Станислав Лем
Двете еволюции (3)

Разлики

1

Първата разлика между двете наши еволюции е генетична и се свежда до въпроса за сътворителните сили. „Виновник“ за биоеволюцията е Природата, а за технологичната — Човекът. Обясняването на „старта“ на биоеволюцията създава до ден-днешен най-големи трудности. В нашите размишления е отредено важно място на проблема за възникването на живота, тъй като неговото изясняване би било нещо много повече от установяване на причините за определен исторически факт от далечното минало на Земята. Нас не ни интересува самият факт, интересуват ни последствията от него като изключително важни за по-нататъшното развитие на технологията. Нейното развитие доведе до там, че по-нататъшният път е невъзможен без точни знания за възможно най-сложните явления — толкова сложни, колкото сложен е животът. И пак въпросът не е да „имитираме“ живата клетка. Ние не имитираме полета на птиците и все пак летим. Искаме да разберем, а не да подражаваме. И именно опитите за „конструкторско“ разбиране на биогенезиса срещат огромни трудности.

Традиционната биология призовава като компетентен съдия термодинамиката. Последната казва, че типично е явленията да протичат от по-голяма към по-малка сложност. Но възникването на живота е било обратен процес. Дори ако приемем за общ закон хипотезата за съществуването на „праг на минималната сложност“, след прекрачването на който материалната система не само запазва въпреки външните смущения актуалната си организация, но дори я предава без промени на следващите поколения, то тази хипотеза съвсем не е генетично обяснение. Нали някога някакъв организъм е бил принуден да прекрачи този праг. И тук изключително важен е въпросът: дали това е станало по вина на така наречената случайност или по причинна необходимост? С други думи, дали „стартът“ на живота е бил изключително (като голямата печалба в лотарията) или типично (като загубата в нея) явление?

В изказванията си относно самовъзникването на живота биолозите твърдят, че то е било постепенен процес, състоящ се от много етапи, като реализирането на всеки пореден етап по пътя към възникване на праклетката е притежавало определена собствена вероятност. Възникването на аминокиселините в първичния океан под въздействие на електричните разреди е било например напълно вероятно; възникването на пептидите от тях — по-малко вероятно, но напълно възможно; затова пък спонтанният синтез на ензимите, катализаторите на живота, кормчиите на неговите биохимични реакции — при такова разглеждане — е свръхрядко случайно явление (макар и необходимо за възникването на живота). В света на вероятностите са в сила статистическите закони. В термодинамиката действуват именно тези закони. От нейна гледна точка поставената на огъня вода ще кипне — но не със сигурност. Има вероятност водата да замръзне на огъня, наистина, астрономически нищожна вероятност. Аргументи като този, че дори най-невероятните в термодинамичен смисъл явления в края на краищата винаги се случват, стига да се чака достатъчно търпеливо (а еволюцията на живота е била достатъчно „търпелива“, щом е продължила милиарди години), звучат убедително, докато не ги подложим на математически анализ. Няма съмнение: термодинамиката може да преглътне дори спонтанното възникване на белтъчини в разтворите на аминокиселините, но няма да се съгласи със самозараждането на ензимите. Дори цялата Земя да е била океан от белтъчен разтвор, дори да е имала 5 пъти по-голям радиус от действителния, тази маса пак не би стигнала за случайното възникване на тясно специализираните ензими, необходими за „задействуването“ на живота. Броят на възможните ензими е по-голям от броя на звездите в цялата Вселена. Ако белтъчините в първичния океан е трябвало да ги чакат да възникнат спонтанно, това можеше да трае цяла вечност. Затова, за да си изясним как се реализира определен етап от биогенезиса, трябва да приемем като постулат съществуването на свръхневероятното явление — именно онази „голяма печалба“ от космическата лотария.

Искрено казано, ако всички ние заедно с учените бяхме разумни роботи, а не същества от плът и кръв, то учените, склонни да приемат такъв, вероятностен вариант на хипотезата за възникването на живота, не биха били повече, от пръстите на едната ни ръка. Това, че те са повече, съвсем не произлиза от всеобщата убеденост в неговата правота, а от простия факт, че ние сме живи същества, следователно самите ние сме аргумент-доказателство (макар и косвено) в полза на биогенезиса. Защото два, че и четири милиарда години са достатъчни за възникване на видовете и за тяхната еволюция, но съвсем не са достатъчни за създаването на живата клетка чрез повтарящи се, „със завързани очи“, бъркания в статистическата торба на всичко възможното.

При такъв подход въпросът е не само невероятен от гледна точка на научната методология (която се занимава с типични, а не със случайни явления с привкус на налудничавост), но в същото време звучи и като еднозначна присъда, осъждаща на неуспех всички опити за „инженерство на живота“ или дори само за „инженерство на много сложни системи“ — след като тяхното възникване е резултат от изключително рядка случайност.

За щастие този подход не е верен. Той изхожда оттам, че ние познаваме само два вида системи: много прости, от типа на досега изработваните от нас машини; и безкрайно сложни, каквито са всички живи същества. Липсата на междинни звена е причина прекалено ревностно да се придържаме към термодинамичното тълкуване на явленията, без да вземаме предвид постепенното появяване на системите, стремящи се към състояние на равновесие. Ако това равновесие лежи в много тесни граници, както е при часовника, където е равнозначно на спирането на махалото му, на нас ни липсва материал за екстраполация към системи с много по-големи динамични възможности — като планетата, на която започва биогенезис, или лабораторията, в която учените конструират самоорганизиращи се системи.

Именно тези системи, днес все още сравнително прости, са търсените междинни звена. Тяхното възникване например във вид на живи организми не е никаква „голяма печалба от лотарията на случайността“, а проява на неизбежните състояния на динамично равновесие в границите на системата, изобилствуваща с разнородни елементи и тенденции. Така че процесите на самоорганизация не са изключителни, а типични явления и възникването на живота е само една от многото прояви на типичния за Космоса процес на хомеостатична организация. Това не нарушава с нищо термодинамичния баланс на Вселената, защото тук става дума за глобален баланс, в който са допустими множество подобни явления — например появата на тежките елементи (тоест много сложни) от леките (тоест по-простите).

По този начин хипотезата от типа „Монте Карло“, космическата рулетка, която представлява наивно методологично продължение на размислите, опиращи се на познаването на елементарно простите механизми, се замества от тезата за „космическия паневолюционизъм“, която ни превръща от същества, обречени на пасивно чакане на изключителен късмет, в конструктори, способни да избират сред главозамайващото множество възможности в рамките на най-общо очертаната засега директива за изграждане на самоорганизиращите се системи с по-висока степен на сложност.

Друг е въпросът колко често се появяват в Космоса предполагаемите „парабиологични еволюции“, както и дали те по необходимост биват увенчавани с възникване на психика в, нашия, земен смисъл. Но това е тема за отделно обсъждане, за което е необходим богат фактически материал от астрофизичните наблюдения.

Природата, този Велик Конструктор, извършва своите експерименти от милиарди години, като произвежда от веднъж дадения материал (но и това е под въпрос…) всичко възможно. Човекът, син на майката Природа и бащата Случайност, наблюдавайки тази неуморна дейност, поставя от векове въпроси за смисъла на онова космическо, възможно най-сериозно — защото е окончателно — забавление. Вероятно — напразно, ако възнамерява завинаги да остане в ролята на питащ. Друг е въпросът, ако той започне сам да си отговаря, изтръгвайки от Природата нейните сложни тайни и започвайки да сътворява по свой образ и подобие Технологичната Еволюция.

2

Втората разлика между двете разглеждани еволюции е методическа и се отнася до въпроса „по какъв начин“. Биологичната еволюция се дели на две фази. Първата обхваща периода от „старта“ от мъртвата материя до появяването на ясно разграничени от околната среда живи клетки. Докато за общите закономерности и многобройните примери на конкретно протичане на втората фаза на еволюцията, когато се появяват видовете, знаем много, но за началния период не можем да кажем със сигурност нищо определено. Той дълго оставаше неоценен правилно, както по отношение на продължителността, така и по отношение на протичащите в него явления. Днес смятаме, че този период обхваща най-малко половината от цялото времетраене на еволюцията, тоест около два милиарда години, и въпреки това някои специалисти го намират прекалено кратък. Работата е там, че именно тогава е била конструирана клетката, елементарната тухличка на биологичния градивен материал, в своята главна схема същата, каквато е била у трилобитите преди милиарди години и каквато е и днес в съвременната лайкучка, хидра, крокодил и човек. Най-удивителна и всъщност неразбрана е универсалността на този градивен материал. Всяка клетка, било то клетката на чехълчето, от мускулите на бозайниците, листа на растенията, слюнчената жлеза на охлюва или коремния възел на насекомото, притежава все същите основни системи: ядро, с целия негов доведен до границите на възможното молекулен механизъм за предаване на наследствена информация, ензимна система на митохондриите, апарат на Голджи и т.н., и във всяка клетка се съдържа потенциалната възможност за динамична хомеостаза, специализирана избирателност и същевременно — за йерархичния строеж на многоклетъчните организми. Характерна за биоеволюцията е непосредствеността на нейното действие, защото всяка промяна служи само на моментните нужди от приспособяване; еволюцията не може да извършва такива промени, които биха били само подготовка за други, предстоящи след милиони години, понеже тя „не знае“ нищо за това, което ще стане след милиони години, а е сляп конструктор, действуващ по метода на „пробите и грешките“. За разлика от инженера тя не може и да „спре“ неизправната машина на живота и след задълбочено преосмисляне на главния конструктивен скелет да пристъпи с един замах към основно преустройство.

Именно затова ни удивлява и поразява нейната „начална далновидност“, проявена в създаването (в интродукцията към многоактната драма на видовете) на градивен материал с несравнима всестранност и пластичност. Защото, както казахме, тя не може да извършва внезапни, радикални реконструкции; всички механизми на наследствеността — нейната свръхустойчивост заедно с намесващия се случаен елемент на мутациите (без които не би имало промени, следователно и развитие), разделянето на полове, репродуктивната способност и дори онези свойства на живата тъкан, които се проявяват най-ярко в централната нервна система, — всички те са били вложени някак си в археозоичната клетка отпреди милиарди години. И такава далновидност е проявил безличният и безразсъден Конструктор, уж грижещ се само за възможно най-моментното състояние на нещата, за просъществуването на дадена мимолетна генерация на праорганизмите — на някакви си там микроскопични слузестобелтъчни капчици, които умеели само едно: да съществуват в нестабилното-равновесие на физикохимичните процеси и да предават на следващите поколения динамичната структура на това съществуване!

За прадрамите на тази фаза, подготвителна по отношение на същинската еволюция на видовете, не знаем нищо, тя не е оставила никакви, ама съвсем никакви следи. Напълно е възможно през онези милиони години да са възниквали и измирали форми на праживот, съвсем различни както от съвременните, така и от изкопаемите. Може би многократно са възниквали големи „почти-живи“ конгломерати, които са се развивали известно време (пак измервано с милиони години), и едва през следващия етап от борбата за съществуване други, по-съвършени творения, са ги изблъсквали от техните екологични ниши, защото са били по-универсални. Това би означавало наличието на теоретично вероятна начална разнородност и разнопосочност на пътищата, по които е поемала самоорганизиращата се материя, с непрекъснатото изтребление като еквивалент на идеята за запланувана крайна универсалност. И вероятно броят на подложените на унищожение конструкции превишава хиляди пъти шепичката, излязла победител във всичките изпитания.

Конструкторският метод на технологичната еволюция е съвършено различен. Образно казано, Природата е трябвало да заложи в биологичния градивен материал всички реализирали се по-късно потенциални възможности, докато човекът е начевал своите технологии и ги е изоставял, за да премине към нови; имайки относителна свобода при избора на градивния материал, разполагайки с високите и ниските температури, с металите и минералите, с газообразните, твърдите и течните тела, на пръв поглед той е притежавал повече възможности от Еволюцията, която, обречена завинаги да използува само веднъж даденото й: хладните водни разтвори, лепкавите многомолекулни съединения, сравнително малкия брой елементи, срещащи се в археозоичните морета и океани, е изстискала от толкова ограничения начален състав, безскрупулно всичко възможно. В крайна сметка „технологията“ на живата материя превъзхожда днес нашата, човешката, инженерната, подкрепяна от всички ресурси на колективно придобитите теоретични познания.

С други думи казано, универсалността на нашите технологии е минимална. Досега техническата еволюция се е движила сякаш в посока, обратна на биологичната, произвеждайки предимно тясно специализирани устройства. Първообразът на повечето оръдия на труда е била човешката ръка, при всеки конкретен случай — само един неин жест или едно нейно движение: клещите, свредлото, чукчето имитират, както следва: сгънати един до друг пръсти, един изправен пръст, въртян по надлъжната ос благодарение на движението на китката и лакътната става, и накрая — юмрукът. Така наречените универсални стругове са по принцип също тясно специализирани съоръжения, дори заводите автомати, които сега се създават, са лишени от пластичността на поведението на простите живи организми. Изглежда, възможностите за универсалност се крият в по-нататъшното развитие на теорията на самоорганизиращите се, способни на приспособително самопрограмиране, системи и, естествено, тяхната функционална прилика със самия човек не е случайна.

Но в края на този път не стои, както някои смятат, „повтарянето“ на конструкцията на човека и другите живи организми в електрическата машинария на цифровите устройства. Сега-засега технологията на живота ни изпреварва с голяма дистанция. Трябва да я догоним, но не за да копираме безсмислено нейните постижения, а за да продължим още по-далече от границата, до която стига нейното само привидно непостижимо превъзходство.

3

Отделен раздел на еволюционната методология разглежда отношението на теорията към практиката, на абстрактното познание към реализираните технологии. Разбира се, в биоеволюцията не съществува такова отношение, защото, известно е, природата „не знае какво прави“; тя просто реализира онова, което е възможно, което възниква стихийно при дадени материални условия. Човек трудно се примирява с това положение на нещата — дори и затова, че и той принадлежи към „нежеланите“, „непредвидените“ деца на майката Природа.

Всъщност това не е раздел, а огромна библиотека. Безнадежден би бил всеки опит да се резюмира нейното съдържание. Лавината от информация ни принуждава да станем крайно лаконични. Първобитните технолози не са имали никакви теоретични познания, между другото затова, защото изобщо не са знаели за възможността да съществува нещо такова. В течение на хилядолетия теоретичната наука се е развивала без участието на експеримента, произлизайки от магичното мислене, което е своеобразна форма на индукция — само че погрешно прилагана; неин предшественик, у животните, е условният рефлекс, тоест реакцията от типа: „Ако имаме А, значи имаме и Б“. Разбира се, наблюдението е предхождало и този рефлекс, и магията. Неведнъж някоя ефективна технология е противоречала на погрешните теоретични схващания на своето време; тогава била създавана верига от псевдообяснения, имащи за цел да ги съгласуват: например това, че водата не може да, се изкачи без помпи по-високо от десет метра, „обяснявали“ със страха на Природата от празнотата. Според съвременните схващания науката изследва закономерностите на света, а технологията ги използува за задоволяване на потребностите на човека, по принцип същите, каквито са били и в Египет по времето на фараоните. Да ни облече, да ни нахрани, да ни осигури покрив над главата, да ни пренася от едно място на друго, да ни защитава от болестите — ето нейните задачи. Науката се интересува от фактите за атомите, молекулите, звездите, а не от нас, поне не в смисъл, че непосредствената полза от резултатите е неин компас. Трябва да отбележим, че някога теоретичните разработки са били по-безкористни от днес. От опита знаем, че дори в най-прагматично разбиране на думата няма безполезна наука, защото никога не се знае предварително дали някакво знание за света ще върши работа, нещо повече, дали ще се окаже полезно и ценно. Един от най-„излишните“ клонове на ботаниката, лихенологията, която изучава плесените, се оказа буквално животворна след откриването на пеницилина. Изследователите идиографи, тези неуморни събирачи на факти, емпирици и класификатори, някога не са разчитали на такива успехи. А все пак човекът, творението, чиято непрактичност се равнява само на неговото любопитство, се е заинтересувал по-напред от звездобройството и строежа на Космоса, а не от теорията на земеделието и действието на собственото тяло. От упорития, понякога дори маниакален труд на събирачите и колекционерите на наблюденията бавно израства голямата сграда на номотетичните науки, обединяващи фактите в закони за системите от явления и предмети. Докато теоретичната наука изостава от технологичната практика, конструкторската дейност на човека напомня в много отношения използувания от Еволюцията метод на „пробите и грешките“. Така, както еволюцията „изпробва“ възможностите за адаптация на животинските и растителните „прототипове“ — мутантите, така и инженерът изследва реалните възможности на новите изобретения, летящите устройства, транспортните средства, машините, често прибягвайки до изработването на умалени модели. Този начин на емпирично отсяване на погрешните решения и подновяване на усилията съпътствува изобретенията на XIX век: електрическите крушки с въглеродна нишка, фонографа, динамомашината на Едисон, а още по-рано — парния локомотив и парахода.

Така възниква и се разпространява представата за изобретателя като човек, комуто освен божия искра, здрав разум, издръжливост, клещи и чукче не му е нужно нищо за постигане на целта. Но този метод е разточителен, почти толкова разточителен, колкото е действието на биоеволюцията, чиито емпирични методи през милиони години са поглъщали хекатомби жертви — нейните „погрешни решения“ на задачата за запазване на живота, поставяна от новите условия. Характерно за „емпиричната ера“ на технологията е не толкова липсата на теоретични решения, колкото тяхната вторичност. Най-напред е възникнала парната машина, а после — нейната термодинамика, най-напред — самолетът, а после теорията на полета, най-напред строели мостовете, а след това се научили да ги изчисляват. Бих рискувал да твърдя, че технологичната емпирика се развива дотогава, докато това изобщо е възможно. Едисон се опитвал да изобрети нещо от рода на „атомен двигател“, но не успял и не би могъл да успее: по метода на пробите и грешките може да се построи динамомашина, но не и ядрен реактор.

Естествено, емпиричната технология не е сляпо скачане от един необмислен експеримент към друг. Изобретателят практик има някаква концепция, или по-скоро, благодарение на вече постигнатото (от него и другите) вижда малък отрязък от пътя пред себе си. Последователността на неговите действия се регулира посредством отрицателна обратна връзка (неуспехът на експеримента всеки път пояснява, че пътят е погрешен); в резултат, макар че пътят е зигзаговиден, той все пак води нанякъде, има определено направление. Придобиването на теоретичните познания позволява да се извърши рязък скок напред. През Втората световна война немците не разполагаха с теорията за балистичния полет на свръхзвуковите ракети и разработиха формата на своите „Фау-2“ чрез емпирични изпитания (извършвани в аеродинамичен тунел с умалени модели). Разбира се, ако те знаеха съответната формула, изработването на тези модели би било излишно.

Еволюцията не познава други „знания“ освен „емпиричните“, съдържащи се в генетичния информационен запис. В същото време те са „двояки“. От една страна, те очертават и предопределят всички възможности на бъдещия организъм („вроденото знаене“ на клетките как да действуват, за да протичат жизнените процеси, как трябва да се държат едни тъкани и органи по отношение на другите, но също и как трябва да се държи организмът като цяло спрямо околната среда — последната реакция е равнозначна с „инстинктите“, защитните реакции, тропизмите и т.н.). От друга страна, те са „потенциални знания“, не видови, а индивидуални, не предопределени, а придобити в течение на живота на индивида благодарение на притежаваната от организма нервна система (мозък). Еволюцията може да кумулира до известна степен първия тип знания (но само до известна степен), тъй като строежът на съвременния бозайник отразява „опита“ от милиони години конструиране на предхождащите го водни и сухоземни гръбначни животни. Но същевременно няма спор, че еволюцията твърде често „губи“ по своя път направо съвършени решения на биологичните проблеми. Затова схемата за строежа на определено животно (или на човека) в никакъв случай не е сума от всички дотогавашни оптимални решения. Нали на нас ни липсва не само мускулната сила на горилата, но и регенерационната способност на влечугите и така наречените „нисши“ риби, и механизмът за непрекъснато обновяване на зъбите, присъщо на гризачите, и най-сетне — универсалната приспособеност на земноводните бозайници към водната среда. Така че не бива да надценяваме „мъдростта“ на биологичната еволюция, която неведнъж е довеждала цели видове до сляпата уличка на развитието, която е повтаряла не само благоприятните решения, но и пагубните грешки. Знанията на еволюцията са емпирични и свързани с конкретен момент, а своето привидно съвършенство дължат на огромната бездна на пространството и времето, които тя е преодоляла и в които, ако все пак се опитаме да направим баланс, е имало повече поражения, отколкото успехи. Знанията на човека едва излизат, и то не във всички области (май най-бавно в биологията и медицината), от емпиричния период, но и днес вече забелязваме, че онова, за което са били достатъчни търпение и упоритост, осветявани от блясъка на интуицията, по принцип е вече извършено. Всичко друго, което изисква най-висша яснота на теоретичната мисъл, все още е пред нас.

4

Последният проблем, който трябва да разгледаме, засяга моралните аспекти на техноеволюцията. Нейната плодовитост вече предизвика сурова критика, понеже увеличава зеещата пропаст между двете главни сфери на нашата дейност — регулирането на Природата и регулирането на Човечеството. Тези критици твърдят, че атомната енергия е попаднала в ръцете на човечеството преждевременно. Преждевременна е и неговата първа стъпка в Космоса, още повече че още от зараждането си космонавтиката изисква огромни разходи, а те намаляват и без това несправедливото разпределение на глобалния доход на Земята. Довели до намаляване на смъртността, успехите на медицината предизвикват рязко увеличаване на популацията, което не може да се спре поради липсата на контрол над ражданията. Технологията на различните облекчения на живота се превръща в оръдие на неговото обедняване, доколкото от послушен размножител на духовни блага средствата за масова информация се превръщат в производители на културен кич. От гледна точка на културата, казват те, технологията е в най-добрия случай безплодна — в най-добрия, тъй като обединяването на човечеството (което дължим на нея) протича във вреда на духовното наследство от миналите векове и съвременното творчество. Погълнато от технологията, изкуството започва да се подчинява на законите на икономиката, проявявайки признаци на инфлация и девалвация, а над технизирания потоп на масовата култура — достъпна, понеже всеобщото улеснение е девиз на Технолозите — вегетират само шепа творчески индивидуалности, чиито усилия са насочени към игнориране или осмиване на стереотипите на механизирания живот, С една дума, техноеволюцията принася повече зло, отколкото добро; човекът попада в плен на онова, което сам е създал, превръща се в същество, което с увеличаване на знанията си все по-малко може да влияе върху собствената си съдба.

Смятам, че макар и лаконично, представих лоялно това схващане и схемата на неговите оценки, разгромяващи техническия прогрес.

Но можем ли и трябва ли да дискутираме с него? Да обясняваме, че технологията може да бъде както използувана, така и подложена на злоупотреби? Че от никого, следователно — и от нея, не можем да изискваме противоречиви неща? Защита на живота — следователно, като последствие, неговият прираст и в същото време намаляване на този прираст? Елитна и едновременно — популярна култура? Енергия, способна да пренесе планини, обаче — безвредна дори за мухата?

Би било неразумно да се предявяват такива изисквания. Нека заявим категорично, че технологията може да се разглежда по различен начин. В първо приближение тя е равнодействуваща от действията на човека и Природата, защото човекът реализира онова, за което материалният свят дава мълчаливото си съгласие. В такъв случай трябва да я признаем за оръдие за постигане на различни цели, чийто избор зависи от равнището на развоя на цивилизацията и обществения строй и подлежи на морални оценки. Само изборът — не технологията. Въпросът не е да я упрекваме или да я хвалим, а да разберем до каква степен можем да вярваме на нейното развитие и до каква — да влияем върху неговото направление.

Всеки друг подход се основава на мълчаливо приетата погрешна предпоставка, че техноеволюцията уж представлява отклонение от прогреса, негово колкото погрешно, толкова и фатално направление.

Само че това не е истина. Действително: никой специално не е установявал направлението на прогреса — нито преди Промишлената революция, нито след нея. От Механиката (тоест от „класическите“ машини и астрономията, разбирана механично като образец за подражателя-конструктор), през Топлината (с нейните двигатели с химични горива) и Термодинамиката към Електричеството, това направление е в сферата на познанията същевременно преход от сингуларните към статистическите закони, от скованата причинност към вероятностния подход и — както едва сега започваме да разбираме — от простотата, колкото е възможно най-„изкуствена“, в смисъл че в Природата нищо не е просто, към сложността, чието нарастване ни показа нагледно, че Регулирането е поредната главна задача.

Както се вижда, това е бил преход от елементарните към все по-трудните решения, постепенно усложняващи се. Затова, когато отделните крачки по този път — откритията и изобретенията — се разглеждат изолирано, фрагментарно, те могат да изглеждат резултат от щастливо стечение на обстоятелствата, случайността, късмета. Но като цяло това е бил най-вероятният и сигурно — ако можехме да съпоставим земната цивилизация с хипотетичните космически цивилизации — типичен път.

Трябва да признаем за неизбежно, че в кумулативния ефект след векове подобна стихийност довежда наред с желаните резултати и до такива, чиято вреда никой не отрича.

Затова осъждането на технологията като извор на злото трябва да бъде заменено не с нейната аналогия, а с простото разбиране на факта, че предрегулационната ера клони към заник. Моралните канони трябва и в бъдеще да направляват нашите начинания в ролята на съветници при избора на алтернативите, които им предоставя производителят — аморалната технология. Тя доставя средствата и оръдията; добрият или лошият начин на използуването им е наша заслуга или наша вина.

Гореизложеното становище е доста разпространено и вероятно е приемливо като първо приближение — но нищо повече. Трудно може да се поддържа, особено за по-продължително време, тезата за такова раздвояване. Не само защото ние самите създаваме технологията, а преди всичко защото тя формира нас и нашите принципи, включително и моралните. Разбира се — чрез посредничеството на обществения строй като негова производителна база, но не за това бих искал да говоря. Технологията, може да действува и действува също непосредствено. Ние нямаме навик да си мислим, че има пряка връзка между физиката и морала, но тя съществува. Или поне може да я има. За да не бъда голословен: моралните оценки на постъпките зависят преди всичко от тяхната необратимост. Ако можехме да възкресяваме мъртвите, без да престава да бъде лоша постъпка, убийството би престанало да бъде престъпление, така както не е престъпление, ако удариш някого в състояние на афект. Технологията е по-агресивна, отколкото обикновено предполагаме. Нейната намеса в психическия живот, проблемите, свързани със синтеза и метаморфозата на личността (които ще разгледаме отделно), понастоящем са само празен клас явления. По-нататъшният прогрес ще го запълни. Тогава ще отпаднат много морални забрани, смятани днес за непоклатими, затова пък ще се появяват нови проблеми, нови етични дилеми.

Това би означавало, че няма морал; съществуващ извън историята. Различни са само мащабите на продължителност на явленията; обаче в края на краищата дори планинските масиви рухват, превръщайки се в пясък, защото такъв е светът. Като нетрайно същество човекът охотно си служи с понятието вечност. Вечни би трябвало да бъдат определени духовни ценности, великите произведения на изкуството, моралните системи. Но нека не се заблуждаваме: и те са смъртни. Това не означава заместване на реда с хаос или на вътрешната необходимост — с безличие. Макар и бавно, моралът се променя и затова толкова по-трудно се съпоставят два етични кодекса, колкото по-голяма пропаст на времето ги дели. Ние сме близки до шумерите, но моралът на човека на левалуаската култура би ни ужасил.

Ще се опитаме да докажем, че не съществуват оценки извън времето, така както не съществува нито Нютонова абсолютна отправна система, нито абсолютна едновременност на събитията. Не изключваме възможността да се изказват подобни оценки относно минали и бъдещи явления: човекът винаги е изказвал оценъчни мнения, надвишаващи неговото положение и реални възможности. Ние твърдим само, че всяко време има своята истина, с която може да си съгласен или не, но която най-напред трябва да разбереш.