Грег Беър
Фондацията и Хаосът (61)

62

Дорс усещаше надигането на старите си защитни програми като внезапно и неизбежно чувство за топлина в мозъка й. Излезе от склада и взе такси до най-близката станция на старинния общ транспорт, купи си билет и се качи на почти празния гравивлак. Данийл я беше снабдил със списък от инструкции, които да следва, след като се срещне с келвинианците и им направи предложението. Следващата инструкция беше да отиде в Микоген, на осем хиляди километра от Имперския сектор, и да чака вест. Данийл разпределяше роботите си по цял Трантор, за да отблъсне внезапното подновяване на издирванията от страна на Фарад Синтер.

Дорс не знаеше дали да докладва за новопоявилата се изведнъж загриженост за Хари при нея като за провал… или за предупреждение. Тя не можеше да знае толкова за плановете на келвинианците, колкото Данийл, но някакъв инстинкт, събудил се отново след десетилетия, й казваше, че безопасността и здравето на Хари са в опасност.

Тя седеше на плътно тапицираната седалка и чакаше влакът да навлезе в дълбинно-планетарния завой и да започне скоростното си пътуване под кората на Трантор. Тези влакове бяха на десет хиляди години, използваха ги най-вече като допълнителни транспортни системи и общо взето те пътуваха празни. Тъкмо в този вагон тя беше сама.

Изведнъж влязоха двама младежи с една млада жена. Тя ги огледа хладно. Никак не я разтревожиха.

Не можеше да изтласка от мислите си образа на Хари — един по-млад и по-жизнен Хари — в опасност. Те нямаше да го убият — келвинианците не притежаваха тази възможност, убедена беше; това също я безпокоеше. Тя не си спомняше да е убила човека, заплашил Хари, но знаеше, че го е направила.

Извърна се и се загледа през прозореца в черната стена на тунела.

Толкова много неща не ми е казал Данийл. Родният свят…

— Небеса, пак са плъзнали навсякъде — каза един от младежите.

— От тях ме побиват студени тръпки — обади се момичето.

— Не можем да се возим така цяла седмица — рече вторият младеж. Беше дребничък, крехък и беше облечен в ярки, екстравагантни дрехи, сякаш да го компенсира. — Рано или късно ще се наложи да слезем от влака и те ще ни заловят. Кога някой ще се изрепчи пред Гражданския сенат?

— На тях не им пука вече — каза момичето.

— Но защо нас? Ние нищо не сме направили!

Силен звук в дъното на влака накара Дорс да се обърне и да се надигне от седалката. Младежите се вцепениха на пътеката, готови да побягнат.

Четирима от Специалните сили влязоха във вагона и тръгнаха наперено по пътеката в тъмните си, биещи на очи униформи. Мимоходом погледнаха Дорс и се втурнаха в бяг подир тримата младежи. Преди те да успеят да стигнат до вратата на следващия вагон, Специалните ги бяха закопчали и ги бутаха обратно към главната врата.

— Нищо не сме направили! — извика дребничкият.

— Тихо! — изкомандва другият. — На тях не им пука. Преследват всички ни. Синтер е извикал Драконите!

— Млък — сряза ги офицерът.

Дорс остана на седалката, докато не преминат. Момичето я погледна умолително, но тя не можеше да направи нищо.

Нямаше как да не се подчини на Данийл дори и за да спаси човешки живот. Но ако този живот беше животът на Хари?

Ставаха страшно много ужасни неща, това знаеше тя, а келвинианците щяха да предприемат своя ход и да нападнат Данийл, големия план… и Хари! Можеше да не го убият, но можеха да направят много неща, почти равносилни на убийство.

Хари беше стар. Беше крехък. Не беше онзи жизнен мъж, когото някога бе призована да закриля. Но пак си беше Хари.

Тогава старите програми избухнаха с необичайна сила. Данийл трябваше да знае, че ще стане така. От самото начало тя бе проектирана, за да закриля едно-единствено човешко същество. Всичко друго бяха слаби наслоения върху дълбока и неизкоренима структура.

Тя стана от седалката — мозъкът й бе изпълнен от една-единствена грижа, едно-единствено име и тя беше способна на всичко — както някога беше способна да причинява вреда на хора и дори да ги убива.

Дорс изскочи от вагона точно преди вратите да се запечатат и влакът да поеме дългия си път към Микоген съвсем празен.