Грег Беър
Фондацията и Хаосът (5)

5

Лодовик стоеше сам на мостика на „Копието на славата“ и се вглеждаше през широкия преден илюминатор навън — гледката щеше да е изключително красива, ако той беше човек. Ала красотата не беше идея, лесна за проумяване за един робот; той виждаше онова, което е извън кораба, и разбираше, че един човек би го сметнал за интересно, но за него най-близкият аналог на красотата беше успешната служба, идеалното изпълнение на дълга. Той в някакъв смисъл би изпитал удоволствие от това, да уведоми човек, че от илюминатора се открива прекрасна гледка. Но негов пръв дълг беше да уведоми човека, че тази гледка се дължи на сили, които са много опасни…

И в този си дълг той нямаше шанс да успее, защото хората на „Копието на славата“ бяха вече мъртви. Капитан Толк беше умрял последен, с помътен разсъдък и тяло развалина. През последните му останали няколко часа, в които бе способен да мисли рационално, Толк бе инструктирал Лодовик какво трябва да предприеме, за да закара кораба до крайната му цел: да се поправи хипердрайвът, да се препрограмира навигационната система, да се запази енергията на кораба за максимално време на оцеляване.

Последните свързани думи на Толк към Лодовик бяха въпрос.

— Колко дълго можеш да живееш… искам да кажа, да функционираш?

Лодовик му беше казал.

— Един век без презареждане.

Толк бе потънал в болезнения, изпълнен с бълнуване полусън, който предшестваше смъртта му.

Двеста човешки смърти притискаха позитронния мозък на Лодовик и изсмукваха енергията му; това донякъде го правеше бавен. Щеше да мине. Той не беше отговорен за смъртта им. Просто не можеше да я предотврати. Но това само по себе си беше достатъчно да го накара да се чувства изтощен.

Що се отнася до гледката…

Сароса сама по себе си не беше ярка звезда, а и от нея го деляха сто милиарда километра, но ударният фронт разкриваше набъбналата й диря като огромен призрачен фойерверк.

Потоците от високоенергийни частици бяха срещнали слънчевия вятър от системата Сароса и бяха създали огромни, мъгляви сияния като развети знамена. Различаваше слаби червени и зелени следи сред мрачното сияние; превключеше ли на ултравиолетово зрение, можеше да види още повече цветове, докато дифузните облаци от външната обвивка на взрива се носеха през далечните краища на кометния прах, лед и газ на системата.

Имаше толкова малко време за действие, нищо не можеше да направи…

И още по-лошо — Лодовик усещаше как мозъкът му се променя. Частиците неутрино и останалата радиация бяха надвили бронята на кораба от енергийни полета и не само бяха убили хората — те някакси, мислеше той, взаимодействаха със собствените му позитронни вериги. Още не беше приключил автодиагностиката си — това можеше да отнеме дни, — но се боеше от най-лошото.

Ако основните му функции бяха засегнати, трябваше да се самоунищожи. В някоя минала епоха просто щеше да мине в режим летаргия, докато някой човек или друг робот го поправи, но сега не можеше да позволи да разкрият природата му на робот.

Каквото и да се случеше с него, шансът да го разкрият май беше малък. „Копието на славата“ беше безнадеждно изгубен — по-малък от микроб сред океана. Така и не бе успял да установи повредата или да го поправи въпреки инструкциите на капитана. Постоянните резки подмятания във и вън от хиперпространството бяха прегорили всички вериги за свръхсветлинна комуникация. Корабът автоматично бе излъчил сигнал за бедствие, но сред изключителната радиация на ударния фронт почти нямаше шанс някой някога да го чуе.

Тайната на Лодовик бе достатъчно добре пазена. Но вече не можеше да бъде от полза нито за Данийл, нито за човечеството.

За един робот дългът беше всичко, азът — нищо. И все пак при сегашните обстоятелства той можеше да гледа през илюминатора ефектите от ударния фронт и да размишлява без особени причини за физичните процеси. Макар и да не беше прекратил съвсем непрекъснатата обработка на проблеми, свързани с дългосрочната му мисия, той можеше да се носи по мостика с редуцирани до нула непосредствени нужди и работа.

При човеците това се наричаше момент на интроспекция. Интроспекция без зададен дълг беше нещо повече от ново; беше нещо тревожно. Лодовик би избегнал тази възможност и това чувство, стига да можеше.

При роботите най-големи неудобства предизвикваха вътрешните промени. Преди векове по време на ренесанса на роботите в почти забравените светове Аурора и Солария били създадени роботи със задръжки, надхвърлящи Трите закона. На роботите, с няколко изключения, не се позволяваше да проектират и сглобяват други роботи. Макар да можеха да си правят сами дребни ремонти, само малцина избрани специални машини можеха да поправят тежко повредени роботи.

Лодовик не можеше да поправи повредата в мозъка си, ако беше повреда — още нямаше ясни доказателства. Но мозъкът на един робот, най-важните му програми бяха още по-недосегаеми от тялото му.

В Галактиката беше останало само едно място, където робот можеше да бъде поправен и понякога — произведен. Това беше Еос, създаден от Р. Данийл Оливо преди десет хиляди години, далеч от границите на разширяващата се Империя. Лодовик не беше ходил там от деветдесет години.

И все пак роботите имаха силен импулс за самосъхранение; това беше заложено в Третия закон. Докато размишляваше за състоянието си, Лодовик се зачуди дали всъщност не биха могли да го открият и да го изпратят на Еос на поправка…

Никоя от тези възможности не изглеждаше вероятна. Той се примири с най-вероятната си участ: още десет години в този грохнал кораб, докато се изчерпи минисинтезната му енергия, без да има какво да прави — Робинзон Крузо на роботите, който си няма дори остров, за да го изследва и преобразява.

Лодовик не можеше да изпита ужас от тази съдба. Но можеше да си представи какво би почувствал един човек и това само по себе си индуцираше ехото на роботска тревога.

И като връх на всичко чуваше гласове — или по-скоро глас. Звучеше му като човешки, но се свързваше само на неравни интервали, на откъслеци. Имаше дори име, нещо като Волдар. И създаваше впечатлението, че се носи по огромни, но неуловими мрежи от сила, плава из дълбокия междузвезден вакуум…

Издирвайки плазмените ореоли на живите звезди, наслаждавайки се в неутриновите миазми на мъртви и умиращи звезди — частиците неутрино са опияняващи като дим от хашиш. Бягайки от скуката на Трантор, отново се отегчавам — и намирам сред звездите закъсал робот! Един от онези Вечни, доведени отвън, за да заменят многото унищожени… Вижте, приятели, досадни приятели мои, които нямат плът и не толерират плътските идеали…

Един от омразните ви чистачи!

Гласът заглъхна. В добавка към стреса от смъртта на капитана и екипажа на „Копието на славата“ и странната му безкористна тревога този тайнствен глас — ясен признак за халюцинации и тежка повреда — го доведе възможно най-близо за един робот до пълното нещастие.