Грег Беър
Фондацията и Хаосът (66)

67

Лодовик чу предупредителните сирени в главата си, както и всички роботи в склада. Предната вечер двамата с Калусин бяха изработили плана за евакуация. Калусин му беше съобщил, че Плусикс бил очаквал голям пробив, може би разкритие…

А сега повечето им пътища за бягство бяха отрязани от Имперските специални части. Калусин и останалите роботи бяха заети в други части на склада — носеха главите и други ценни за калвинианците предмети; хилядогодишната история и традиции на роботите, спомени на дузина роботи ключови фигури, пазени в отстранени блокове на паметта или — в няколко случая — в цели глави. В почитта на Калусин към тези реликви имаше нещо религиозно. Но Лодовик нямаше време да размишлява над особеностите на това роботско общество.

Лодовик откри Клиа и Бран в трапезарията на приземното ниво. Девойката изглеждаше решена, но уплашена — с широко отворени очи и зачервено лице. Бран сякаш беше несигурен, но не и уплашен, а просто нервен.

Лодовик пренебрегна забележката коментар на Волтер за романтичните противоположности, която му се стори напълно неуместен.

— Тръгваме — съобщи им Лодовик.

— Багажът ни е готов — отвърна Бран и вдигна малка платнена торба, съдържаща всичкото им материално имущество.

— Усещам я. Нас търси — обади се Клиа.

— Може би — отвърна Лодовик. — Но в долните нива има скрити изходи, неизползвани от хиляди години. Някои излизат близо до дворцовия арест, където държат Селдън…

— Познаваш ли двореца — кодовете за влизане?

— Ако не са ги сменили. В коригирането на дворцовите процедури има известна инерция. Кодовете за императорските покои се сменят два пъти дневно, но в други части на обширния дворец има кодове, които съществуват от десет-петнайсет години. Ще се наложи да поемем известни рискове…

Аз мога да се сдобия с кодовете, които ти не знаеш — каза му Волтер.

— Само ни измъкни оттук! — възкликна Клиа. — Не ми се ще да се наложи да се боря с нея.

— Може да ни се наложи да се борим с други — отвърна Лодовик. — Да ги убеждаваме или да се защищаваме.

Клиа поклати глава упорито и дръзко.

— Не ми пука за тях. И един на хиляда убедители на малкия пръст не може да ни стъпи на нас с Бран, когато работим заедно. Но онази жена…

— Можем да я надвием — обади се Бран. Клиа го изгледа ядно, после потръпна и сви рамене.

— Може би — каза тя.

— Познаваш ли достатъчно добре умствените структури на роботите? — попита Лодовик, докато вървяха към асансьорите.

— Какво искаш да кажеш? — попита Клиа. Вратите на древния асансьор се отвориха с плавната тежина на инженерството от Старата империя. Вътре мигаше мижава зелена предупредителна лампичка. Навлязоха в призрачното сияние.

— Можеш ли да убедиш робот? — уточни Лодовик.

— Не знам — отвърна Клиа. — Никога не съм опитвала. Освен с Калусин — веднъж — и тогава не знаех, че е робот. Той ме отблъсна.

— Имаме няколко минути — каза Лодовик. — Поупражнявай се върху мен.

— Защо?

— Защото за да се доберем до Хари Селдън, може да ни се наложи да се сблъскаме с Данийл. Спомни си какво каза Дорс Венабили.

— Роботите са толкова различни — измърмори Клиа.

— Упражни се — каза Лодовик. Ще предоставиш свободната си воля на това дете? — попита Волтер. Разбираше, че въпросът му е реторичен. — Сега ще се възползваме от най-подлото оръжие? Кое е по-лошо — да изкривяваш мислите на робот или на човек?

— Моля те — продължи Лодовик. — Това може да се окаже много важно.

— ДОБРЕ! — кресна Клиа. Чувстваше се принуждавана. Това не й харесваше — каза си, че не иска да открива нова слабост сред страха си. — Какво да направя — да те накарам да танцуваш жига?

Лодовик се усмихна.

— Каквото ти дойде наум.

— Ти си робот. Не мога ли просто да ти заповядам да танцуваш и да си длъжен да ми се подчиниш?

— Ти не си моя господарка — каза Лодовик. — И помни, че…

Клиа се извърна и долепи длан до бузата си.

Лодовик изведнъж осъзна, че ще му бъде много приятно да тестува веригите си за моторен контрол. Асансьорът би бил идеалното място за провеждане на тези тестове, стига да внимаваше да не се блъсне в човеците, които бяха вътре заедно с него. Беше просто наистина — този тласък да се раздвижиш, просто и приятно — да се размишлява.

Започна да танцува — отначало бавно. Чувстваше потвърждението, одобрението; хиляди човеци биха оценили изпълнението му високо, ако не и заради артистични способности, то със сигурност заради сръчността, с която тестуваше всичките си инженерни фигури. Чувстваше се много координиран и достоен.

Клиа отдръпна длан от бузата си. Лицето й беше мокро от сълзи.

Лодовик спря и залитна за момент, докато собствената му роботска воля се оправи сред несъизмеримите импулси и достигне ново равновесие.

— Съжалявам — каза Клиа, — не биваше да те карам да правиш точно това — тя бързо избърса лице засрамена.

— Добре се справи — похвали я Лодовик, малко смаян от лекотата, с която го беше контролирала. — Бран координира ли се с тебе?

— Не — отвърна Клиа.

Бран сякаш беше слисан от успеха й.

— Небеса, бихме могли да завладеем цял Трантор…

— НЕ! — изкрещя Клиа. — Съжалявам. Аз го направих — тя протегна ръце към Лодовик, сякаш молеше за прошка. — Ти си машина. Ти толкова много… искаш да угаждаш дълбоко вътре в себе си. По-лесно ми е с тебе, отколкото с дете. Ти си дете.

Лодовик не знаеше какво да отговори, затова не каза нищо. Волтер обаче съвсем недвусмислено изрази мнението си. И аз я почувствах. Аз нямах крака, ала въпреки това ми се искаше да танцувам. Що за сила е това? Каква чудовищност!

Клиа не можеше да се отърве от отвращението, което изпитваше към самата себе си, и това само усложняваше нейната обърканост.

— Но ти не си дете. Ти си толкова достоен и сериозен. Беше лошо — все едно да накарам баща ми… — гласът й трепна. — Да накарам баща ми да се подмокри — тя се разрида.

Лодовик килна глава на една страна.

— Нищо ми няма. Ако се притесняваш за достойнството ми…

— Ти не разбираш! — изкрещя Клиа. Вратата се отвори и тя се извъртя сякаш за да застане лице в лице с нови врагове. Тъмният коридор навън беше празен и тих. Тънкият слой сивкав прах по пода не беше накърнен от стъпки. Тя изскочи от асансьора и под краката й се вдигна вековен прахоляк.

— Не искам повече да съм такава! Искам да съм най-обикновена!

Гласът й отекна в безстрастните древни стени.