Херман Хесе
Кнулп (3) (Три истории от живота на Кнулп)

Краят

Беше светъл октомврийски ден; лекият, пронизан от слънчеви лъчи въздух потрепваше от кратки капризни пориви на вятъра, който идеше откъм полетата и градините и носеше тънки, плавни ленти светлосин дим от есенните огньове и изпълваше лазурния простор с остър сладникав мирис на изгорели треви и зелени клонки. В селските градини цъфтяха кичести астри с наситени цветове, късни бледи рози и гергини, а край оградите тук и там още горяха огнени латинки сред вече избледняла и с помръкнал блясък зеленина.

По шосето към Булах бавно вървеше едноконният файтон на доктор Махолд. Пътят леко се изкачваше по нагорнището, отляво ожънати ниви и картофени поля, в които още вадеха картофи, отдясно малка, млада смърчова гора, полузадушена, кафява стена от гъсто преплетени пръти и изсъхнали клони, земята със същия сухокафяв цвят, покрита с дебел пласт увехнали иглички. Пътят водеше право напред, към нежносиньото есенно небе, сякаш там на височината беше краят на света.

Докторът бе поотпуснал юздите в ръцете си и оставяше старото конче да върви както иска. Връщаше се от посещение при една умираща жена, на която вече не можеше да се помогне, но тя все пак упорито се бе борила за живот до последния час. Сега той беше уморен и се наслаждаваше на спокойното пътуване във ведрия ден; мислите му, приспани, в лек унес неволно следваха призивите, които се надигаха от дъха на огньовете по полето, приятни смътни спомени за есенни ваканционни дни от училищните години и далеч назад от пълната със звуци безлика здрачевина на детството. Защото беше израснал на село и сетивата му долавяха умело и охотно всички белези на годишното време и полските работи, свързани с него.

Той беше почти заспал, когато спирането на колата го сепна. Една вадичка пресичаше пътя, предните колела бяха стигнали до нея, а конят благодарно се бе спрял и навел глава, чакаше и изпитваше удоволствие от почивката.

Махолд се оборави от внезапното заглъхване на колелата, хвана юздите по-здраво, усмихнат видя след минутите на унес гората и небето, както преди в слънчева яснота, и отново подкара коня, като свойски цъкна с език. После седна по-изправено, не обичаше да дреме през деня, и си запали пура. Конят продължи да върви бавно, от полето зад дълга купчина чували, пълни с картофи, две жени с шапки за слънце поздравиха Махолд.

Височината вече беше близо и кончето вдигна глава, подтикнато и пълно с очакване скоро да прехвърли дългата седловина на родния хълм. Тогава отсреща на близкия ясен хоризонт се появи един човек, странник, спря за миг, обгърнат от синева, свободен и висок, после заслиза надолу и вече се виждаше сив и дребен. Идваше по-наблизо, слаб мъж с малка брада, зле облечен, явно на път към дома си, вървеше уморен, с мъка, но учтиво свали шапка и каза: „Помага бог.“

— Помага бог — отвърна доктор Махолд и погледна след чужденеца, който беше вече отминал, но изведнъж спря коня, изправен се обърна назад, над скърцащия кожен гюрук, и извика: — Ей вие, върнете се малко!

Прашният пътник се закова и погледна назад. Той леко се усмихна, отново се обърна, като че ли искаше да продължи пътя си, въпреки това се поколеба и послушно се върна.

Вече стоеше до ниския файтон и държеше шапката си в ръка.

— Накъде ви е пътят, ако мога да попитам? — извика Махолд.

— По шосето, към Берхтолдзег.

— Не се ли познаваме? Аз просто не се сещам за името ви. Вие навярно знаете кой съм.

— Вие сте доктор Махолд, струва ми се.

— Е, така. А вие, как се казвате вие?

— Господин докторът ще ме познае. Някога стояхме един до друг при учителя Плохер, господин докторе, и тогава вие преписвахте от мен упражненията по латински.

Махолд бързо слезе от файтона и се вгледа в очите на мъжа. Засмян го потупа по рамото.

— Правилно — каза той. — Значи ти си прочутият Кнулп и ние сме съученици. Тогава дай да ти раздрусам ръката, старо момче. Положително от десет години не сме се виждали. А ти все още ли странствуваш?

— Все още. Когато човек старее, на драго сърце се придържа към навиците си.

— Имаш право. И накъде си се запътил сега? Отново към родния край ли?

— Правилно отгатнахте. Искам да отида в Герберзау, имам да уреждам там една дреболия.

— Така, така. А жив ли е още някой от твоите близки?

— Никой вече.

— Не изглеждаш твърде млад, Кнулп. А ние все пак сме едва на четиридесет години, двамата. И това, че ти така просто искаше да минеш покрай мен, не е хубаво от твоя страна. Знаеш ли, струва ми се, че ти навярно имаш нужда от лекар.

— Ах, остави. Нищо ми няма, ако ли пък имам нещо, то не може да бъде излекувано от лекар.

— Ще проличи по-късно. Сега се качи в колата и ела с мен, а после ще можем да говорим по-добре.

Кнулп отстъпи малко назад и отново си сложи шапката. Със смутено лице се противопостави, когато докторът искаше да му помогне да се качи.

— Ах, заради това не би било необходимо. Кончето няма да ти избяга, докато ние стоим тук.

В това време обаче Кнулп получи пристъп на кашлица и лекарят, на когото вече всичко беше ясно, го подхвана и набързо го качи във файтона.

— Така — каза той, докато потегляха, — веднага ще стигнем там горе, а после то ще тръгне в тръс, за половин час ще сме си вкъщи. Ти не бива да говориш, при твоята кашлица, у дома ще продължим да си приказваме… Какво?… Не, това сега вече няма да ти помогне, болните хора трябва да са на легло, а не по пътищата. Знаеш ли, тогава по латински ти доста често ми помагаше, сега пък е мой ред.

Те минаха планинския хребет и със свиреща спирачка заслизаха надолу, по дългата седловина; над овощните дървета отсреща вече се виждаха покривите на Булах. Махолд държеше юздите изкъсо и внимаваше за пътя, а Кнулп, уморен и с почти приятно чувство, се бе отдал на насладата от пътуването и на голямото гостолюбие. „Утре — мислеше си той — или най-късно вдругиден отново ще се повлека към Герберзау, ако краката още ме държат.“ Той вече не беше в лудите си младини, когато пилееше дни и години. Беше болен, стар човек, който нямаше никакво друго желание, освен преди края да види още веднъж родното си място.

В Булах приятелят му първо го заведе във всекидневната и му поднесе мляко, хляб и шунка. Докато ядеше, побъбриха и старата им близост бавно се възвърна. Едва тогава лекарят се зае да го прегледа, което болният понесе добродушно и някак присмехулно.

— Знаеш ли всъщност какво ти е? — попита Махолд в края на прегледа. Той го каза просто, без да му придава важност, и Кнулп му беше благодарен за това.

— Да, вече узнах, Махолд. Охтика, и усещам, че няма да изкарам дълго.

— Ех, кой знае! Но тогава ти трябва да разбереш също, че се нуждаеш от легло и грижи. Засега, разбира се, можеш да останеш тук при мен, междувременно ще потърся място в най-близката болница. Ти си въобразяваш какво ли не, драги, а трябва да събереш сили и още веднъж да се пребориш с болестта.

Кнулп отново облече сакото си. Той обърна своето слабо сиво лице с израз на шеговитост към доктора и каза добродушни:

— Ти си даваш голям труд, Махолд. Е, добре, от мен да мине. Но от Кнулп никога не можеш да очакваш много.

— Ще видим. Сега поседи на слънце, докато още грее в градината. Лина ще ти приготви леглото в стаята за гости, би трябвало да те наблюдаваме, малки Кнулп. Всъщност никак не е в реда на нещата един човек, прекарал целия си живот на слънце и въздух, въпреки всички очаквания така да си съсипе дробовете.

С тези думи докторът излезе от стаята.

Икономката Лиза никак не беше зарадвана и се противопостави на това да пусне в стаята за гости такъв един бродник. Но докторът прекъсна възраженията й.

— Не настоявайте повече, Лина. Човекът няма да живее дълго и поне при нас трябва да му е за малко време добре. Впрочем той винаги е бил чист, а преди да легне в леглото, ще го пъхнем в банята. Извадете му една от моите пижами и може би зимните ми пантофи. И не забравяйте: този човек е мой приятел.

 

 

Кнулп беше спал единадесет часа и през мъгливата утрин бе дремал в леглото, докато постепенно осъзна къде е. Когато слънцето се беше вдигнало високо, Махолд му бе позволил да стане и сега след обяда двамата седяха с бутилка червено вино на слънчевата тераса. От хубавото ядене и от половината чаша вино Кнулп беше станал весел и разговорлив, а докторът се бе освободил за един час, за да побъбри още веднъж със странния си съученик и по всяка вероятност да узнае нещо за този необикновен човешки живот.

— Значи ти си доволен от живота, който си водил — каза той усмихнат. — Тогава всичко е наред, иначе бих казал, че всъщност е жалко за човек като теб. Едва ли би било потребно да ставаш пастор или учител, навярно обаче от теб би излязъл естествоизпитател или пък поет. Не зная дали си използувал своите дарби и си ги развивал, или са служили само на тебе. А може би не?

Кнулп подпря с ръка брадичката си, обрасла с редки косми, и се загледа в червените отражения, хвърлени от чашата с вино върху огряната от слънцето покривка на масата.

— Не е точно така — каза той бавно, — дарбите… Както ти ги наричаш, не бяха чак толкова големи, умея малко да свиря с уста, да свиря на акордеон и да стъкмя по някое и друго стихче. По-рано бях добър бегач; и нелошо танцувах. Това е всичко. Но тия неща не носеха радост само на мен, най-често се проявявах заедно с другари или пред млади момичета или деца, те изпитваха удоволствие, а понякога и ми благодаряха. Човек трябва да се примири и с това и да бъде доволен.

— Да — каза докторът, — вероятно. Но искам да те питам още нещо. Навремето ти учи в гимназията заедно с мен до пети клас, помня го точно, и беше добър ученик, макар и не момче за пример. А после изведнъж изчезна и казаха, че си отивал в народното училище, тогава се разделихме, нали като гимназист не можех да бъда приятел с някой, който ходи в народното училище. Как стана така? По-късно, когато чувах за теб, винаги си мислех, че ако тогава бе продължил да учиш в нашето училище, всичко би тръгнало другояче. И тъй, какво се случи тогава? Опротивяла ли ти беше гимназията, или баща ти вече нямаше пари за училищната такса, или се бе явило нещо друго?

Болният взе чашата си в мургавата суха ръка, но не пи, само погледна през виното към зеленото сияние на градината, и внимателно я остави отново на масата. Мълком притвори очи и потъна в мисли.

— Неприятно ли ти е да говориш за това? — попита приятелят му. — Тогава, естествено, недей.

Но Кнулп веднага отвори очи и го гледа дълго в изпитателно в лицето.

— И все пак — каза той още с колебание, — мисля, че трябва. Никога и никому не съм разказвал за това. Сега може би е много добре някой да го чуе. То, разбира се, е просто детска история, но за мен тя беше важна и години наред ми създаваше големи главоболия. Странно, че ти питаш тъкмо за нея.

— Защо?

— В последно време аз самият доста я премислях, ето защо отново тръгнах на път към Герберзау.

— Да, тогава разкажи.

— Видиш ли, Махолд, навремето бяхме добри приятели, поне до трети или четвърти клас. После по-рядко се виждахме и понякога ти напразно свиреше пред нашата къща.

— Боже мой, точно така беше. Не съм се сещал за това над двадесет години. Човече, каква памет имаш! И по-нататък?

— Сега мога да ти кажа как протече всичко. Момичетата бяха виновни. Моето любопитство към тях се събуди сравнително рано и ти сигурно още си вярвал в щъркела или в извора на децата, когато аз вече знаех, почти всичко, как стоят нещата с момичетата и момчетата. Тогава за мен това беше главното и по тази причина никога не взимах голямо участие във вашите игри на индианци.

— Та тогава си бил на дванайсет години, нали?

— Почти на тринайсет. Аз съм една година по-голям от тебе. Веднъж, докато бях болен и лежах в леглото, у дома гостуваше една братовчедка, тя беше три или четири години по-възрастна и започна да играе с мен, но когато оздравях и отново бях на крак, една нощ отидох в нейната стая. Тогава разбрах как изглежда едно момиче и бях страшно уплашен и избягах. Вече не исках и дума да продумам на тази братовчедка, тя ми бе опротивяла и аз се страхувах от нея, но изневиделица работата вече бе заседнала в главата ми и оттогава известно време просто тичах подир момичетата. У кожаря Хаазис, той имаше две дъщери почти на моята възраст, е събираха и други момичета от съседните къщи, по тъмните тавани играехме на криеница, при което винаги много се кискахме, гъделичкахме и крадешком правехме по нещо. Най-често бивах единственото момче в компанията и понякога трябваше да разплитам плитките на някоя или друга ме целуваше, всички ние бяхме още невръстни и не знаехме съвсем определено, но плувахме в някаква влюбеност, а когато те се къпеха, аз се криех в храстите и ги гледах… Един ден се появи ново момиче, девойка, която живееше в предградието, баща й беше работник в тъкачницата, казваше се Франциска и тя от пръв поглед много ми хареса.

Докторът го прекъсна:

— А как се казваше баща й, може би я познавам?

— Извинявай, бих предпочел да не ти казвам името й, Махолд. То няма нищо общо с историята, а и не искам някой да знае това за нея. И тъй, тя беше по-едра и по-силна от мен, тук и там ние се бяхме докосвали и боричкали, но когато тя ме притисна до себе си толкова, че чак ми причини болка, тогава се зашеметих като при пиянство. В нея се влюбих, защото беше две години по-голяма и вече говореше, че искала скоро да си има любим и моето единствено желание беше аз да бъда избраникът… Веднъж тя седеше сама, където сушаха кожи на поляната край реката, беше пуснала краката си във водата, току-що се бе окъпала и имаше само едно елече на гърба си. Тогава се приближих и седнах редом. И ненадейно добих кураж и й казах, че искам и трябва да бъда неин любим. Но тя ме погледна съжалително с кафявите си очи и отвърна: „Та ти си още момченце и носиш къси панталони. Какво разбираш от любими и от любов?“ Въпреки това — казах й аз — зная всичко и ако не иска да ми стане любима, ще я тласна във водата и сам ще се хвърля след нея. Тогава тя ме измери внимателно с погледа на жена и попита: „Ще видим после, можеш ли поне да целуваш?“ Казах „да“ и бързо я целувах по устата, мислех, че с това успях, но тя хвана главата ми, държеше я здраво и ме целуна истински като жена, така че загубих ума и дума. После се засмя с дълбокия си глас: „Ти ще ми подхождаш, момче. Но все пак не върви, не мога да имам любим, който ходи в гимназията. Свестните хора не правят така. Любимият ми трябва да бъде истински мъж, занаятчия или работник, а не учащ се. И тъй, значи нищо няма да излезе.“ Но тя ме привлече на скута си и беше толкова хубаво и приятно да си обгърнат от здравата й топлина, че съвсем не мислех да се откъсна от нея. И така обещах на Франциска никога да не стъпя в гимназията и да стана занаятчия. Тя само се засмя, ала аз не се отказах и накрая пак ме целуна и ми обеща: когато няма да бъда гимназист, ще стане моя любима и щяло да ми е хубаво с нея.

Кнулп спря и известно време кашля. Приятелят му го гледаше внимателно, двамата помълчаха малко. Тогава продължи:

— И тъй, сега знаеш историята. Естествено, всичко не протече така вихрено, както смятах. Когато съобщих на баща си, че искам и мога завинаги да напусна гимназията, той ми удари няколко плесници. Не знаех веднага как да постъпя; често си мислех дали да не подпаля училището. Това бяха детински мисли, но с главното въпросът беше сериозен. Най-после ми хрумна единственият изход: почнах просто да не се държа добре в училище. Спомняш ли си?

— Наистина нещо ми се мярка в главата. По едно време почти всеки ден те наказваха.

— Да, бягах от часове, отговарях лошо, не си пишех домашните и тетрадките си бях загубил, не минаваше ден, без да стане нещо, и накрая взех да изпитвам радост от това, във всеки случай на учителите им причерняваше от мене. На латинския и всички други премети вече не отдавах особено значение. Ти знаеш, че винаги съм имал добър усет и когато преследвам някоя нова цел, за известно време за мен съществува само тя, няма нищо друго на света. Така беше с гимнастиката, така беше с ловенето на пъстърви и с ботаниката. Точно същото се получи и с момичето, и преди да ми дойде умът в главата и да събера опит, за мен нямаше нищо друго важно. Пък и е глупаво да киснеш като учениче на чина и да зубриш спреженията, когато тайно всичките ти мисли са оплетени от това, което миналата вечер си издебнал да видиш при къпането на момичетата. Е, и така по-нататък! Може би учителите бяха забелязали това, те, общо взето, ме обичаха и ме щадяха, доколкото беше възможно, и от моите намерения не би излязло нищо, ако тогава не започна приятелството ми с брата на Франциска. Той учеше в народното училище, в последния; клас и не беше добро момче; много научих от него, но нищо добро, и много изстрадах. След половин година целта ми най-после беше постигната, баща ми ме преби почти до смърт, но бях изключен от гимназията и вече седях в същата класна стая, в която беше и братът на Франциска.

— А тя, девойката? — попита Махолд.

— Тъкмо това беше жалкото. Тя така и не стана моя любима. Когато от време на време отивах с брат й у тях, тя се отнасяше към мен по-лошо отпреди, сякаш сега бях по-малък. Едва след като бях прекарал два месеца в народното училище и бях свикнал привечер по-често да се измъквам от къщи, узнах истината. Една вечер до късно се разхождах из Ридеровата гора и както много пъти вече бях правил, подслушвах някаква любовна двойка на една пейка и когато накрая се промъкнах по-наблизо, разбрах, че там беше Франциска с един, калфа механик. Те изобщо не ме бяха забелязали, блузата й беше разкопчана, той бе обгърнал талията й, в ръката му гореше цигара и с една дума, ужасно. Следователно всичко беше напразно.

Махолд потупа приятеля си по рамото.

— Тогава може би за теб това е било най-доброто.

Но Кнулп енергично поклати остро очертаната си глава.

— Не, съвсем не, аз и днес бих дал дясната си ръка, ако нещата можеха да тръгнат другояче. Не казвай нищо за Франциска, няма да допусна тя да бъде укорена. И ако би тръгнало правилно, то щях да позная любовта по един красив и по-щастлив начин, може би това би ми помогнало да се спогодя добре с народното училище и с баща ми. Защото как да ти кажа — знаеш ли, оттогава имах някои приятели, познати и другари, а също и любовни връзки, но никога вече не съм се уповавал на думата на един човек и аз самият не съм се обвързвал с дадена дума. Никога вече! Живеех живота си така, както ми подхождаше, нивга не са ми липсвали свобода и красота, но все пак винаги оставах сам.

Той посегна към чашата, внимателно отпи последната малка глътка вино и стана.

— Ако позволиш, ще си легна отново. Никак не обичам да говоря за това, пък и ти положително имаш още някаква работа.

Докторът кимна.

— Почакай малко! Искам днес да пиша да ти осигурят място в болницата, там навярно няма да ти е приятно, но не бива другояче. Ще се съсипеш, ако бързо не бъдеш обграден с грижи.

— И дума да не се отваря! — извика Кнулп с непривична живост. — Остави ме да си загина. Нали от това няма да има никаква полза, сам го знаеш. Защо сега да се съглася и да ме затворят?

— Не така, Кнулп, въпреки всичко бъди разумен! Бих бил жалък доктор, ако позволя да скиташ така. В Оберщетен положително ще намерим място за теб, ще ти дам и препоръчително писмо, а след осем дни сам ще дойда да те видя, обещавам ти.

Бедният странник се облегна назад на стола си, изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче, и потърка една в друга тънките си ръце, като че ли мръзнеше. Тогава детински и с гореща умолителност погледна доктора в очите.

— И тъй — каза той съвсем тихо, — разбира се, не е справедливо от моя страна, ти направи толкова за мен и дори червено вино… Всичко беше прекалено хубаво и изискано. Не бива да ми се сърдиш, но имам още една голяма молба към тебе.

Махолд го потупа успокояващо по рамото.

— Бъди разумен, старче! Никой не ти мисли лошото. Е, и каква е молбата ти?

— Не ми ли се сърдиш?

— Никак, че защо?

— Тогава, Махолд, моля те да ми направиш една голяма услуга. Не ме пращай в Оберщетен! Щом трябва да отида в болница, то бих искал поне да бъде в Герберзау. Там ме познават и ще съм си у дома. А може би и за службата по подпомагане на бедните така ще е по-добре, нали съм роден там, и изобщо…

Очите му молеха, горещо, пламенно, от вълнение той едва; говореше.

Кнулп има температура, мислеше Махолд, но каза спокойно:

— Ако това е всичко, за което имаш да молиш, много бързо ще се уреди. Ти си напълно прав, ще пиша в Герберзау. Сега иди и си легни, уморен си и говори доста дълго.

Докторът гледаше след него как с провлачени стъпки влезе в къщата и изведнъж си спомни лятото, когато Кнулп го учеше как да лови пъстърви, и за неговия умен, овладян начин да общува с другарите си, за красивия, дванадесетгодишен жар на снажното момче.

Клетият момък, помисли той с вълнение, което му пречеше, но все пак бързо стана, за да се залови за работа.

Следващото утро донесе мъгла и Кнулп остана през целия ден в леглото. Докторът му сложи, няколко книги наблизо, той обаче едва ги докосна. Беше навъсен и потиснат, защото откакто имаше възможността да се наслаждава на грижовност, внимание, добро легло и вкусна храна, усещаше по-ясно отпреди, че краят му наближава.

Ако пролежа още известно време така, мислеше той, зле настроен, тогава никога вече няма да се вдигна. Не му беше толкова жал, че ще се прости с живота, през последните години броденето по пътищата бе загубило много от очарованието си. Но не искаше да умре, преди да види отново Герберзау, и там дълбоко в душата си да се сбогува с всичко: с реката и моста, с пазарния площад и някогашната градина на баща си, а, също и с Франциска. По-късните любовни връзки бяха забравени, както изобщо дългият низ години на странствуване сега му изглеждаше малък и незначителен; докато пълните с тайнственост времена на детството бяха придобили нов блясък и вълшебство!

Внимателно се озърташе в скромната стая за гости, от много години не бе живял сред такъв разкош. С вещо око оглеждаше и опипваше с пръсти тъканта на лененото спално бельо, меката, в естествен цвят вълнена завивка, фините калъфки на възглавниците. И твърдият дървен под го интересуваше, и фотографията на стената, на която беше палатът на дожите във Венеция в рамка от стъклена мозайка.

После отново лежа дълго с отворени очи, без да вижда, уморен и погълнат само от това, което тихо се извършваше в болното му тяло. Но изведнъж скочи отново, бързо се протегна от леглото и с трескави пръсти хвана ботушите си, за да ги провери зорко и умело. Те вече бяха поизносени, но още беше октомври и до първия сняг все щяха да издържат. А след това всичко щеше да свърши. Мина му мисълта, че би могъл да помоли Махолд за чифт стари обувки. Но не, това само би го направило недоверчив, нали в болница хората не се нуждаят от обувки. Предпазливо опипа напуканите места по кожата. Ако добре се покрият с мазнина, ще изкарат най-малкото още един месец. Грижата беше излишна; вероятно тези стари обувки ще го надживеят и ще бъдат годни за носене, когато той самият вече ще е изчезнал от земните пътища.

Кнулп пусна ботушите на пода и се опита да диша дълбоко, но изпита болка, получи пристъп на кашлица. Остана да лежи тихо, изчаквайки да премине, и дишаше повърхностно, страхуваше се да не му стане по-зле, преди да изпълни последните си желания.

Опита се да мисли за смъртта, както вече правеше понякога, но главата му се умори и той изпадна в полусън. Като се събуди след един час, му се струваше, че е спал цял ден, чувствуваше се бодър и спокоен. Мислеше за Махолд и му хрумна, че би трябвало на тръгване да остави знак за своята благодарност към него. Поиска да запише едно от стихотворенията си, защото вчера докторът питаше за тях. Но не можеше да си спомни никое изцяло, пък и никое не му харесваше. През прозореца виждаше близката гора, забулена в мъгла, дълго се вглежда нататък, докато го осени една идея. С малко моливче — вчера го бе намерил в къщата и го бе взел — написа няколко реда на чистата бяла хартии, с която бе застлано чекмеджето на нощното шкафче.

Цветята всички ще увехнат,

щом спусне се мъглата,

и всички хора

ще умрат

и в гроб ще ги положат.

 

Като цветя са хората,

отново ще се върнат,

щом дойде пролетта.

И няма никога да бъдат болни,

и всичко ще им е простено.

Той спря и прочете написаното. Не беше истинска песен, римите липсваха, но в нея бе вложено това, което искаше да изрази. Кнулп навлажни молива на устните си и написа отдолу: „На благородния господин доктор Махолд от неговия благодарен приятел К.“

После постави листа в малкото чекмедже.

На другия ден мъглата бе станала още по-плътна, но задуха много студен вятър и затова към обяд можеха да се надяват на слънце. Докторът позволи на Кнулп да стане, тъй като настойчиво го молеше, и му разказа, че в болницата на Герберзау имало място за него и че там го очаквали.

— Тогава ще тръгна веднага след като се наобядваме — каза Кнулп, — потребни ми са четири, а може би пет часа.

— Само това липсваше! — извика Махолд с усмивка. — Ходенето пеш сега не е за теб. Ще пътуваме заедно с колата, ако не намерим друга възможност. Ще пратя отсреща при Шулцен, може би той ще кара плодове или картофи в града. Един ден сега не играе никаква роля!

Гостът се съгласи, след като узнаха, че на сутринта слугата на Шулцен ще откара с кола две телета в Герберзау, решиха Кнулп да пътува с него.

— Но ще имаш нужда от едно по-топло палто — каза Махолд, — би ли могъл да носиш някое мое? Или ще ти бъде твърде широко?

Кнулп нямаше нищо против, палтото беше извадено, изпробвано и одобрено. И тъй като дрехата беше от хубав плат и съвсем запазена, той със своята стара, детинска суетност незабавно се зае да премести копчетата. Развеселен, лекарят го остави да се занимава с това и му даде една яка за риза.

Следобед Кнулп, незабелязан от никого, изпробва още веднъж новата дреха и тъй като намери, че в нея изглежда добре, съжали, че в последно време не се бе бръснал. Не се осмеляваше да помоли икономката за бръснарските принадлежности на доктора, но познаваше селския ковач, при него мислеше да направи опит. Кнулп бързо намери ковачницата, влезе в работилницата и поздрави със стария занаятчийски поздрав: „Непознатият ковач носи сполука в работата.“

Майсторът го изгледа студено и изпитателно.

— Ти не си ковач — каза той спокойно, — тия ги продавай другиму.

— Правилно — съгласи се скитникът, — все още имаш здрави очи, майсторе, и въпреки това не ме позна. Знаеш ли, по-рано бях музикант и в Хайтербах понякога в съботните вечери ти танцуваше под звуците на моя акордеон.

Ковачът събра вежди, прокара още няколко пъти пилата по желязото, после отведе Кнулп към светлината и внимателно го измери с очи.

— Да, сега зная — усмихна се той бегло, — значи ти си Кнулп. Няма що, като не се виждат дълго хората, остаряват. Какво търсиш в Булах? Няма да ми се посвидят един десетак и чаша сок.

— Това е много мило от твоя страна, ковачо, и аз го приемам като знак на другарство. Но сега искам нещо друго. Можеш ли да ми заемеш за четвърт час твоя бръснач? Тази вечер смятам да отида на танци.

Майсторът го заплаши с пръст:

— Ама че си лъжец, и то стар, така, както те гледам, мисля, че танците вече не са за тебе.

Кнулп се ухили доволно:

— Че ти си забелязал всичко! Жалко, че не си станал началник. Да, виж какво, утре трябва да съм в болница, Махолд ме изпраща и ти ще ме разбереш, че не мога да се явя там като рунтава мечка. Дай ми бръснача си, след половин час ще ти го върна.

— Така ли, че къде ще ходиш с него?

— Отсреща у доктора, спя в неговата къща, ще ми го дадеш, нали?

Това не се стори на ковача много вероятно. Той остана недоверчив.

— Е, пък да ти го дам. Ама знаеш ли, не е обикновен бръснач, а истински „Солинген“. Много ми се иска пак да си го видя.

— Разчитай на мене.

— Да, тъй да е, ти имаш много хубаво палто, приятелче. За бръсненето то не ти трябва. Та ето що ще ти река. Съблечи го и го остави тука и като се върнеш с бръснача, ще си вземеш палтото.

Странникът изкриви лице.

— Е, добре. Не си особено любезен, ковачо. Ала от мен да мине.

Тогава ковачът извади бръснача, Кнулп остави палтото си в залог, но не допусна изчервеният ковач да го пипне. И след половин час отново се върна, предаде бръснача марка „Солинген“, скитникът беше без сплъстената си брада и изглеждаше съвсем друг.

— Сега ако имаш едно карамфилче зад ухото, можеш да отидеш да се сватосваш — каза ковачът, изпълнен с признание.

Но Кнулп вече не беше склонен да се шегува, облече си отново палтото, благодари набързо и тръгва.

На път към къщи, пред дома, срещна доктора, който се спря учуден.

— Къде ходиш? Я, и как изглеждаш! Аха, избръснат, човече, ама че си голямо дете!

Но това му хареса и тази вечер Кнулп пак получи чаша червено вино. Двамата съученици отпразнуваха прощалната си вечер и всеки от тях беше в толкова добро настроение, колкото бе възможно, и никой и с нищо не искаше да издаде, че е потиснат.

Рано сутринта слугата на Щулцен дойде с колата, натоварените в дъсчени прегради две телета бяха с разтреперани крака и остро се взираха в студеното утро. За първи път по ливадите имаше скреж. Кнулп бе настанен на капрата до коларя, завиха коленете му с одеяло, докторът му стисна ръка и подари на слугата половин марка; колата заскърца и потегли към гората, докато слугата палеше лулата си, а Кнулп присвиваше подпухналите си очи в светлосиния утринен хлад.

Но по-късно изгря слънцето и към обяд стана съвсем топло. Двамата на капрата си говореха чудесно и, когато стигнаха в Герберзау, слугата искаше на всяка цена да прекара колата с телетата по заобиколен път и да мине покрай болницата. Но все пак Кнулп лесно го разубеди и те се разделиха приятелски в края на града. Кнулп постоя там и гледа подир колата, докато тя изчезна сред яворите при пазара за добитък.

Той се усмихна и тръгна по една пътека, от двете страни с жив плет, която водеше между градините и която познаваха само местните жители. Отново свободен! Нека го чакат в болницата!

 

 

Завърналият се в бащиния край се наслади още веднъж на светлината и уханието, на шума и дъха на родното и на цялата вълнуваща и утоляваща приветливост на това да си бъдеш у дома: гъмжило от селяни и граждани на пазара за добитък, пронизана от слънчеви лъчи сянка на кафяви кестенови дървета, тъжен полет на късни тъмни есенни пеперуди край градската стена, звуци от четириструйния фонтан на площада, мирис на вино и силен екот от удари на дървени чукове, откъм сводестия вход на кацарската работилница, добре познатите имена на улички и всичко, гъсто обсипано от неспокоен рояк спомени. С всички сетива поемаше многостранното вълшебство на това да си бъдеш у дома, да откриваш, да познаваш и си спомняш, всеки уличен завой и всеки крайъгълен камък да ти е другар. Неуморен, през целия следобед той бавно броди по всички улици, слуша точиларя на ножове край реката, наблюдава дърводелеца през прозореца на работилницата му, чете по новобоядисаните табели старите имена на добре известни фамилии. Потопи ръка в каменното корито на пазарния фонтан, но утоли жаждата си едва долу от малкото игуменско кладенче, което все така тайнствено, както и преди всички изтекли години, бликаше в приземния етаж на прастара къща и в странно ясния здрач на помещението шумеше между каменните плочи. Дълго стоя край реката, облегнат на дървения парапет, над влачещите се води, в които се стелеха кичури тъмни водорасли, а тесните гърбове на рибите, черни и притихнали, стояха над потръпващия чакъл по дъното. Той мина по стария дървен мост и по средата му коленичи, както бе правил като момче, за да усети живата лека вибрация на дъските.

Без да бърза, продължи да се разхожда, не забрави нищо, нито липата пред църквата с малката тревна леха, нито яза на горната мелница, някогашното му любимо място за къпане. Спря се пред къщичката, в която преди години бе живял баща му, и за известно време нежно се облегна с гръб на старата входна врата, отби се и до градината, през новата неприятна ограда от бодлив тел видя новопосадените растения, но каменните стъпала, заоблени от дъждовните води, а и невисокото кичесто дюлево дърво до вратата си бяха същите. Тук Кнулп беше прекарал своите най-хубави дни още преди да стигне до прогонването му от гимназията, тук нявга бе познал истинско щастие, сбъдване докрай, блаженство без горчивини, приятното лято на крадените череши, унесеното бързолетно градинарско щастие, когато следеше с внимание и грижа цветята си: любимия жълт шибой, веселия пламък, нежнокадифените астри; а и работилницата, кафезите за зайци, правенето на хвърчила, на водопроводи от бъзови цеви и воденични колела от празни макари и с лопатки от парченца шинди. Нямаше покрив, където котките да не го познаваха, нямаше градина, чиито плодове да не бе опитвал, нямаше дърво, на което да не се бе качвал и в чиято корона да не бе имал зелено мечтателно гнездо. Тази част от света му бе принадлежала, той я бе познавал и обичал до най-дълбока близост; тук всеки храст и всеки градински жив плет за него имаха значение, смисъл, бяха свързани с истории, всеки дъжд и всеки снеговалеж му говореше, тук въздух и земя бяха живели в мечти и желания, откликваха и им вдъхваха живот. И днес още, мислеше си Кнулп, може би тук наоколо по тия къщи няма човек, няма собственик на градина, комуто всичко това да принадлежи повече, отколкото на него, за когото то да има по-голяма стойност, да му говори повече и да дава повече отговори, да буди повече спомени.

Между близките покриви стърчеше, висок и остър, фронтонът на една къща с тясна фасада. Преди години там живееше кожарят Хаазис и в този дом с първите тайни и нежното общуване с момичетата свършиха детските игри и момчешките блаженства на Кнулп. Оттам вечер той си тръгваше за вкъщи по здрачната уличка с покълнали предчувствия за любовна наслада, там бе разплитал плитките на кожарските дъщери и бе замаян от целувките на красивата Франциска. Той искаше да отиде до къщата в късна вечер или може би сутрин. Сега обаче тези спомени го мамеха по-малко, на драго сърце би ги пожертвувал всички заедно за спомена на един-единствен час от по-ранното, от времето на детството.

Час и повече от час Кнулп прекара край градинската ограда и това, което виждаше отвъд, не бе новата чужда градина, която лежеше пред него с младите малинови храсти и изглеждаше вече съвсем празна и есенна. Пред взора на Кнулп беше градината на неговия баща и цветята на детството му в малката леха, игликите, посаждани на Възкресение, и стъкловидните балсамничета и малкият хълм от камъчета, където той стотици пъти беше спускал уловените гущерчета, нещастен, че никое не искаше да остане там и да живее като негово домашно животно, и все пак биваше пълен с надежда и очакване винаги когато занасяше някое ново. Днес, дори да му подаряха всички къщи и градини, всички цветя й гущерчета, и птици на света, това не би било нищо срещу вълшебния блясък на един-единствен слънчоглед, какъвто тогава растеше в градинката и чиито приятни венчелистчета тихо се разтваряха от пъпките. И някогашните храсти с френско грозде, всеки от които бе дълбоко врязан в паметта му! Те също бяха изчезнали, не бяха вечни и нетленни, някой мъж ги бе изтръгнал и изкопал, а после и запалил, стебла и корени и увехнали листа бяха горели заедно и никой не бе пожалил за това.

Да, тук често биваха с Махолд, сега Махолд е лекар, господин, ходи с файтон при болните хора и си е останал добър и почтен човек. Но и той, и този умен и напет мъж, какво означаваше той в сравнение с някогашното, в сравнение с плахото, доверчиво и очакващо, нежно момче оттогава? Тук Кнулп му беше показал как се правят клетки за малки птици, а също и кули от шинди за скакалци, той беше учител на Махолд, неговият по-голям, по-умен, достоен за възхищение приятел.

Съседското люляково дърво беше старо и стъблото му — покрито с мъх, изсъхнало, и бараката в другата градина — рухнала, на мястото й биха могли да издигнат каквото поискат, но то никога няма да бъде толкова красиво, ощастливяващо и истинско, каквото бе някога всичко.

Бе започнало да се стъмнява и да става студено, когато Кнулп напусна обраслата с трева градинска пътека. От новата църковна кула, която променяше облика на града, се разнасяше високият звън на една нова камбана.

Кнулп се промъкна през вратата на кожарницата в градината, работният ден беше приключен и не се виждаше никой. Нечут мина през подгизналата поляна, по нея зееха дупки, в които кожите бяха накиснати в луга, и стигна до стеничката, отвъд която реката, вече тъмна, течеше сред покритите със зелен мъх камъни. На това място някога, във вечерен час, той седя с Франциска, като плискаше босите си нозе във водата.

И ако тя не ме бе карала напразно да чакам, мислеше Кнулп, всичко би било другояче. Дори да бях напуснал гимназията и учението, бих имал достатъчно сила и воля все пак да стана нещо. Колко прост и ясен беше животът! Тогава урони достойнството си и вече всичко му беше все едно, а след това животът му залиня и нищо не изискваше от него. Той стоеше отвъд живота, нощна птица и зяпач, обичан в добрите млади години, и сам в болестта и старостта.

Обхвана го страшна умора, приседна на стеничката, а тайнственият ромол на реката пронизваше мислите му. Тогава над него бе осветен някакъв прозорец, това му напомни, че е късно и не бива да го намерят тук. Безшумно се измъкна от градината и през вратата, закопча палтото си и помисли за пренощуване. Имаше пари, докторът му бе подарил, и след кратко колебание хлътна в една странноприемница. Би могъл да отиде в „Ангела“ или „Лебедите“, където го познаваха и където би намерил приятели. Но сега нямаше настроение за това.

Градчето се бе променило много, което по-рано интересуваше Кнулп до най-малки подробности; но този път той не искаше да види и чуе нищо друго освен принадлежащото към отминалото време. И когато след кратко разпитване узна, че Франциска вече не е жива, всичко избледня и му се стори, че е дошъл тук единствено заради нея. Не, нямаше никакъв смисъл да броди тук из градините и по улиците и да слуша тези, които го познаваха, да му подвикват състрадателни шеги. И когато случайно в тясната пощенска уличка срещна главния лекар, изведнъж се сети, че в болницата ще се разбере, че не е постъпил, и могат да почнат да го дирят. Веднага си купи от един хлебар две бели хлебчета, напъха ги в джобовете на палтото си и още преди обяд напусна града по стръмен планински път.

Там горе в покрайнината на гората, при последния голям завой на шосето, до купчина камъни, седеше потънал в прах човек и с чук на дълга дръжка раздробяваше сиво-син варовик с раковини.

Кнулп го погледна, поздрави и се спря.

— Помага бог — каза човекът и продължи да чука, без да вдигне глава.

— Мисля, че времето ще се задържи така — опита се да влезе в разговор Кнулп.

— Може — промърмори каменарят и за миг погледна нагоре, заслепен от обедната светлина, към светлото шосе. — Накъде сте тръгнали?

— За Рим, при папата — каза Кнулп, — далеч ли е?

— Днеска няма да стигнете. Пък ако навред така се спирате и пречите на хората да работят, никога няма да стигнете.

— Така ли мислите? Ех, аз не бързам, слава богу. Но вие сте прилежен човек, господин Андреас Шайбле.

Каменарят сложи ръка над очите си и се вгледа в странника.

— Излиза, че ме знаете — каза той замислен, — и на мене ми се струва, че ви познавам, само че не мога да се сетя за името ви.

— Тогава би трябвало да попитате стария собственик на „Морско раче“, където в лето господне деветдесето киснехме. Но той надали е още жив.

— Отколе не е жив. Ама сега нещо ми просветна, стари друже! Ти си Кнулп. Та поседни за малко тук, и здравей!

Кнулп седна, бе се изкачвал твърде бързо и дишаше тежко; едва сега видя колко красиво бе разположено градчето сред долината, блестящата синя река, струпаните червено-кафяви покриви и малките зелени острови на дърветата помежду им.

— Тук горе ти е много хубаво — каза той, като си поотдъхна.

— Бива го, не се оплаквам. А ти? Преди по-леко се изкачваше по планината, нали? Какво така пъхтиш? Не ми се виждаш здрав, Кнулп. Родния град ли навести?

— Да, Шайбле, ще бъде за последен път.

— Че защо?

— Защото дробовете ми са съвсем съсипани. Не знаеш ли нещо срещу това?

— Да си бе останал вкъщи, драги, и да бе залягал здравата, да си бе имал жена и деца, всяка вечер да лягаше в свое легло, тогава можеше да е другояче. Е, но ти знаеш какво мисля за това от по-рано. Сега вече нищо не можеш направи. Ама толкоз ли си зле?

— Ах, не зная. Или все пак зная вече. Влошава се и с всеки изминал ден малко по-бързо. От друга страна, е много добре, когато си сам и никому не тежиш.

— Зависи от коя страна човек ще го погледне, твоя си работа. Но съжалявам.

— Не е нужно. Кога да е, все ще се мре. Това се случва дори и на каменотрошачите. Да, стари приятелю, седим сега ние с тебе двамата и няма какво толкова да си въобразяваме. Някога и ти имаше други мисли в главата си. Не искаше ли навремето да станеш железничар?

— Ах, това са стари истории.

— Но децата ти са здрави, нали?

— Да, винаги са били. Якоб вече печели.

— Така ли? Е, да, годините минават. А сега, мисля, е време да продължа нататък.

— Нали не е неотложно? След като толкова дълго не сме се виждали! Кажи, Кнулп, мога ли да ти помогна с нещо? Нямам много в себе си, но половин марка мога да ти дам.

— На теб самия ще ти потрябва, старче. Не, много ти благодаря.

Той поиска да каже още нещо, но му стана зле на сърцето и замълча, а каменотрошачът му подаде шишето си със сок да пие. Известно време двамата гледаха надолу към града, слънчево отражение блестеше ярко във воденичния улей, по каменния мост бавно вървеше товарна кола, а долу спокойно плуваха ято бели гъски.

— Вече си починах и мога да продължа — подхвана Кнулп отново.

Каменотрошачът седеше, потънал в мисли, и поклати глава.

— Слушай, ех, ти, ти можеше да бъдеш много повече от един клет скитник — каза той бавно. — Грехота е, че тъй стана с тебе. Знаеш ли, Кнулп, аз, разбира се, не съм щундист, но пак вярвам на това, което пише в Библията, и ти трябва да си помислиш, ще се налага да отговаряш там, няма да е толкова леко. Ти имаш дарби по-добри, отколкото другите, и въпреки това нищо не излезе от тебе, не бива да ми се сърдиш, задето ти го казвам.

Сега Кнулп се усмихна и в очите му се появи някакъв отблясък от старата безобидна дяволитост. Приятелски потупа своя другар по рамото и стана.

— Ще видим, Шайбле, добрият бог може би изобщо нищо няма да ме пита. Няма да ме пита: „Защо не си станал съдия?“ Може би просто ще каже: „Завърна ли се отново, ти, голямото дете?“ И ще ми възложите не някаква лека работа, да пазя децата или нещо такова.

Под ризата на сини и бели квадратчета раменете на Андреас Шайбле се повдигнаха.

— С теб не може да се говори сериозно. Мислиш си, че когато Кнулп се яви, господ няма да прави нищо друго освен шеги.

— А, не. Но все пак е възможно, нали?

— Не говори така.

Подадоха си ръце и при това каменотрошачът му пъхна една малка монета, която крадешком бе извадил от джоба на панталона си. Кнулп я взе, не се противопостави, за да не развали радостта на другия.

Хвърли още един поглед към родната долина, кимна още веднъж назад към Андреас Шайбле, после се закашля и ускори крачките си, докато изчезна в горния край на гората.

 

 

Четиринадесет дни по-късно, след като подир студени мъгливи дни се появиха още няколко слънчеви, с късни цъфнали камбанки и хладни зрели къпини, зимата дойде изведнъж. Настана голям студ, а после, на третия ден, въздухът поомекна и започна гъст силен снеговалеж.

През цялото това време Кнулп бе на път, като безцелно се луташе все около родния си край, и още два пъти съвсем отблизо, скрит в гората, видя и наблюдава каменотрошача Шайбле, без да му се обади. Имаше твърде много да премисля и по всичките дълги, мъчителни, безполезни пътища затъваше все по-дълбоко в хаоса на своя пропилян живот като сред жилави, бодливи клони, без да намери смисъл и утеха. Тогава и болестта отново го налегна и малко оставаше един ден въпреки всичко да се яви в Герберзау и да почука на болницата, когато, след дългите дни на самота, отново видя града ширнат в низината, всичко зазвуча чуждо и враждебно и му стана ясно, че той вече с нищо не принадлежи към него. От време на време в някое село си купуваше малко хляб, а и лешници имаше достатъчно. Нощите прекарваше в дървените колиби на горските работници или на полето при копите слама.

Сега при гъста снежна виелица идваше откъм Волфсберг, слизаше срещу воденицата в долината, отпаднал и смъртно уморен, и все пак още на крака, като че ли трябваше да използува напълно малкия остатък от дните си и да върви, да върви, да мине по всички горски просеки и покрайнини. Колкото болен и уморен да беше, очите и ноздрите му бяха запазили старата си чувствителност; гледаше зорко и душеше като младо ловджийско куче със силен нюх и установяваше внимателно и сега, макар за него да нямаше вече никакви цели, всяко хлътване на почвата, всеки полъх на вятъра и всяка животинска следа. Волята му не участвуваше в това и краката му вървяха сами.

В мислите си обаче и сега отново, както вече почти непрестанно от няколко дни, се изправяше пред бога и неспирно разговаряше с него. Страх не изпитваше: знаеше, че бог нищо не може да ни направи. Но те си говореха един с друг, бог и Кнулп, за безцелността на живота му и колко по-различно би могъл да се уреди и защо това или онова е трябвало да тръгне така, а не иначе.

— Тогава се започна — настояваше Кнулп отново и отново. — Тогава, когато бях на четиринайсет години и Франциска ме изостави. Тогава от мене още би могло всичко да излезе. Но в душата ми нещо рухна или се похаби и от този момент вече за нищо не ставах. Е, какво, грешката просто е в това, че ти не допусна да умра на четиринайсет години. В такъв случай животът ми би бил красив и съвършен като зряла ябълка.

Добрият бог обаче неизменно се усмихваше, но понякога лицето му съвсем изчезваше в снежната вихрушка.

— Е, Кнулп — каза той предупредително, — помисли за юношеските си години, за лятото в Оденвалд и за времената в Лехщетен! Нима тогава не танцуваше като елен и не чувствуваше хубавият живот да тръпне във всяка мисъл? Не можеше ли да пееш и да свириш на хармоника така, че очите на момичетата се наливаха със сълзи? Спомняш ли си още слънчевите дни в Бауерсвил и първата ти любима Хенриете? Нима всичко това не съществуваше?

Кнулп трябваше да се замисли и като далечни планински огньове му засияха радостите от младостта, тайнствено красиви и с тежкия сладостен дъх на мед и вино и звучаха дълбоко като вятър, който топи снеговете в предпролетна нощ. Господи, то беше хубаво, хубава насладата, хубава и тъгата, и би било много жалко за всеки ден, който би липсвал.

— Ах, да, беше хубаво — призна той и въпреки това бе готов да се разплаче и да противоречи като уморено дете. — Беше хубаво тогава, разбира се, вина и скръб също имаше, но е истина, бяха добри години и може би малцина са изпили такива чаши, танцували са такива танци и са преживели такива любовни нощи, каквито аз по онова време. Но после, после да се бе свършило! Още тогава се бе появил един бодил в щастието, знам добре, и никога по-късно не дойдоха толкова добри времена. Не, никога.

Добрият бог бе изчезнал далеч в снежната вихрушка. Сега, докато Кнулп се бе спрял за малко, колкото да поеме дъх и да изплюе на снега няколко малки кървави петна, сега, неусетно бог отново се бе появил и му отговаряше:

— Кажи, Кнулп, не си ли малко неблагодарен? Иде ми да се засмея, как си почнал да забравяш! Спомнихме си за времето, когато ти беше цар на танцовите площадки, и за твоята Хенриете и трябваше да признаеш, че беше хубаво и красиво, благотворно и имаше смисъл. И ако ти мислиш така за Хенриете, мили мой, какво ли пък тогава си спомняш за Лизабет? Е, какво, би ли могъл да я забравиш съвсем?

И отново като далечна планина пред очите на Кнулп се появи един откъс от миналото и въпреки че не изглеждаше толкова радостен и весел, колкото предишния, то в замяна блестеше много по-уютен, много приятен и по-искрен, така както жените се усмихват през сълзи, и дни и часове, за които отдавна не бе помислял, възкръсваха от гробовете си. А сред всичко стоеше Лизабет с красивите тъжни очи и малкото момченце на ръце.

— Какъв лош човек станах — започна Кнулп отново да се обвинява. — Не, откакто Лизабет е мъртва, аз не би трябвало да живея.

Но бог не пожела той да говори. Гледаше го пронизително със светли очи и продължи:

— Замълчи, Кнулп! Ти причини голяма болка на Лизабет, това е вярно, но добре знаеш, че все пак тя е получила от теб повече нежност и красота, отколкото злина, и нито за миг не се е разгневила. Все още ли не виждаш, Кнулп, голямо дете, какъв бе смисълът на всичко това? Не виждаш ли, че ти трябваше да бъдеш лекомислен човек и странник, за да можеш навред да носиш по малко детинска наивност и детски смях? И затова навред хората да трябва малко да те обичат, да те закачат й малко да ти бъдат благодарни.

— В края на краищата е вярно — додаде полугласно Кнулп, след като бе занемял за известно време. — Но всичко това беше по-рано, тогава бях още млад. Защо не извлякох никаква поука от всичко преживяно и не станах истински човек? Тогава би имало още време.

Снеговалежът секна за малко. Кнулп отново почина за миг и искаше да изтърси дебелия сняг от шапката и дрехите си, но не можа, беше разстроен и уморен и сега бог стоеше близо пред него, светлите му очи бяха широко отворени и сияеха като слънцето.

— Бъди веднъж доволен — подкани го бог, — каква полза от жалбите? Действително ли не можеш да видиш, че всичко е вървяло добре и правилно и че нищо не би трябвало да се променя. Да, ти би искал сега да бъдеш господар или майстор-занаятчия, да имаш жена и деца и вечер да четеш седмичния вестник. Нима веднага не би избягал от това в гората да спиш при лисиците, да поставяш капани за птици и да опитомяваш гущери?

Кнулп закрета отново, олюляваше се от умора и съвсем не забелязваше това. Сега му беше много по-леко на душата и той благодарен кимаше на всичко, което бог му казваше.

— Виждаш ли — продължи бог, — не бих могъл да те приема друг, освен такъв, какъвто си. В моето име ти странствуваше и трябваше да носиш мъничко носталгия по свободата на хората, които водят уседнал живот. В моето име ти правеше глупости и допускаше да ти се присмиват; чрез теб аз самият бях изложен на присмех и бях обичан. Ти си моя рожба и мой брат, част от мен, и не си опитал нищо, не си изстрадал нищо, което аз не съм преживял заедно с теб.

— Да — каза Кнулп и тежко кимна с глава. — Да, така е. И всъщност винаги го знаех.

Той лежеше, отдъхвайки си, в снега и уморените му крака и ръце бяха съвсем олекнали, а възпалените очи се усмихваха.

А сега, когато ги затвори, за да дремне малко, той все още слушаше гласа на бога и още го гледаше в очите.

— Значи няма за какво да се жали? — попита божият глас.

— Не, за нищо — съгласи се Кнулп и се усмихна плахо.

— И всичко е добре, всичко е както би трябвало да бъде.

— Да — кимна той, — всичко е както би трябвало да бъде.

Божият глас затихна и взе да звучи ту като гласа на майка му, ту като гласа на Хенриете, ту като добрия нежен глас на Лизабет.

Когато Кнулп още веднъж отвори очи, слънцето светеше и го заслепи толкова много, че той бързо трябваше да спусне клепачи. Усещаше снега натежал върху ръцете му и искаше да го отмахне, но у него желанието за сън вече беше по-силно от всяко друго желание.