Станислав Лем
Съзидателно-унищожителният принцип. Светът като катастрофа (6)

V

Най-напред ще бъде събран материал, доказващ, че този ствол на еволюционното дърво, който е създал бозайниците, не би се разклонил и не би им дал предимство сред животните, ако на границата между кредата и терциера, преди около 65 милиона години, върху Земята не се е стоварила катастрофа, взела образа на огромен метеорит с тегло 3,5–4 трилиона тона.

Дотогава влечугите били най-висшите животни. Те господствували на сушата, във водата и във въздуха двеста милиона, години. Опитвайки се да изяснят причината за тяхното внезапно измиране в края на мезозойската ера, еволюционистите приписвали на тогавашните влечуги белезите на съвременните влечуги: студенокръвни, с примитивен строеж на органите, голо тяло, покрито само с люспи или рогова броня, а освен това, когато се стараели въз основа на откритите скелети да възстановяват външния вид и начина на живот на онези животни, те нагласявали реконструкцията съгласно своите предубеждения, които бихме могли да наречем „шовинизъм на бозайника“, какъвто е и човекът. Палеонтолозите твърдели, например, че големите четириноги влечуги, например бронтозаврите, изобщо не са можели да се придвижват по сухата почва и са живеели в плитките води, където са се хранели с водна растителност, а двуногите влечуги действително са обитавали сушата, но са се движели тромаво, влачейки по земята дългата си тежка опашка, и т.н.

Едва през втората половина на XX век бе признато, че мезозойските влечуги са били също толкова топлокръвни, колкото и бозайниците, че техните многобройни разновидности — особено летящите — са били покрити с козина, че двуногите влечуги съвсем не са крачели бавно, влачейки опашката си, а са бягали със скорост, близка до тази на щраусите, макар да са били сто, дори двеста пъти по-тежки от тях, а опашката, поддържана хоризонтално благодарение на специални сухожилия, е играела при бягане ролята на противотежест за наклоненото напред тяло, че дори най-големите гигантозаври са се придвижвали с лекота по сушата и че да се говори за „примитивността“ на влечугите е глупост. Понеже не мога да направя тук солидно сравнение на измрелите влечуги със съвременните, ще покажа само с един пример с каква никога несрещана по-късно сръчност са се отличавали някои летящи влечуги. „Биологичният рекорд на авиацията“ съвсем не принадлежи на птиците, нито пък на летящите бозайници — прилепите. Най-голямото животно в земната атмосфера е бил Quetzalcoatlus Northropi, с телесна маса, надвишаваща тази на човека. Впрочем той е бил само един от видовете на класа, наречен Titanopterygia, влечуги, носещи се над океана и хранещи се с риба. Не е известно как са могли да кацат и да излитат във въздуха, защото теглото им изисква такава мощност, каквато мускулите на живеещите днес животни (следователно — и на птиците) не притежават. Когато бяха намерени остатъци от тях в Тексас и Аржентина, веднага бе направено предположението, че тези гиганти на въздуха, чиито размери с разперени криле достигат размерите на авионетка и дори на по-голям самолет (13 до 16 метра), са живеели и строели гнездата си на върховете над стръмни склонове, откъдето са се хвърляли във въздуха, разпервайки криле. Обаче ако те не са били в състояние да стартират от равнината, то всеки, кацнал поне веднъж на равно място, би бил осъден на смърт. Някои от тях са се хранели с мърша, а по скалистите върхове такива остатъци не са намерени. Нещо повече, огромните им кости са намерени в райони без планини. Начинът им на летене остава загадка за специалистите по аеродинамика. Нито една хипотеза, изказана за нейното изясняване, не е успяла да се наложи. Колосите като Quetzalcbatla не са можели да кацат по дърветата, това често би се равнявало на увреждане или счупване на крилете. Най-големите екземпляри от известните ни летящи птици са представителите на един измрял вид лешояд, чиито разперени криле достигат до седем метра. Удвояването на тази дължина увеличава четири пъти необходимата мощност за издигане във въздуха. Големите летящи влечуги не са можели да стартират, ускорявайки се в бяг, защото са имали прекалено къси и слаби крака.

Когато упрекът в „примитивност“ като причина за измирането отпадна, той беше заменен с противоположния: прекомерна специализация. Влечугите били измрели, понеже са били тясно приспособени към господствуващите в околната среда условия и промяната в климата е довела до тяхната гибел. В историята на Земята действително е имало промени на климата. Всички знаят за ледниковите периоди. На границата между триаса и кредата унищожаването на живота се е предхождало от застудяване. Но то не е довело до поредния ледников период. И, което е много съществено, нито една промяна на климата не е предизвикала такова масово измиране на толкова много видове животни и растения едновременно. Техните изкопаеми остатъци изчезват изведнъж в геологичните пластове на следващия период. Както показват изчисленията, тогава не е оцеляло нито едно животно, чието тегло е надвишавало 20 килограма. Никога друг път подобни хекатомби не са обхващали цялото земно кълбо. Тогава са измрели много безгръбначни животни, и то почти едновременно на сушата и в океаните. Случило се е бедствие като описваните в Библията: денят се превърнал в нощ и тъмнината продължила две години. Слънцето не само престанало да се вижда от цялата земна повърхност, но и достигащите до нея лъчи давали по-слаба светлина от лунната при пълнолуние. Измрели всички големи животни, водещи дневен начин на живот, затова пък оцелели малките, плъхоподобни бозайници, приспособени към нощно ловуване. От оцелелите след големия зооцид същества през терциера възникнали нови видове заедно с вида, увенчал се с антропогенезис. Господствуващата тъмнина, отрязала Земята от потоците слънчева енергия, унищожила повечето от зелените растения, тъй като пречела на фотосинтезата. Измрели също много водорасли. Но да не се впускаме в повече подробности.

Ще ги прескочим, защото механизмът и последиците от катастрофата са били наистина много по-комплицирани, отколкото ги представихме по-горе. Но нейните размери са били точно такива. Ето как изглежда балансът: Човекът не е можел да възникне от нееднородната през мезозойската ера наследствена маса, тъй като тя е представлявала капитал, инвестиран в неспособни да доведат до антропогенезис видове. Инвестицията (както впрочем винаги става в еволюцията) била необратима. Този капитал бил проигран, а новият започнал да се създава от разпръснатите по Земята оцелели остатъци на живот. След това новият капитал се умножил — до раждането на хоминиди и антропоиди.

Ако колосалната инвестиция на еволюцията в thecodontia, saurischia, ornitischia, както и в rhamphornyhoidea и pterodactyloidea не бе завършила преди 65 милиона години с крах, бозайниците нямаше да завладеят нашата планета. Ние дължим възникването си на споменатата катастрофа. Възникнали сме и сме се размножили до милиарди, защото милиарди други същества са били унищожени. Именно това съдържат думите The World as Holocaust^[1]. Обаче следствието по улики, което науката води, доведе само до разкриване на вероятностния причинител за появата на нашия вид — и то причинител косвен, макар и необходим. Нали не метеоритът ни е създал, той само е открил пътя, когато с масовото изтребление е опустошил Земята и така е освободил място за следващите еволюционни проби. Остава открит въпросът, дали без метеоритната катастрофа разумът би се появил на Земята в друга, различна от нашата, нечовекоподобна, неантропоидна форма?