Станислав Лем
Съзидателно-унищожителният принцип. Светът като катастрофа (8)

VII

Скицирах картината на действителността, която ще бъде популяризирана от науката на XXI век, тъй като някои нейни черти се виждат и в днешната наука. Тази картина ще бъде създадена и ще получи гаранции за автентичност от най-добрите експерти. Въпросът, с който аз искам да отида още по-далеч, там, докъдето не може да се стигне дори с мисъл, се отнася до трайността на картината, тоест дали тя ще бъде окончателна.

Историята на науката показва, че всяка поредно скицирана от нея картина на света е била смятана за окончателна, след което е била подлагана на корекции, за да се разпадне в края на краищата като разбъркана мозайка и работата над нейното подреждане да започнат от начало следващите поколения. Религиозните вярвания се основават на догмите, чието отхвърляне е било най-напред равносилно на гнусна ерес, а след това — на раждането на нова вяра. Вярата, жива благодарение на тези, които я изповядват, е Окончателната Истина — и поради това е безапелационна. В науката няма нищо така безапелационно, няма и нищо така окончателно. Присъщите на научното познание „сигурности“ са „различно сигурни“, нищо не подсказва също, че се приближаваме до Финиша на Познанието като крайно обединяване на Неоспоримите данни и Неизбежното Невежество. Не подлежи на съмнение, че правдоподобното познание ще се увеличава чрез материалната ефективност на неговото прилагане. Ние знаем повече от нашите предшественици от XIX век и те на свой ред са знаели повече от прадедите им в науката, но в същото време ние опознаваме неизчерпаемостта на света, безкрая на задълбочаването в тайните на материята — щом всеки атом, всяка „елементарна частица“ се оказва кладенец без дъно, — и дори само тази изумяваща ни (въпреки че вече всички са свикнали донякъде с този маратон без финиш) бездънност на познанието прави всяка „окончателна картина на света“ съмнителна. Може би Principium Creationis Рег Destructionem^[1] също ще се окаже етап от нашата диагностика, която прилага човешката мяра към нещо толкова нечовешко като Вселената. Може би с тези нечовешки, прекалено сложни, недостъпни за нашия беден, животински мозък измерения, ще се справи някога Deus ex Machina^[2] — алиенираният Машинен Разум, чието начало положихме ние, или по-скоро — немашинните плодове на задвижената от хората еволюция на изкуствения интелект. Ала казвайки това, аз вече излизам извън границите на XXI век, в тъмнината, която никакви догадки няма да озарят.