Грег Беър
Фондацията и Хаосът (47)

48

Хари спа неспокойно, на пресекулки. Поддържаха през цялото време стаята му напълно осветена и, разбира се, не му се разрешаваха изкуствени сънотворни или маска за очите. Беше решил, че по този начин Чен иска да го накара да омекне, преди да се яви пред съда.

Нямаше да види Седжар Буун поне още един ден и се съмняваше Буун да успее да накара Чен да изключва осветлението на прилични интервали. Хари се справи колкото можа. Всъщност тъй като старците и без това спят неспокойно и на пресекулки, това повече измъчваше чувството му за справедливост и достойнство, отколкото душевното му здраве.

И все пак имаше странни моменти, когато сякаш се плъзгаше между будуването и съня. Подскачаше и се събуждаше напълно, втренчен в гладката пастелнорозова стена — беше видял нещо важно, дори прекрасно, но не си спомняше какво е то. Спомен? Сън? Откровение? Всичко можеше да има еднаква тежест в тази проклета, непроменяща се килия. Колко ли по-зле щеше да е в предишната?

Хари закрачи напред-назад — прочутото упражнение на затворника. Разполагаше с точно шест метра за крачене в едната посока, три — в другата. Същински лукс в сравнение с другата килия… но недостатъчно, за да му достави каквото и да било чувство за удовлетворение. След няколко часа престана и с това.

Намираше се в тази килия от по-малко от четири дена и вече съжаляваше за едновремешната си любов към малките затворени пространства. Беше се родил под просторното небе на Хеликон и отначало тази затворена среда му се струваше малко страшничка, дори потискаща, но дългите десетилетия на Трантор постепенно го бяха накарали да привикне. А после бе започнал да ги предпочита…

Досега.

Не разбираше как така изобщо е започнал да използва транторската ругатня „небеса!“.

И отново измина час, без да го усети. Той стана от малкото бюро и потри ръце; бяха лекичко изтръпнали. Ами ако се разболее и умре, преди да се яви пред съда? Цялата подготовка, всичките му машинации, всички дърпани и преплетени нишки на политическо влияние — и всичко това напразно!

Започна да се поти. Може би наистина губеше разсъдък. Чен не би се засрамил да използва наркотици, за да го омаломощи, нали? Началникът на комисията без съмнение използваше предаността си към имперското правосъдие като удобна маска, но Хари все още не можеше да се принуди да повярва, че Чен е изключително интелигентен. Безцеремонните мерки идеално подхождаха на Чен, а и разполагаше с достатъчно власт, за да скрие доказателствата, да ги унищожи.

Да унищожи Хари Селдън, без той дори и да подозира. „Мразя властта. Мразя властимащите.“ И все пак самият Хари някога беше притежавал власт, често тихичко й се наслаждаваше, без съмнение не избягваше да разполага с нея. Хари бе заповядал да потъпчат Световете на хаоса — този кратък и трагичен разцвет на изключително творчество и недоволство.

Защо?

Беше ги напъхал в политически и финансови усмирителни ризи. Съжаляваше за тази необходимост най-много от всичко, което беше извършил в името на психоисторията… И това наследство бе оставено недокоснато от тежката ръка на Линг Чен и Клаюс и се люшкаше като тояга.

Легна по гръб на кушетката и се втренчи в тавана. Нощ ли беше горе, над металната кожа на Трантор? Нощ под куполите с угасващия залез и среднощните куполи на общините, знак за край на мъките за деня?

За него, за Хари — какви мъки?

Спомни си как отново е пан в парка градина, а Дорс играе самката, съзнанията им са споени със съзнанията на човекоподобните маймуни. Заплахата за живота му, как Дорс го защити. Власт и игра, опасност и победа в такива близки комбинации. Опияняващо.

А сега това наказание.

Клаустрофилия. Така наричаше Юго любовта на обитателите на металните светове към техния затвор. И все пак винаги бяха съществували светове, вкопани в камъните, светове, поне частично покрити с метални щитове, които да ги защищават от мокрите, свирепи небеса. Небеса. Ругатнята. Небеса. Свободата.

Нашият Небесен отец ти прощава, както прощава всички простъпки на светците.

Този прекрасен женски глас плаваше през смътните му мисли. Веднага го позна. В него имаше нещо едновременно богато и древно, глас от време, което човечеството отдавна не помнеше.

Жана! Що за странен сън. Тебе те няма вече от десетилетия. Ти ми помагаше, когато бях Първи министър, но аз ти дадох свободата да пътуваш с привиденията, меми-умовете, към звездите. За мен ти сега си почти забравена част от историята. Колко рядко се сещам за тебе!

— Колко често се сещам за тебе, свети Хари, жертвал живота си за…

Не съм светец! Съкруших мечтите на милиарди.

— Колко добре го зная! Нашият дебат преди много десетилетия се провали съвсем както ярките свещи на хиляди несъгласни и неспокойни Ренесансови светове бяха угасени… В името на Божествения ред, на великия план. Ние ти помогнахме, когато ти бе на първия пост във властта в замяна на нашата свобода и на свободата на всички меми-умове. Но Волтер и аз отново се скарахме — беше неизбежно. Аз започвах да виждам по-голяма картина, която обхващаше и твоята работа като част от Божествения план. Волтер отлетя отвратен на другия край на Галактиката и ме остави тук да размишлявам над всичко онова, което бях научила. Сега идва твоето време на Изпитания и аз се страхувам, че ти изпитваш по-мрачно отчаяние, отколкото нашият Господ в Гетсимания.

При тези думи Хари едновременно го досмеша и му се доплака. „Волтер ме презираше заради последното. Убиване на свободата, потискане на Ренесансовите светове. А ти не мислеше същото за мен при последния ни разговор. — Той като че ли беше полубуден и напълно оплетен в това… видение! — Любих се с машина години наред. Според твоите схващания, твоята философия…“

— Добих повече мъдрост, повече разбиране. На тебе ти беше даден ангел, спътница защитница. Тя е била изпратена от Божиите пратеници и предопределена за тази задача от върховния пратеник.

Хари вече беше твърде уплашен, умът му бе обхванат от почти панически мрак, за да пита кой би могъл да бъде той в тази въображаема представа на Жана. Но… Кой? Кой е това?

— Вечният, който се противопоставя на силите на хаоса. Данийл, който беше Демерзел.

Сега той разбра, че това се случва извън ума му и беше по-лошо от сън. Някога ти се примири с убийството на машините — на роботите.

— Прозрях по-дълбоки истини.

Хари усети стегнатите структури на контрола на Данийл.

— Моля те, върви си, остави ме намира! — каза той и се претърколи на кушетката.

Щом се претърколи, очите му се отвориха и той видя стар, счупен автомат — стоеше близо до него в килията. Скочи от кушетката.

Вратата на килията все така си беше затворена и заключена.

Автоматът беше оцветен в затворнически цветове, жълто и черно. Сигурно е бил машина за поддръжка, преди автоматите да се разбунтуват, да заплашат Империята и да бъдат деактивирани. Не можеше да си представи как е попаднал в килията, освен ако не беше изпратен нарочно.

Автоматът се дръпна с продран стон и пред машината, на около метър и половина над пода се появи лице — проекция, следвана от тяло, дребно, стройно и силно, обвиващо машината като сянка в ярко осветена стая.

Косъмчетата по врата на Хари настръхнаха, а дъхът му като че заседна в гърлото. За миг той като че попадна в кошмар и не можеше да говори. После пое шумно дъх и се дръпна рязко от машината.

— Помощ! — изпищя той и гласът му секна. Сякаш го изпълни панически мрак. Гърдите му навярно бяха колабирали. Целият страх, цялото напрежение, предчувствие…

— Не викай, Хари! — гласът смътно напомняше на женски, механичен като на старите автомати. — Не искам да ти навредя, да ти създавам грижи.

— Жана! — въздъхна той на глас.

Но старата машина се разваляше, последната й енергия се изчерпваше. Хари приседна на кушетката и загледа как лампите по тялото й бавно гаснат.

— Кураж, Хари Селдън. Ние с него сега сме в опозиция, отново, както е било винаги. Ние се скарахххме. — Думите се замъглиха, забавиха. — Рааааззззделиххххме сссе.

Автоматът замлъкна.

Вратата рязко се отвори с шумно съскане и вътре нахълтаха трима стражи. Единият незабавно стреля с енергийното си оръжие и повали стария автомат на земята. Другите го сритаха в ъгъла и заградиха Хари да не би да му направи още нещо. Влязоха още двама стражи и повлякоха Хари за раменете вън от килията. Хари немощно риташе с пети по гладкия под, за да им помага.

— Сигурни ли сте, че не ме искате мъртъв? — попита той сприхаво.

— Небеса, не! — тросна се стражът отляво. — Ако ви причинят вреда, това би струвало живота ни. Вие сте в най-сигурната килия на Трантор…

— Така си мислехме — обади се мрачно другият. Те изправиха Хари на крака и се опитаха да го изтупат. Бяха го влачили десетина-петнайсет метра по правия коридор. Хари се взря в това огромно, доброжелателно разстояние, това освежително разтягане и притаи дъх.

— Може би е редно да се отнасяте с дъртак като мен по-внимателно — предложи той и избухна в буен смях — кикот, дюдюкане, шумно вдъхване, после пак смях. Смехът рязко секна и той викна:

— Не пускайте призраците в монашеската ми килия, проклети да сте!

Стражите се втренчиха в него, после се спогледаха.

 

 

Минаха часове, преди да го върнат обратно в килията. Никога не му обясниха как автоматът се е вмъкнал там.

Жана и Волтер, възкресените „симове“ или симулирани разуми, моделирани по изгубени исторически фигури, му бяха причинили толкова неприятности и му бяха дали толкова много информация — преди десетилетия, когато той бе в разцвета на зрялата си младост, Първи министър на империята, а Дорс постоянно бе до него.

Хари ги беше забравил, но сега поне Жана се беше върнала и беше проникнала в затворническата му килия чрез този механизъм, като бе успяла да измами всички охранителни системи. Беше решила да не тръгва с меми-умивете да изследва Галактиката…

Ами Волтер? Какви още неприятности биха могли да причинят поотделно или заедно с древната си надареност и способност да проникват в машините, комуникациите и изчислителните системи на Трантор и да ги препрограмират?

Без съмнение те бяха извън неговия контрол. А щом Жана бе на страната на Хари, то на чия страна беше Волтер? През по-голямата част от кариерата си те със сигурност бяха представяли противоположни гледни точки…

Но поне някой от миналото все още беше около него, беше проявил загриженост за него! Нямаше си Дорс, нито Райх, нито Юго… нито Данийл…

Странно, но колкото повече си мислеше за посещението, толкова по-малко неспокоен се чувстваше. Изминаха часове, и той изпадна в дълбока, спокойна дрямка като докоснат от нещо дълбоко убедено и спокойно.