Нино Николов
Калевала — спасената човешка нежност

Пътешествам от десетилетия по северните поля и хълмове на Калевала. Кръстосвам прозрачните северни езера и морета, стоя с часове, а понякога и с дни край пустинни брегове, в заснежени гори. Северни шейни със звънки впрягове ме понасят, когато преводът потръгне. А когато застои — пада дълга северна нощ, настъпват кратки мъгливи дни с ръждиво слънце, продължава да грее само кахлената печка в ниските дървени къщи, да блика пара от нагретите камъни на финската баня. Най-подходящо за гостуване е тъкмо лошото време, скъп е всеки пришълец, преминал през ветровете и снежните вихрушки, за да сподели дългата вечер край дългите дървени маси, отрупани с риби, хайвери, гъби, сланина, ръжен хляб и пиво — златно като края на краткото лято, което вече си е отишло.

За пивото са написани много песни, както и за любовта. Дошлите отвън певци, а те ходят винаги по двама, едва засвирили върху петструнната гусла — кантеле, започват с похвала към стопанина и къщата, към щедростта на стопанката, която ще допълва навреме халбите, за да бъде песента по-хубава, а вечерта — по-радостна. Певците пеят последователно, един след друг. Мястото им на масата е уж равноправно, но единият води другия, както първият стих води втория в песента, която фините наричат руна. Разказът, действието прекрачват напред с първия стих, вторият само ги допълва и обогатява, стреми се да се изравни с вече направената крачка, без да отива по-напред от нея.

Това е, струва ми се, една от творческите тайни на епоса и тя се крие в умението на втория певец да потвърждава изреченото от първия, без да дотяга със своите повторения.

Обичта ми към „Калевала“ бе почти юношеска. (Финландецът Йоко Кумландер, мой състудент и съквартирант по общежитие, ми говори една вечер през коледната ваканция на 1953 година за епоса, даде ми и унгарския му превод на Бела Викар, който сега намирам за твърде романтичен, но тогава…) Бях поразен от нежността, красотата, простотата и безкрайната добронамереност на фините, за които бях чувал като дете, че са много честни хора и че страната им е покрита с бели лилии. През същата година прочетох „Калевала“ и в руския превод на А. И. Бельский от 1888-а, нахвърлях първите преведени страници, предимно лирични откъслеци, изучих за два семестъра финската граматика на Миклош Жираи и добил кураж от първите публикувани мои стихотворения и преводи на стихотворения у нас, започнах дълга и твърде обнадеждаваща кореспонденция с Димитър Статков — тогава редактор в изд. „Народна култура“. Признателен съм и досега на преводача на „Фауст“ за чудесните му писма, които пазя, но договор за превод на „Калевала“ успях да получа едва на 17 ноември 1966-а. И слава Богу — препревеждайки преведеното, непрекъснато усещах фалша на романтичния подход към епоса, достъпен на почти всички европейски езици. Навсякъде се губеше по нещо от свещената простота на оригинала, от мащабността на характерите и от общочовешката оправданост на техните сблъсъци. Като с бели конци бяха съшити политическите и националните съображения на един или друг преводач. Замъгляванията бяха очевидни, както и натрапчивите предразсъдъци, които не бяха чужди дори за едно издание като „Сатърди Ривю“ от 19 август 1967-а, където Кенет Роксрот е направо забравил за Лонгфелоу, използвал тъкмо стилистиката на „Калевала“ за своята „Хаявата“. Добрият прочит на „Калевала“ предполага и чувство за хумор, и чувство за сексуално иносказание. Без тях не бихме могли да вникнем в същността на тези приказки за насъщното, за хляба и обичта, за труда и подвизите, за доблестта и хитрините на човека. Разказът е извисен от достъпни идеали, близки и на съвременния човек, защото очертават твърде ясна граница между съзидание и разруха, усилия и лекомислие, оправданост и неоправданост на една или друга човешка постъпка.

Витии са облаците на човешкото съзнание, но „консервативната“ като почти всяко народно по своя характер творчество „Калевала“ стои здраво закотвена на своето място, за да се отприщва само тогава, когато трябва да се брани човек, род и родина. Така тя служи на човечеството и на космическата същност на човешкия индивид, който е неин герой в лицето на доблестния Вайнемойнен — вечния певец вълшебен, на баш ковача Илмаринен, на щуравия Леминкайнен, както и на останалите и незабравими по своята житейска оправданост герои, дълбоко мотивирани както в добрите, така и в лошите си постъпки. Тъкмо в тази уж наивна оправданост от живота е силата, с която „Калевала“ опазва самия живот. Тя бае над болното, припомня забравеното, намира изход и в най-отчаяните ситуации, защото е приказка, каквато е и самият човек.

Началната и последната песен на „Калевала“, дописани от нейния съставител Елиас Льонрот, ни внушават тъкмо желанието и възможността да се преодолее преходността на времето чрез словото и песента, приказката и легендата, чрез верността към образите, завещани от митологията, както и към героите, наследени от историческото минало. Като ни среща с митически божества и народни герои, като ни предлага ярка с древните си символи версия за сътворението на света, „Калевала“ въвлича в разказа си все нови и нови „съвременници“, прекланяйки се тъкмо пред живия, можещия, мислещия човек. Епосът е жива енциклопедия, но и апология на народния живот, одухотворена тъкмо от човешкото присъствие в него, както и от конфликтите, които могат да се породят от различните човешки характери в семейството, рода, народността и другите народности. Енциклопедичният характер на епоса е заслуга на финските, карелските и донякъде инкерелските народни песни, на целия фински езиков свят до осемнадесетия и началото на деветнадесетия век, когато всъщност започва събирането и издаването на тези руни в отделни сборници. Подредбата, а с това и структурата на „Калевала“ е дело и лична заслуга на родения през 1802-ра и живял до 1884-та Елиас Льонрот. Син на селски шивач, той учи медицина, но посвещава усилията си на епоса, на обогатяването му с нови песни, търси тяхната свързаност и последователност, „сглобява“ през 1835-а първия си сборник, а през 1849 г. издава „Калевала“ такава, каквато я представяме сега на българския читател — с петдесет руни и близо 23 хиляди стиха.

„Калевала“ — това е погледът, възхищението и критичната оценка на Елиас Льонрот върху цялостното песенно наследство на финския езиков свят. Неговият подход заслужава и до ден-днешен внимание, особено в култура като нашата, която се отличава с изумително народно творчество, както и с обемни, еднакви по форма, но все още несвързани от никого цикли от народни песни, каквито са тези за Крали Марко или за майстор Манол.

Интересът на Елиас Льонрот към събраните преди него песни възниква от желанието му да проучи старите методи на лечение по финските земи, магическите заклинания на древните певци и знахари. Търсейки заклинанията за оздравяване и пропъждане на болката, той се запознава и с редица други баения — срещу огън и желязо, копия и стрели, разпри и клевети. Тълкувайки заклинания за своята дисертация, Елиас Льонрот открива богатствата на финския фолклор — битовите, любовните, обредните, митичните и юнашките песни. Последните от тях се обединяват около имената на Вайнемойнен, Илмаринен, Леминкайнен и Лухи — похьолската господарка, както и около няколко основни теми: създаването на сушата, заливите, слънцето, месечината, звездите и звездната кола небесна, превръщането на горите в сечища и орна земя, посева и жътвата, стълкновенията между възмогващата се Калевала и пуста Похьола на север, обсебила Сампо — шарената воденица на изобилието, създадена от калевалския ковач Илмаринен. Чародейството не е хитрост или мързел в Калевала, то е само осанка на труда и човешката доблест. То е присъщо на вечния певец, на баш ковача, на щурака воин, безстрашен, но и те не са безгрешни според народния певец, защото безгрешни хора просто не съществуват.

Мъдростта на „Калевала“ е мъдрост на търпението, както може да съществува то само в работливия и почтен човек. Поредната загуба е само епизод — животът продължава. Светлата диря не може да бъде заличена от никого и от нищо.

Странно е все пак, че лекарят Елиас Льонрот обединява и завъртява кръга на цялата „Калевала“ около вечния певец, безсмъртния Вайнемойнен. Магията на словото очевидно не му е била чужда, след като е обезсмъртила и собственото му име — първо във финската литература. Но и каква разлика може да съществува между писателя и лекаря, ако става дума за човека, за първия срещнат.

Учени и фолклористи са улеснявали работата на Елиас Льонрот. Наличните сборници и студии са го отвеждали към края на първото хилядолетие, или по-точно към онзи момент на езичеството, когато християнското учение вече не е било чуждо. По онова време фините са се придвижвали по своя исторически път от Задуралието към Ладога, Северно море и Скандинавия, пренасяйки със своите руни и географски названия, имена на реки, водопади, селища и места, останали далече назад. Богатството на оцелялото в сборниците на Топелиус и Готлунд вдъхновява Елиас Льонрот за нова събирателска дейност, потвърждава центробежните му усилия. Плътно прилягат към тях и записаните в Карелия лирични и юнашки песни, публикувани или оценени от изследователи като Еуропеус, Алквист, Кайан, Полен, Сирелиус Райнхолм, Сьорген и др.

Героите на епоса обаче остават едни и същи. Те не са много. Елиас Льонрот отдава нужното на всеки от тях и тъкмо така присъствието им в разказа става осезателно и изразително. Някои от тези герои свидетелстват за многобожието на древните фини — те са доказателство, че повечето от руните на „Калевала“ са възникнали значително по-рано от късните повеи християнско учение в тази част на света. Езически са тези божества, олицетворили небе, вода, огън и земя, както и природните стихии. Но ролята на боговете, демоните, чудовищата и великаните в епоса е само епизодична. Те се появяват във върховни моменти на трудности и изпитания, към тях се отправят молитви и заклинания, те задържат или отприщват действието напред, без да бъдат негови истински герои, каквито са Вайнемойнен, Илмаринен, Леминкайнен, Лухи.

Вайнемойнен е всъщност герой над героите, певец над певците, познавач над познавачите и ценител над ценителите. Той притежава онези човешки добродетели, които откриваме в еманацията на народния дух, в легендите на рода и в приказното начало на човека.

По-земен, но не по-малко извисен е ковачът Илмаринен, владетелят на огъня, на ръждивите от желязо хълмове в блатата, създателят на небесния покрив и шарената воденица. „Мрачна тъмна нощ покрива древното финско минало“ — споменава Елиас Льонрот. Но в тази мрачна нощ блика светлина тъкмо от песните на Вайнемойнен и ковашкото огнище на Илмаринен, блика светлина и от многото епизодични герои на епоса, носители на човешки страсти и паметни съдби.

Ще кажа няколко думи за стиха на „Калевала“. Той е тоничен, каквото е угро-финското стихосложение, състои се от къси и дълги срички. Правилата му са правила на древната финска стихотворна метрика, която предполага осем срички в стих или четири трохея. Не са му чужди римите, алитерациите, но ритъм може да се открие и в самия подход към разказа, в повторенията и наслояването на епитети и образи. Последното е като че ли най-важното, но аз го открих по-сетне, когато бях превел вече десетина руни. Усетих, че те пеят и подпяват уморително, а и досадно за дългото бягане, отнасяйки и замъглявайки със своята музика най-главното — натрупващата се от много страни и чрез различни художествени похвати информация. Трябваше да се откажа от преведеното и да започна отначало, по-близко до приказката, до ритъма на разказа, до опростената оркестрация на повторенията. Усещането ми, че това е преди всичко приказка, а сетне песен, беше вярно и преводът потръгна.

Прочитът, вникването в „Калевала“ ми даде много, обогати ме и като човек, и като творец, свърза ме с един неподозиран свят, прелестен със своята простота, възхитителен със своята наивност, желан със своята добронамереност, еднакво съзвучен с хубостта на природата — колкото по-оскъдна, толкова и по-изразителна, както и с човешките пориви към достойнство и хармония в големия и сложен свят на семейството, рода, народа, човечеството.