естествено — добави бързо той, — това не се отнася за Англия, но в Щатите е така.

— Военната кариера е добра за един мъж. Имаш достатъчно пари, пътуваш по целия свят, светският живот е приличен. Освен това един офицер винаги е уважаван в обществото. — Питър Марлоу добави почти извинително: — Нали знаеш, разни там традиции и други подобни.

— Ще останеш ли на служба след войната?

— Разбира се.

— На мен това ми се струва твърде лесно — рече Царя, като си чоплеше зъбите с някаква клечка. — Какво му е вълнуващото и какво бъдеще има в това да изпълняваш заповедите на тоя или оня идиот. На мен поне така ми се струва. Пък и, дявол го взел, парите са страшно малко. Не, Пит, ти трябва да дойдеш в Щатите. Там всеки отговаря сам за себе си. Избираш си някаква търговийка и въртиш, сучеш, гледаш да си по-добър от другите. Виж, това вече е наистина вълнуващо.

— Не е за мен работа. Аз пари не мога да правя. Много по-добре се чувствам, като върша онова, за което съм роден.

— Глупости! Само защото баща ти е военен…

— Не само заради баща ми. От хиляда седемстотин и двайсета година насам. Предава се от баща на син. Това е твърде силна традиция, за да я наруши човек.

— Доста време е! — изненада се Царя, после добави: — Аз знам само за баща ми и за неговия баща. А преди тях — нищо. Предполага се, че сме дошли от стария континент през осемдесетте години.

— От Англия ли?

— Ами, не. От Германия, струва ми се. Или от Средна Европа. Няма значение! Аз съм американец и това е важното.

— Мъжете от рода Марлоу винаги са били военни!

— Ами, само от теб зависи. Виж какво стана, откак се запознахме например. Сега те бият паричките, понеже си използваш ума. Ако поискаш, може да станеш голям бизнесмен. Езика на жълтите го говориш, нали? Аз имам нужда от твоя ум и ти плащам. Не се впрягай — по американски е така. За ум се плаща. То няма нищо общо с това, че сме приятели. Нищо общо. Ако не ти плащах, щях да съм подлец.

— Не е така. Не е нужно да ти плащат, за да помогнеш на някого.

— Много неща имаш да учиш ти още, много. Ще ми се да те взема аз тебе в Щатите и да ти отворя очите. С твоето английско произношение ще им прибереш акъла на мацките. Направо ще изпопадат. Ще те сложим да продаваш дамско бельо.

— Не се излагай! — Питър се засмя заедно с него, но в смеха му имаше и лек ужас. — Все едно да искаш от мен да полетя.

— Ами че ти можеш да летиш.

— Искам да кажа — без самолет.

— Разбира се. Шегувам се. — Царя погледна часовника си. — Бавно върви времето, като чакаш.

— Понякога си мисля, че никога няма да се измъкнем от тоя скапан лагер.

— А, няма да чакаме дълго. Пък и дълго да е, какво ни пука. Ние нашата я опекохме. Това е важното. — Царя погледна пак часовника си. — Дай да се местим вече.

— Какво?

— Да тръгваме.

— Аа! — Питър Марлоу стана и рече засмян: — Впрягай, Макдъф?

— А?

— Така се казва. Все едно „да се местим“.

Щастливи, че отново са приятели, те поеха през джунглата.

Не беше трудно да прекосят пътя. Сега, след като излязоха от района на подвижния патрул, двамата свиха по една пряка пътека и се озоваха на четвърт миля от оградата. Царя водеше, спокоен и уверен. Единствено облаците светулки и комари правеха придвижването им неприятно.

— Уф, ужасни насекоми.

— Да, бе. Ако можех, всичките щях да ги очистя — отвърна шепнешком Питър Марлоу.

Изведнъж зърнаха насочения към тях щик и се заковаха на място. Японецът седеше, облегнат на едно дърво. Очите му бяха вперени в тях, а лицето му бе разтегнато в страховита усмивка. Пушката стоеше опряна на коленете му.

И двамата си помислиха едно и също. „О, боже! Утръм Роуд! Отидох си. Трябва да го убия!“ Царя реагира пръв. Той се хвърли върху часовоя, сграбчи пушката и се претърколи настрани, после бързо се изправи, готов да стовари приклада върху главата му. Питър Марлоу посегна да впие пръсти в гърлото на часовия. Но изведнъж някакво шесто чувство се задействува в него, протегнатите му ръце се плъзнаха покрай японеца и той се блъсна в дървото.

— Не го докосвай! — извика Питър Марлоу, скочи на крака, сграбчи Царя и го дръпна настрана.

Часовият не помръдна. Зловещата усмивка не слизаше от лицето му.

— Какво става, по дяволите? — втрещено попита Царя, без да сваля вдигнатата пушка.

— Изчезвай! Бързо изчезвай! — Питър Марлоу измъкна пушката от ръцете му и я хвърли до мъртвия японец. Едва сега Царя забеляза змията.

— Господи! — възкликна той с хриптящ глас и се наведе да погледне по-отблизо. Питър Марлоу го блъсна обезумял.

— Изчезвай! Тичай, за бога!

Той си плю на петите и хукна през дърветата, като кършеше храстите по пътя си. Царя се втурна след него и двамата спряха чак когато стигнаха една полянка.

— Да не си откачил? — попита намръщено Царя, като едва си поемаше дъх. — Заради една нищо и никаква змия!

— Това беше летяща змия — с усилие произнесе Питър Марлоу. — Те живеят по дърветата. Ухапе ли те, моментална смърт, момчето ми. Изкачват се на дървото, после променят формата на тялото си — стават почти плоски — и падат като по спирала точно върху жертвата си. Видях една в скута му и една под него. Със сигурност е имало и още, защото те винаги живеят на гнезда.

— Господи!

— Всъщност трябва да сме им благодарни на тия гадини. — Питър Марлоу се опита да успокои дишането си. — Оня японец беше още топъл. Да е умрял най-много преди няколко минути. Ако змиите не го бяха ухапали, щеше да ни спипа. И добре, че се скарахме, та се позабавихме малко. Отървахме тоя път кожите, на косъм ги отървахме.

— Дано не дава господ да видя втори път как някой гнусен японец е насочил срещу мен гнусния си щик посред нощ. Хайде, давай да се махаме оттука.

Двамата скоро наближиха оградата, легнаха сред храсталака и зачакаха. Все още не можеха да прибягат оттатък, тъй като имаше твърде много хора. По всяко време на нощта нагоре-надолу из лагера сновяха сомнамбули — мъжете, за които нямаше сън.

Приятно бе да си почиват така. Коленете и на двамата трепереха и те бяха благодарни, че все още са живи.

„Боже мой, каква нощ! — мислеше си Царя. — Ако не беше Пит, сега да съм опънал петалата. Като замахвах с пушката, точно се канех да му стъпя в скута на оня японец. Кракът ми беше на една педя само. Змии. Мразя змиите. Мръсни гадини!“ И уважението му към Питър Марлоу растеше.

— За втори път ми спасяваш живота — прошепна той.

— Ти пръв стигна до пушката. Ако оня не беше мъртъв, ти щеше да го убиеш. Аз се забавих.

— Ами, просто бях отпред. — Царя млъкна, после се ухили. — Ей, Питър, ние с тебе сме страхотна комбина. С твоята наблюдателност и с моя акъл добре ще се оправим.

Питър Марлоу избухна в смях. Опита да се овладее, но не успя и се претърколи на земята. Сподавеният му смях и сълзите, потекли по лицето му, заразиха Царя и той също взе да се превива от смях. Накрая Питър Марлоу промълви:

— Престани най-сетне.

— Ти пръв започна.

— Не бях аз.

— Ти беше. Нали ти… ти каза… ти каза… — Но не можа да продължи. Изтри сълзите си. — Видя ли го оня японец? Седеше копелето като маймуна и…

— Я погледни! — Смехът им се изпари на мига.

От другата страна на бодливата тел обикаляше Грей. Видяха го да спира пред американската барака. Видяха как се стопи в сянката, после се загледа през оградата, почти право в тяхната посока.

— Мислиш ли, че знае? — прошепна Питър Марлоу.

— Нямам представа. Но едно поне е ясно — не можем да рискуваме да влезем точно сега. Ще чакаме.

И те зачакаха. Небето започна да просветлява. Грей стоеше в сянката и наблюдаваше американската барака, после плъзна поглед наоколо. Царя знаеше, че от мястото на Грей се вижда леглото му. Значи виждаше и че е празно. Но завивките бяха отметнати и той спокойно можеше да е с другите ранобудници някъде из лагера. Никъде не е казано, че непременно трябва да си лежиш в бараката. „Хайде, Грей, махай се, по дяволите!“

— Скоро ще трябва де се промъкнем някак — рече Царя. — Става прекалено светло.

— Защо да не опитаме другаде?

— Той вижда цялата ограда, чак до ъгъла.

— Да не би да е надушил нещо? Може някой да ни е издал?

— Може. А може и да е просто случайност. — Царя нервно хапеше устни.

— Дай да отидем към тоалетните.

— Там е най-опасно.

Отново зачакаха. След малко видяха, че Грей поглежда още веднъж през оградата към тях и се отдалечава. Проследиха го с очи, докато се скри зад стената на затвора.

— Може да е номер — рече Царя. — Ще изчакаме още една-две минути.

Небето просветляваше, сенките се размиваха и всяка секунда бе сякаш час. Край оградата нямаше никой, не се виждаше жива душа.

— Сега или никога, давай!

Хукнаха презглава напред, за секунда се промъкнаха под телта и се проснаха в канавката.

— Ти тръгвай, Раджа. Аз ще изчакам.

— Добре.

Въпреки ръста си Царя бе пъргав и светкавично стигна до бараката. Питър Марлоу се измъкна от канавката, но нещо го накара да седне на края ѝ, вперил поглед навън през оградата. Изведнъж с крайчеца на окото си зърна как Грей се появи иззад ъгъла и се закова на място. Разбра, че онзи моментално го забеляза.

— Марлоу!

— О, здрасти, Грей. И теб ли сън не те хваща? — попита той и се протегна.

— Откога си тук?

— От две-три минути. Уморих се от това обикаляне и поседнах за малко.

— Къде е приятелчето ти?

— Кой по-точно?

— Американецът — презрително обясни Грей.

— Не знам. Сигурно спи.

Грей се загледа в китайските дрехи, фланелката бе скъсана на раменете и мокра от пот. По корема и коленете имаше петна от кал и полепнала шума. Лицето му също бе изцапано с кал.

— Защо си толкова мръсен? И защо си толкова изпотен? Какво си правил?

— Мръсен съм, защото… няма нищо срамно да се поизмърси човек от почтен труд — каза Питър Марлоу, изправи се и поизтупа коленете и дъното на панталоните си. — Като се изкаляш малко и после се измиеш, чувстваш се два пъти по-чист. А се потя по същата причина, по която и ти. Нали ти е ясно — тропици, жега и тъй нататък.

— Какво имаш в джобовете си?

— Това, дето вечно подозираш хората с пилешкия си мозък, не значи, че всеки мъкне контрабанда. Още не са забранили да се разхождаш из лагера, ако не можеш да спиш.

— Така е — отвърна Грей, — но са забранили да се разхождаш извън лагера.

Питър Марлоу го изгледа безгрижно, без въобще да се чувства безгрижно, и се опита да разбере какво, по дяволите, иска да каже Грей. Дали знае истината?

— Трябва да си луд, че да направиш такова нещо.

— Така е.

Грей го изгледа продължително изпод вежди, после се обърна и се отдалечи.

Питър Марлоу го проследи с очи, сетне пое в обратната посока, без да погледне към американската барака. Днес Мак трябваше да излезе от лечебницата. Усмихна се, като се сети какъв подарък му носи.

Озовал се в безопасност под завивките, Царя видя, че Питър Марлоу си тръгна. После съсредоточи поглед върху Грей, врага — настръхнал и зловещ под светлината на настъпващия ден, слаб като скелет, с протрити панталони и груби налъми, без риза, с офицерската лента на ръката и с износена танкистка фуражка. Един слънчев лъч падна върху вензела над козирката и за миг го превърна от проста дрънкулка в къс разтопено злато.

„Какво точно знаеш, Грей, кучи сине?“ — питаше се Царя.