Грег Беър
Фондацията и Хаосът (43)

44

Последният човек, когото бе очаквал Хари, беше първият, който го посети в килията. Линг Чен пристигна нпървата сутрин, след като го арестуваха, придружен от един-единствен слуга лаврентиец.

Според мен е крайно време да поговорим — рече Чен. Прислужникът пое табуретката, предложена от стража, и я постави пред единствената кушетка. Стражът остави вратата леко открехната, но после я затвори по знак на прислужника. Чен седна на табуретката и инстинктивно оправи церемониалните си одежди с. Наистина беше прекрасно да наблюдаваш елегантните маниери и благородното поведение на член на благородническата класа на бароните — благородници, продукт на дълго обучение и хиляди години генетична селекция и може би дори манипулация.

Прислужникът застана непосредствено зад Началника на комисията, от лявата му страна, с безизразно лице.

— Съжалявам, че не проведохме повече дискусии с вас, сир — каза Хари с уважителна усмивка. Беше приседнал на ръба на кушетката, бялата му коса беше разрошена след съня. Раменете го боляха, гърбът му като че беше навързан на възли. Никак не беше спал добре.

— Тук сякаш не се чувствате удобно — каза Чен. — Ще уредя да ви настанят на по-добро място. Понякога спецификата на нашите нареждания се губи из дългите криволици на правосъдието и протокола.

Ако аз бях бунтовник изменник, дръзко бих отклонил предложението ви, сир, но аз съм стар човек, а тази килия действително е нелепа. Можехте да ме държите в моя апартамент в библиотеката. Никъде нямаше да мърдам.

Чен се усмихна.

— Зная, че ме смятате за глупак, Хари Селдън. Не страдам от подобни илюзии относно вас.

— Вие не сте глупак, сир.

Чен едновременно и прие, и отхвърли това, като лекичко вдигна пръст от коляното си и повдигна вежди.

— Почти не ме е грижа за далечното бъдеще, професор Селдън. Интересите ми се простират само до онова, което мога да осъществя, докато съм жив. По ваша преценка това е достатъчно да ме превърне в глупак.

Поне в едно отношение целите ми са същите като вашите. Искам да намаля мизерията сред квадрилионите души, които сега живеят в Империята. Със сигурност за служителите на Империята е абсурдно да се опитват да насочат или контролират подобно богатство от варианти, подобно огромно население, както вие се надявате да предсказвате ходовете и бъдещето им.

Ако това целеше да създаде някаква връзка помежду им, да направи Чен по-мил на Хари, то не успя. Хари кимна учтиво — нищо повече.

С тази цел аз съм се ангажирал с ред дребни препирни, свързани с императора и неговите най-амбициозни поддръжници… и подмазвачи.

Хари слушаше напрегнато. Приглади коса назад с длан, без да откъсва очи от очите на Чен.

— В момента съм ангажиран в деликатна фаза на подобен конфликт. Може би вие наричате това Пиково време.

— Влиянието на Пиковите времена далеч надхвърля маловажните моменти в личните спорове — каза Хари и осъзна, че звучи като жрец на някоя религия. Е, може би беше такъв.

— Това надали е личен спор. В двореца има хора, които се надяват да разцепят властта на Комисията и да внедрят свои собствени команди в дългите вериги, простиращи се от Трантор до най-далечната провинция, обикаляща около най-далечната звезда.

— Нищо чудно — отбеляза Хари. — Винаги е било така. Част от държавническото изкуство.

— Да, но сега е много опасно. Пак го оставих да се развихри, един точно определен индивид…

— Фарад Синтер — вметна Хари.

Чен кимна.

— Може да ме смятате за лицемер, Хари, и ще сте съвсем прав, но съм дошъл да ви моля за съвет.

Хари потисна тържествуващата усмивка, която заплашваше да се появи на устните му. Понякога арогантността беше най-лошият враг на Хари — а Линг Чен, каквито и недостатъци да имаше, никога не беше просто арогантен.

— Нямам достъп до моята апаратура. Всякакъв ппсихоисторически съвет, който бих могъл да дам, се налага да бъде в ограничен мащаб и вероятно ще е крайно неточен.

— Може би. Вие твърдите, че след петстотин години Трантор ще бъде в развалини. Впечатляващо и, разбира се, неприятно твърдение. Впечатлили сте някои императори със средствата, използвани от вас, за да го оправдаете. Ако за момент допусна, че може и да сте прав…

— Благодаря — вметна Хари.

Чен присви устни и примижа, като че му се спеше.

— Просто допускам подобна възможност за момента. Любопитен съм аз изпъквам ли в този крах? Дали действията ми от тази година или от следващата, бъдещето, миналото улесняват този ужасен упадък?

Хари с нежелание всъщност се почувства трогнат от този въпрос. През всичките десетилетия на усъвършенстване на тази наука, обичната му психоистория, нито един император, нито един бюрократ, нито един член на Комисията, никой никога не го беше питал за това. Дори не и Данийл!

— Доколкото съм забелязал, засега не — отговори тихо той… — Всъщност не съм направил специфичните проучвания, не съм интегрирал областите под тези специфични исторически тангенти в уравненията.

— Тогава значи не знаете?

— Не, сир. Но бих предположил, че всъщност вие не сте свързан по решителен начин с Пиковото време. Друга, много по-различна личност би могла да изиграе вашата роля и всичко в крайна сметка да върви точно по същия начин. — Хари се наведе напред все по-напрегнат. — Всичко онова, което правите, е част от един упадък, чиито корени са далеч отпреди раждането ви и чиито последствия вие не бихте могли да промените повече, отколкото просто да ги тласнете на една милиардна част от градуса в една или друга посока.

Линг Чен като че беше готов да кимне, но очите му под натежалите клепачи гледаха право в очите на Хари.

— Значи всичките ми усилия са напразни?

— Може би. Нито едно човешко усилие не е съвсем без стойност — положителна или отрицателна.

— Вие вярвате, че моите усилия имат негативна стойност?

Хари позволи на усмивката да се появи, но тя не беше арогантна. Беше усмивка на истинско забавление.

— За мен е напълно възможно, сир.

Чен му се усмихна в отговор и за миг те биха могли да минат за двама джентълмени, бистрещи политиката в някой баронски клуб някъде в най-добрия квартал на Императорския сектор на фона на холографски записи на древни диспути между граждани на ранната Империя, отдавна вече забравени. Хари се отърси от изпитателния поглед на Началника на комисията и Чен веднага престана да се усмихва. Изведнъж на Хари му стана студено.

— Що се отнася до собственото ви бъдеще, Хари Селдън, аз също се съмнявам. Не зная как ще се разиграят нещата в двореца. Вие имате специално значение в тези диспути, макар и все още да не съм сигурен как и защо. Но независимо дали ще ви осъдят за измяна, ще ви пуснат или… ще получите някаква друга, средна присъда… аз все още не знам.

Чен се изправи.

— Съмнявам се, че ще се срещнем пак преди началото на процеса. Благодаря ви, че ми отделихте време. И изказахте мнения.

— Те не са мои мнения — каза безизразно Хари. — Никога не съм отдавал особено значение на мненията.

Чен примигна.

— Не ви смятам за враг, дори не и за враг на Империята. За истинския руелианец, за предания последовател на Туа Чен всичко е миг и течение, вихрещи се прашинки — за мен, както и за вас. Довиждане, Хари Селдън.

— Господин Началник.

Чен си тръгна, последван от прислужника си.

 

 

Минути по-късно му донесоха крайно оскъдна закуска, която не засити Хари. По обяд Хари бе преместен в много по-удобна квартира — по-скоро голяма стая, отколкото килия, с екран с холографски изглед, заемащ половината стена, малко бюро със стол и по-удобно легло.

Стражите отново отказаха на молбата му да му донесат филмокнигите, „Прайм рейдиънт“-а и други уреди. Хари не беше и очаквал да склонят.

Чен не искаше той да се чувства щастлив.

Екранът показваше Императорските дворцови градини — едно от малкото места на Трантор, отворено към небето. Гледката на градините го изнервяше. Лесно можеше да си представи как младият Клаюс се разхожда там — възможно най-кондензираната и дестилирана капка обществено разложение, която Хари можеше да си представи.

Успя да убеди екрана да смени изгледа от градините с прост десен от приглушени, преливащи се цветове.

Това щеше да е най-лошото, което му се случваше от десетилетия — период на скука и бездействие — две неща, които винаги бе презирал. Хари очакваше с нетърпение процеса, дори провала и смъртта — всичко друго, но не и тази ужасна, безполезна интерлюдия, това очакване.