Грег Беър
Фондацията и Хаосът (41)

42

Лодовик приближи малката, плътна врата в тъмното преддверие. Щом докосна вратата, блесна светлина и едно тънко гласче попита за съответния код за влизане. Той изговори кода точно и вратата пред него се отвори.

Вътре библиотеката бе осеяна с разсеяни петна от мека златиста светлина. Първата стая беше кръгла с диаметър по-малко от три метра, в средата — празна маса. На масата имаше малка ъгловата стойка, подобна на катедра, но очевидно предназначена за съхранение на древни хранилища на информация като например книги от хартия. Масата и стойката бяха на много хилядолетия, заобиколени и защитени от обгръщащо повърхността консервационно поле подобно на личния щит.

Лодовик се изправи пред масата и изчака няколко секунди. Мелодичен женски глас — на самата Хуи Маркин, използван сега от автоматичния сървър на колекцията — го попита каква тема или теми да търси.

Келвин, Сюзън — произнесе той и това древно, могъщо име предизвика у него лека тръпка. Не очакваше този груб подход да свърши работа и той не проработи. Сървърът изреди трийсет и две справки за различни хора на име Келвин; две се казваха Сюзън — всичките само на някакви си хиляди години и нямащи нищо общо с майката на роботите. Нямаше записи за келвинианците.

— Вечни — предложи той — във връзка със заговори и безсмъртни същества. — Няколко секунди по-късно сървърът прожектира текст-ръкопис върху масата и стойката. Създаваше се забележително впечатление за истинска разтворена книга.

— Митове за Вечните — произнесе сървърът. — От колектив от триста автори в деветдесет и два тома текст, придружени от деветдесет и девет часа документация на други носители, съставяни от 8045 до 8068 г. Г. Е. Това е най-авторитетното произведение по темата, която днес се изучава много малко, и това е единственото известно копие на Трантор и всъщност на най-важните хиляда свята в Империята.

Лодовик наблюдаваше как от пода се надигна стол, но тъй като нямаше нужда от него, каза му да се прибере. Застана пред книгата и започна да попива материала на висока скорост.

Имаше много информация, която му се стори напълно безполезна, вероятно невярна, легенди и басни, събирани в продължение на хилядолетия. С известен интерес отбеляза, че през последните няколко хилядолетия тези легенди и дори този вид разказване на истории значително са намалели и не само по темата за Вечните: човеците на Трантор и на повечето от най-важните светове просто бяха загубили интерес към измислени истории от всякакъв вид и дори и към най-зрелищните епизоди от историята.

Детството на човечеството бе отминало отдавна. Сега грижите на Имперските култури бяха строго практически.

Хуморът също беше западнал; това откри в един послеслов, добавен от някакъв учен преди няма и петнайсет хиляди години. После изведнъж в малката зала се появи образът запис на самата Хуи Маркин — неподвижен, а в краката й слабо светеше надпис: Откъс от изнесена лекция. Лекцията не е датирана.

— Намери и пусни — нареди Лодовик.

Образът се раздвижи и заговори:

— Упадъкът на хуморът и комедията в митовете и забавленията на модерната Имперска култура изглежда неизбежен за трезвите благородници и Сиви на нашето време. Но отделни меритократи чувстват странна липса в съвременния пълен арсенал на фантастичните изкуства. Всичко бе подчинено на непосредственото и практичното; съвременните хора от управляващите находчиви класи мечтаят по-малко и се смеят по-малко от когато и да било в историята. Това не важи за гражданите, но техният хумор от хиляди години насам остава груба колекция от шеги на тема пол и разкази за сметка на другите класи, проявявяща слабо проникновение и още по-слабо въздействие като сатира. Всичко е подчинено на търсенето на стабилност и комфорт…

Лодовик превъртя напред доста дългата лекция, докато не намери връзката в текста, която търсеше, и своята тема.

— Някои — каза Хуи Маркин — обвиняват за тези интелектуални провали перфидното влияние на мозъчната треска, от която се заразяват почти всички деца в ранна възраст, но която някакси никога не е засягала солидните устои на гражданите повече от едва-едва. Благородниците и меритократите обаче, според някои статистици, очевидно са претърпели значителни загуби на интелектуални способности. Легендите за мъглявите корени на мозъчната треска изобилстват. Най-прочутият мит е за древната война между световете Земя и Солария. Твърди се, че роботите пренасяли тази болест от свят на свят. Някои от тези роботи…

Лодовик се зачуди, че този анализ е бил преценен като продукт на една ексцентрична личност от най-добрите учени на университета. Дори и Хари Селдън не беше сметнал за уместно да погледне колекцията — вероятно поради намесата на Данийл.

Той превъртя напред.

Най-често срещаното обяснение на мозъчната треска във всички тези митове е това за човешката конкуренция при колонизацията на Галактиката. Мозъчната треска би могла да бъде оръжие в една подобна надпревара. Но едно трайно алтернативно обяснение сочи към Вечните, които се борили със слугите на Солария, за да предотвратят отвратително престъпление, подробностите около което след това са били напълно изтрити от всички известни записи. Вечните, твърди се, създали мозъчната треска, за да контролират деструктивния нагон на човечеството, който се изплъзвал от контрола им. Вечните са описвани като безсмъртни човеци, но също и като дълговечни роботи, притежаващи необикновена интелигентност…

Ето пак, помисли си Лодовик. Опитът на роботите да контролират деструктивните тенденции у човека… но какво ли беше това голями престъпление?

Дали беше същото, за което намекваше Данийл, за което се предполагаше, че са го извършили онези роботи, които по-рано не са се съгласили с плановете на Данийл?

Данийл съвсем очевидно беше Вечен, може би Вечният, най-старата мислеща машина в Галактиката…

Най-старият и най-отдаден кукловод.

Лодовик вдигна поглед от проекцията, която четеше, и се опита да открие източника на тази намеса. Думите го разтревожиха; те като че не произлизаха от никое разклонение на неговия разум.

Той си спомни леките докосвания, които беше усетил в умиращия кораб, впечатлението за призрачен разум, заинтересован от положението му. Досега го беше отхвърлял като ефект от повредите, нанесени от неутриното на съзнанието му, но Ян Кансарв не беше открил никакви забележими повреди.

Споменът можеше да бъде повторен съвсем лесно и анализиран. Етикетът Волар или Волдар бе прикачен към тези смътни следи, към тези подсъзнателни докосвания.

Но от тези спомени не можеше да се извлече нищо полезно.

Лодовик поднови основното си издирване и прегледа най-важните томове за по-малко от три часа. Можеше да претърси и попие материала много по-бързо, но екранът в библиотеката беше нагласен за изследователи хора, а не роботи.

Роботите с човешки или превъзхождащ човешкия разум, предполагаше всеки том и всеки документ в библиотеката на Маркин, отдавна бяха престанали да функционират, ако въобще някога бяха съществували.

Лодовик изключи проектора и напусна библиотеката. Докато преминаваше през внушителния вход, пред него се появи образът на Хуи Маркин.

— Вие сте първият посетител от две десетилетия насам — каза му образът. — Моля ви, елате пак.

Лодовик се взря в образа, докато той избледняваше. Той пристъпи извън навеса над вратата и пое сред Сивите по един ред за средна класа на търговската Агора. Толкова много парчета за свързване в един хилядогодишен пъзел — с толкова много липсващи или умишлено укривани парчета.

Онова, което отекваше в позитронния мозък на Лодовик и се изливаше се в изводи, които подкрепяха впечатления и хипотези, вече изработени, беше влиянието на Имперската култура (и мозъчната треска?) върху човешката природа. Там, където някога човечеството се беше смяло и наслаждавало на абсурда в продуктите на чистото въображение, сега сериозно се стремяха към застой. Водещите хора в изкуството, учени, инженери, философи и политици се стараеха да утвърждават откритията на миналото, не да правят нови. А сега дори малцина си спомняха миналото достатъчно добре, за да знаят какво вече е било открито! Самото минало вече не беше интересно — от векове, дори от хилядолетия.

Светлината беше помръкнала. Хилядолетната стабилност и застой бяха довели до стагнация.

Данийл използва своя психоисторик, за да потвърди онова, което вече трябва да знае — че гората се е разраснала твърде много и е пълна с изгнили дървета, че отчаяно се нуждае от горски пожар, който той няма да позволи!

Лодовик спря — тълпата в Агората се вълнуваше. Вслуша се в мърморенето и виковете. Отряд от Специалните войски на Империята си пробиваше път през навалицата. Лодовик се дръпна назад, намери алея с малки магазинчета. Не искаше по никакъв начин да се набива на очи. Не можеше да знае кой би могъл да го наблюдава — и кой може после да докладва на Данийл — човек или робот. Докато той все още не се държеше подозрително…

Точно отвъд алеята той чу пронизителни женски викове, команди.

— Не го оставяйте да се изплъзне!

Той спря, извърна се и видя двяма от Специалните да завиват в алеята, следвани от жена на малка количка. Усети как нещо премина през него като перо и мигновено заключи, че жената е менталик.

Знаеше нещичко за менталиците, събрани от Хари Селдън, за да осигурят подкрепа и алтернатива на неговата Първа Фондация, но никой от тях не беше толкова силен, колкото тази жена — и на никого от тях през ум не би му минало да го преследва!

Съвсем ясно беше, че жената е заета тъкмо с това. Тя отново го посочи и се разписка. Лодовик знаеше, че и да промени вида си, това не би имало никакво значение — тази жена бе съсредоточена върху нещо под повърхността.

Тя разпознава, че си различен.

Отново гласът, вътрешното присъствие, пораждащо извод, до който той може би нямаше да достигне сам: жената опипва полетата, свързани с неговия иридиев сюнгероподобен мозък!

Когато го притиснеха, Лодовик можеше да действа наистина много бързо. В един миг магазинерите в тясната алея на антикварите и продавачите на дрънкулки виждаха, че Специалните се приближават до закръглен, обикновен на вид мъж — и в следващия него вече го нямаше.

Вара Лизо се изправи на количката — лицето й пламтеше от гняв и възбуда.

— Избяга! — кресна тя и замахна към младия полицай, който я придружаваше, като че той беше непослушно дете. — Вие го оставихте да избяга!

После от друга алея се появиха още Специални.

Закръгленият мъж вървеше бързо пред тях, тласкан от натиска на тълпа купувачи като нежелани риби, хванали се в трал. Сивите изразяваха гнева си с крясъци и заплахи, че ще се оплачат в сената на тяхната класа.

Лодовик не смееше да се движи толкова бързо сред толкова много хора. Можеше да нарани някой случаен наблюдател. Това той искаше да избегне на всяка цена — макар и да разбираше, че ако положението стане достатъчно опасно, можеше да нарани или дори да убие някой полицай от Специалните сили — или онази жена, — без мозъкът му да претърпи някоя тежка повреда. Тук аз съм чудовище — машина без ограничения!

— Това е той! — извика Вара Лизо. — Той не е човек! Хванете го, но не го наранявайте!

 

 

Бран натика транспорта в един празен алков, когато полицията отново се промъкна край тях, и закри Клиа с едрото си тяло.

Намерила е някого. — Той погледна през рамо. Лицето му беше изкривено от омраза. — Как могат да й позволяват да върши каквото си иска? Ние сме граждани, нали така? Имаме си права! — той измърмори тези думи под носа си; вече от години никой далит не вярваше наистина, че всички граждани на Трантор имат права. Но тълпите от Сиви, нещо необичайно за тях, все повече се вълнуваха от това разкарване насам-натам на Вара Лизо и нейния имперски специален отряд. Все повече Сиви крещяха по преминаващите кордони. Специалните не им обръщаха внимание.

Клиа виждаше лицата им, когато минаваха край тях, усещаше до някаква степен вътрешните им мисли — на полицаите тази работа им харесваше не повече, отколкото на Сивите. Чувстваха се не на място; повечето от Специалните ги набираха ог гражданите.

После нейният изследващ ум докосна някаква наистина много странна личност на няколко десетки метра от тях. Времето като че забави ход, когато я обзе внезапно ярко впечатление за мисли, движещи се с нечовешка скорост — сребристо глисандо от спомени и усещания, които не приличаха на никое от преживяните от нея досега. Тя рязко издиша, сякаш беше получила лек удар в стомаха.

— Какво има? — погледна я загрижено Бран.

— Не знам — отвърна тя. Той поклати глава и се намръщи.

— Нито пък аз. Но и аз го усещам.

После изведнъж всички тези странни усещания изчезнаха, като че между тях и източника им се беше изправил щит.

 

 

От всичко онова, от което се нуждаеше Лодовик тъкмо в този миг, да го забележи нова двойка менталици не беше най-належащото. Усети как се оформи ярък триъгълник, като той беше единият му връх, жената, която го преследваше — другият, и още двама души — по-млади — третият. После изведнъж като че мъгла покри следите им.

Застана съвсем неподвижен. Тълпите изнервени Сиви преминаваха край него с тревожни лица, раздразнени от присъствието на полицията. Той отново промени външността си — покри лицето си и преразпредели телесната си маса така, че да не изглежда закръглен, а по-скоро набит.

Каквато и да беше причината за тази поредица от ментални сонди, надяваше се да се възползва от нея.

За обкръжаващите го хора Лодовик се държеше като уплашен човек, който крие лицето си, и малцина му обръщаха повече внимание от това. Но една фигура се приближи. Беше с мръснозелени одежди и малка смачкана шапчица, килната на една страна, и като че знаеше какво прави — и кого търси.

 

 

Кордонът беше преминал, тълпата оредяваше и се разпръскваше. Клиа и Бран върнаха транспорта обратно в алеята; бяха все още нащрек, но готови да напуснат Агората и да се върнат в склада.

Изведнъж Бран се изправи в цял ръст.

Калусин ни вика — каза той. Извади от джоба си малък комуникатор. — Трябва да… преди да завърши, съблече сакото си и предаде управлението на транспорта на Клиа.

 

 

Калусин застана пред Лодовик.

Извинете — каза Лодовик и понечи да го заобиколи, но Калусин не помръдна; Лодовик се удари силно в него и едва не го събори.

Стояха в средата на пресечка, заобиколена от големи магазини. Тук нямаше отворен канал с изглед към по-горните нива, но сводестият покрив се издигаше на около седем метра нагоре и над тях без видима подкрепа се виеха ленти от сребриста светлина, които осветяваха входовете на магазините, движещите се пътеки и група малки водоскоци в седефено великолепие. Всеки детайл по лицата, обкръжаващи Лодовик, изглеждаше ясен и точен. Човекът срещу него се дръпна назад, поклони се леко и свали шапка.

— За мен е чест, господине — каза Калусин. — Надявахме се, че не сме ви загубили.

— Не ви познавам — отсече Лодовик.

— Никога не сме се срещали — усмихна се Калусин. — Аз съм колекционер на интересни личности. Вие, господине, имате нужда от помощ.

— Защо?

— Защото ви търси една много опасна и проницателна жена.

— Не зная за какво ми говорите. Моля, оставете ме намира!

Лодовик се опита да заобиколи мъжа, но той просто се дръпна назад и го последва, вървейки отстрани. Сръчно избягваше сблъсъците с други купувачи.

Седем от Специалните се появиха в другия край на пресечката и преградиха пътя на Сивите, които искаха да излязат оттам. Сивите заотстъпваха, мръщейки се и ръкомахайки изразително в знак на досада.

Лодовик спря и се вгледа в полицията. Мъглата като че се вдигаше. Усещаше отново лекото докосване на жената; всяка секунда тя щеше да разбере, че той е наблизо. После тя се появи на количката зад полицейския кордон.

— Не мога да поддържам още дълго този щит — обади се Калусин. В едната си ръка държеше малък уред, зелен овоид. — Извиках двама приятели, които могат да помогнат…

— Нямам нужда от помощ! — изръмжа Лодовик. — Имам нужда да се измъкна оттук и да си отида вкъщи…

— Няма да ви позволят. И най-накрая тя ще ви намери. Подкрепя я Фарад Синтер.

Лодовик с нищо не го показа, но изведнъж мъжът в мръснозелено с шапката в ръка му стана много по-интересен. Разбира се, Лодовик знаеше за Фарад Синтер — дребно неудобство, прикрепено към императора. Императорският сводник.

— Ти трябва да си Лодовик — Калусин се приближи по-близо и произнесе името шепнешком. — Променил си външността си, но мисля, че бих те познал навсякъде. Данийл може ли да те спаси сега? Наблизо ли е?

Лодовик се пресегна и сграбчи лакета на Калусин — съзнаваше, че невежеството му в момента е много опасно. Как така този човек знаеше името му, познаваше природата му, знаеше за връзката му с Данийл и че в момента го грози опасност? Това бе необяснимо.

Калусин изтръгна ръката си от силната механична хватка на Лодовик с изненадваща лекота.

Висок, едър, тъмнокос младеж се показа от един широк вход на магазин, последван от дребничко, тънко девойче с пронизващи очи. Зад тях вътре в самия магазин плаваше товарна платформа, върху която имаше празен сандък, отворен от едната страна. Продавачите явно познаваха едрия младеж и усърдно не обръщаха внимание на ставащото.

Лодовик веднага прецени ситуацията, обърна се и видя, че сега полицията беше блокирала пресечката и от двете страни.

— Влизай в сандъка — нареди Калусин. — Изключи се напълно — никакви следи. Реактивирай се след час.

Лодовик изобщо не се поколеба. Мярна само за миг уплашеното изражение на момичето, когато мина покрай нея и се качи в сандъка. Бран затвори капака и го заключи. Лодовик се намести в тъмното и се подготви да се изключи.

Нямаше избор. Или щеше да попадне в ръцете на Специалните — и кой знае какво щеше да се случи тогава с него?, — или да се предаде на милостта на фигурата със смачканата зелена шапка — не човек, а почти със сигурност робот. В края на краищата той се беше изтръгнал лесно от хватката на Лодовик, при това без очевидна болка или травма. Спътниците му бяха хора менталици. Лодовик можеше само да предполага, че са част от плана на Данийл, може би част от тайната Втора Фондация на Хари Селдън.

Как да е иначе?

Тъкмо след като започна процесът на изключване, Лодовик стигна до друго възможно решение — и усети как то се закача, блокира, разпада се на ненужни фрагменти и безвременният мрак го поглъща.

Мракът го обзе напълно и за неопределен период той престана да мисли и да съществува.