Станислав Лем
Двете еволюции (1)

Въведение

Възникването на древните технологии е процес, който трудно можем да разберем. Техният приложен характер и телеологичната им структура не подлежат на съмнение, но в същото време те не са имали свои индивидуални творци, изобретатели: Търсенето на изворите на пратехнологията е опасно начинание. В „теоретичната основа“, на древните ефективни технологии лежи митът, суеверието: или прилагането им е било предхождано от магичен ритуал (лечебните билки например дължали своите свойства на формулата, изричана при събирането или приемането им), или самите те се превръщали в ритуал, в който прагматичният елемент е неразривно свързан с мистичния (ритуалът при построяване на лодка, при който производствената рецепта се реализира литургично). Що се отнася до осъзнаването на крайната цел, структурата на намерението на обществото днес може да се приближава до реализацията на намерението на отделния човек; някога не е било така и за техническите намерения на древните общества може да се говори само косвено.

Преходът от палеолит към неолит, неолитната революция, сравнима с атомната по ранга на културно-творческото си значение, не е протекъл така, сякаш на някакъв си Айнщайн от каменната епоха „му е хрумнало“ да обработва земята и е „убедил“ своите съвременници в преимуществата на новата техника. Това е бил изключително бавен процес, съизмерим с продължителността на живота на много поколения, пълзящ преход от използуването на някои случайно откривани растения като храна към заседналия начин на живот, изместил отмиращия чергарски живот. Настъпващите в течение на живота на отделните поколения промени били практически равни на нула. С други думи, всяко поколение заварвало технология, привидно неизменна и „естествена“, като изгревите и залезите на Слънцето. Този тип възникване на технологичната практика не е изчезнал напълно, защото културно-творческото влияние на всяка голяма технология излиза далеч извън жизнените граници на поколенията и затова както скритите в бъдещето обществени, битови и етични последствия от това влияние, така и самото направление, в което то подтиква човечеството, не са резултат от нечие целенасочено намерение, а присъствието и същността на влиянието се откриват и определят изключително трудно. С тази ужасна (по отношение на стила, не на съдържанието) фраза започваме раздела, посветен на метатеорията на градиентите на технологичната еволюция на човека. „Мета“ — понеже все още не се стремим да определим нейните направления, нито същността на последствията от нея, а искаме да разберем един по-общ, по-висшестоящ феномен. Кой кого поражда? Технологията нас, или ние технологията? Тя ли ни води, накъдето си иска, дори към гибел, или бихме могли да я подчиним на нашите стремежи? И ако не технологичната мисъл, то какво определя тези стремежи? Дали нещата остават неизменни, или самото отношение „човечество-технология“ е променливо исторически? Ако е така, закъде се е устремила тази неизвестна величина? Кой ще спечели преимущество, стратегическо пространство за цивилизационна маневра — човечеството, произволно избиращо от арсенала на достъпните му технологични средства, или технологията, която ще увенчае с автоматизацията процеса на обезлюдяване на своите владения? Съществуват ли технологии, възможни на теория, но невъзможни за реализиране — сега и завинаги? Какво би предопределяло тази невъзможност — структурата на света или нашата ограниченост? Съществува ли друг, освен технологичния, път на развитието на цивилизацията? Дали нашият път е типичен за Космоса, дали е норма или отклонение?

Нека се опитаме да потърсим отговорите на тези въпроси — макар че не винаги ще стигнем до еднозначност. Ще използуваме за изходна точка класификацията на ефекторите (тоест системите, способни да действуват), поместена в книгата на Пиер дьо Латил „Изкуственото мислене“. Той различава три основни класа ефектори: Към първия, на детерминираните ефектори, се отнасят простите оръдия (например чукче), сложните устройства (сметачни машини, класически машини) и устройствата, свързани (но не с обратна връзка) с околната среда — например автоматичен датчик за пожари. Вторият клас, класът на организираните детектори, обхваща системите с обратна връзка: автоматите с вграден детерминизъм на действие (например автоматичните регулатори в парната машина), автоматите с променлива цел на действието (програмирани отвън, например електронните мозъци) и самопрограмиращите се автомати (системи, способни да се самоорганизират). Към последните принадлежат животните и човекът. По-богати с още една степен на свобода са системите, които за постигане на целта са способни да променят сами себе си (дьо Латил нарича това свобода „кой“ в смисъл, че докато при човека организацията и материалът на неговото тяло са „дадени“, системите от по-висш тип могат — ограничени вече само по отношение на градивния материал — да променят радикално своята собствена системна организация). За пример може да послужи живият вид в процес на биологична еволюция. Хипотетичният латилов ефектор от още по-висш ранг притежава и свобода по отношение на избора на материала, от който „сам изгражда себе си“. Дьо Латил предлага като пример за такъв ефектор с най-висша степен на свобода механизмът на самосътворяване на космическата материя според теорията на Хойл. Лесно можем да забележим, че далеч по-малко хипотетична и по-лесна за проверка система от този тип е технологичната еволюция. Тя притежава всички качества на система с обратна връзка, програмирана „отвътре“, тоест, самопрограмираща се, и освен това притежава както свобода по отношение на пълното самопреобразяване (като живия еволюиращ вид), така и свобода на избор на градивния материал (защото на разположение на технологията е всичко, което Вселената съдържа).

Предлаганата от дьо Латил класификация на системите с постепенно увеличаване на степените на свобода на действие аз опростих, като премахнах някои твърде дискусионни детайли. Преди да преминем по-нататък, може би няма да е излишно да добавим, че в представения вид тази класификация не е пълна. Бихме могли да си представим и системи, притежаващи още една степен на свобода: нали изборът сред съдържащите се във Вселената материали е ограничен по неволя до „каталога на частите“, с които разполага Вселената. Обаче можем да си представим система, която не се задоволява с избора от наличното и създава материали „извън каталога“, несъществуващи във Вселената. Теософът може би ще признае за бог такава „самоорганизираща се система с максимална свобода“; но такова допускане не ни е нужно, тъй като дори само въз основа на скромните познания на днешния ден можем да приемем за възможно създаването на „части извън каталога“ (например някои субатомни частици, каквито Вселената „нормално“ не съдържа). Защо? Защото Вселената не реализира всички възможни материални структури, и знае се, не произвежда например в звездите или където и да било другаде пишещи машини; но все пак „потенциалната възможност“ за такова производство съществува в нея — бихме могли да предположим, че също така стои въпросът с явленията, обхващащи нереализираните от Вселената (поне в настоящата фаза на съществуването й) състояния на материята и енергията в носещите ги пространство и време.