Грег Беър
Фондацията и Хаосът (33)

34

Първото интервю с Гаал Дорник мина задоволително. Хари чувстваше, че е впечатлил младежа, а Дорник бе приел достатъчно добре новината за положението в момента. Това беше хубаво — човекът притежаваше кураж и в него имаше някакъв намек за младостта и перченето на външните светове, каквито Хари си спомняше, че някога е притежавал.

Като матист Дорник беше надарен, но с Проекта вече бяха свързани далеч по-даровити хора. Щяха да използват Дорник най-вече като проницателен наблюдател, който щеше да устои на сегашната буря и да помогне да се прокара пътя на собствения особен метод на Хари да помага на хората от Проекта да устояват на бъдещите бури. „И може би — нов приятел. Човекът ми харесва.“

Хари не можеше да понесе мисълта просто да остави двете си Фондации — едната тайна, другата, както се надяваше — вярваше! знаеше! — с разрешение от самата Империя — да се развиват самостоятелно след смъртта му. Ако беше научил нещо от Демерзел/Данийл, то беше необходимостта да оставиш някаква диря от дреболии, някаква подтикваща, провокативна част от себе си, която да бута нещата напред след твоята смърт. Данийл го правеше, като се появяваше лично на всеки няколко десетилетия — техника, която Хари, така да се каже, по-нататък можеше само да имитира.

Дорник щеше да бъде ключът към превръщането на Хари Селдън в легенда; той щеше да му позволи да се появява на редовни интервали дори и след смъртта си и да направлява нещата.

Хари се върна в апартамента си в Стрилинг и отново се остави на услугите на малкия охранителен детектор, който му беше набавил Стетин при едно от пътуванията си извън Трантор. Детекторът, монтиран в средата на стаята, изтъкаваше мрежа от червени линии по стените и ниския таван, а после с нежен момичешки глас обявяваше: „Тази стая е свободна от известните в Империята подслушвателни устройства.“

От известно време подслушвателни устройства не се проектираха. По причина, която само той си знаеше, Линг Чен все още позволяваше на Хари да си има свое лично пространство. Навсякъде другаде, включително и в кабинета му в Имперската библиотека, много внимателно го следяха и подслушваха.

Хари усещаше как силите се натрупват. Горкият Дорник! Надали щеше да има време да свикне с Трантор.

Хари се усмихна мрачно и натисна едно копче в стената. Появи се малък център за забавления. Той го инструктира да се свърже с Университетските музикални библиотеки — една от привилегиите, които ползваше в Стрилинг — и да изсвири подборка от дворцова музика от времето на Джему IХ. „Най-вече Ганд и Хейър, моля“ — поясни той. Тези двама композитори, първият — мъж, вторият — жена, в продължение на петдесет години се бяха конкурирали за дворцовите поръчки. След смъртта им се разкри, че двамата са били тайни любовници. След изтощителни анализи музиковедите бяха решили, че никой не може да каже кое от обединените им произведения е написано от Ганд, кое от Хейър — или дори дали един от тях не е написал всичките. Произведенията бяха елегантни и успокояващи, изпълнени с учтиво признание за вечния ред в Империята; музика от епоха, когато Империята е работила и е работила добре, жизнена и млада дори и след хиляди години.

„Златният век на Данийл — помисли си Хари, докато се отпускаше в най-старото си и най-любимо кресло. — Епохата, в която Линг Чен продължава да вярва доста глупаво. Началникът на комисията винаги ми се е струвал надут глупак — от аристократично семейство, обучен в древните бюрократични дисциплини, надменен и изолиран… Ами ако греша? Ако моите теории не са адекватни да предскажат тези краткосрочни резултати? Но не могат да не бъдат — дългосрочните резултати зависят от онова, което ще се случи през следващите няколко седмици!“

Принуди се да се отпусне чрез дихателните си упражнения, както навремето го беше научила Дорс. Музиката свиреше — тиха, високо структурирана и много мелодична. Докато Хари слушаше и си тактуваше с длан по облегалката, наум обмисляше ролите, които щяха да играят фамилиите Чен и Диварт в по-нататъшния упадък на Трантор. Комисията за обществена безопасност известно време щеше да управлява Империята, до появата на силен водач — най-вероятно император, а не военен. Хари подозираше — макар никога да не би записал това предсказание, — че императорът ще приеме името Клеон, ще стане Клеон II заради чувството за история и традиция на Империята и особено на Трантор.

Когато обществото се почувстваше най-отчаяно и остаряло, то щеше да възсъздаде изумителната фантазия за някакъв Златен век — време, когато всичко е било велико и славно, когато хората са били по-благородни, а каузите — по-величествени и достойни. Рицарството е последното убежище на загниващия труп.

Николо Пас го беше казал. Хари затвори очи. Лесно си представи поваления тиран, седнал в голата си килия — жалка фигура, някога била в центъра на огромна обществена язва; но въпреки всичко той също разбираше каква участ очаква Империята почти също толкова ясно, колкото и Хари.

Домогвах се до богатите благороднически семейства, аристократите, прилепили се към парите и търговията като огромни стари пиявици — беше обяснил Пас. — Като провинциален губернатор аз подхранвах чувството им за превъзходство и самомнението им. Насърчавах аграрните реформи — наредих всички общини отново да започнат да обработват земята и изисквах младите им граждани и всички благородници да работят на полето, независимо дали е на печалба или не — по духовни причини. Насърчавах развитието на тайни религиозни общества, особено на онези, които наблягаха най-вече на богатството и общественото положение. И насърчавах спомена, историята за миналото, когато животът е бил много по-прост и всички сме били по-близо до моралното съвършенство. Колко лесно беше! Как притежаващите власт и богатство лапваха тези покварени стари митове! И аз известно време вярвах в тях… Докато политическата ситуация не се обърна и вече ми беше нужно нещо много по-мощно. Тогава започнах революцията срещу Вечните.

Звук вътре в стаята накара Хари да подскочи в креслото. Нареди на музиката да спре и се заслуша. Беше убеден, че е чул стъпки.

Бяха дошли! Той стана от креслото с разтуптяно сърце. Играта най-накрая беше омръзнала на Линг Чен и той сваляше картите. Както Фарад Синтер можеше да изпраща своите убийци, така можеше и Началникът на комисията. Убийци — или просто офицери, които щяха да го арестуват.

Стаите бяха само три. Без съмнение, ако някой беше влязъл, щеше да го е видял.

Претърси спалнята и кухнята, шляпайки с боси крака и по халат по мекия под, твърде ясно съзнаващ колко е уязвим дори и в собствения си дом.

Не намери никого.

Отдъхна си и се върна във всекидневната — и още преди да забележи посетителите, го обля вълна на увереност. Почти или изобщо не се шокира, а не се и изненада особено, когато видя във всекидневната трима души, обкръжили в полукръг любимото му кресло.

Въпреки козметичните промени той веднага разбра, че единият, най-високият, с кестенява коса с червеникав оттенък, е старият му приятел Данийл. Другите двама не познаваше. Единият беше жена, другият — грамаден мъж.

Здравей, Хари — поздрави Данийл. Беше променил и гласа си.

— Мислех си… спомням си, че ти ме посети — изпелтечи Хари. Объркването се бореше с радостта. Чувстваше някаква ирационална надежда, че Данийл е дошъл да го отведе, да му каже, че Планът е изпълнен и не трябва да се изправя пред съда, не трябва да живее в сянката на своята неприязън към Линг Чен…

— Може би си очаквал — отвърна Данийл. — Много те бива в това. Но не сме се виждали лично вече от години.

— Не съм кой знае какъв пророк — пошегува се Хари. — Радвам се да те видя пак. Кои са тези хора? Приятели? — Следващата дума той произнесе натъртено, многозначително: — Колеги?

Жената впери в него немигащ поглед, който го смути. Нещо познато…

— Приятели. Всички ние сме тук, за да окажем помощ в съдбовен момент.

— Моля, седнете. Някой от вас… да е гладен или жаден?

Данийл знаеше, че нямаше нужда да отговаря. Великанът поклати глава — „не“, но жената също не отговори. Просто го гледаше, а привлекателното й лице умишлено оставаше безизразно.

Хари усети как сърчето му се свива, а после подскача от болезнено вълнение. Челюстта му увисна и той приседна в по-малкото кресло до стената, за да не се свлече на пода. Очите му не се откъсваха от жената. Същият ръст — приблизително. Същата стегната фигура, макар и по-млада, отколкото в последните му спомени, но пък тя винаги е била изключително гъвкава и младолика.

Ако тя беше робот… тайната стомана!…

— Дорс? — не можа да каже нищо повече. Устата му беше твърде пресъхнала, за да говори.

— Не — отвърна жената, но не отмести поглед.

— Не сме тук, за да подновяваме стари познанства — намеси се Данийл. — Ти няма да си спомняш това посещение, Хари.

— Не, разбира се, че не — Хари изведнъж се почувства нещастен и отново много самотен въпреки присъствието на Данийл. — Понякога се чудя дали изобщо имам някаква свобода… дали изобщо мога сам да избирам.

— Никога не съм ти влиял освен за да подготвим почвата и да усилим до максимум ефекта от твоите действия и да ти помагам да пазиш нужните тайни.

Хари протегна ръце и изстена:

— Освободи ме, Данийл! Свали този товар от раменете ми! Стар съм вече — чувствам се толкова-толкова стар и толкова ме е страх!

Данийл го слушаше със загрижен, съчувствен израз.

— Знаеш, че не е вярно, Хари. В тебе все още има голяма сила и ентусиазъм. Ти наистина си Хари Селдън.

Хари се дърпна назад, покри с длан устата си, после бързо избърса очи.

— Съжалявам — измърмори той.

— Няма за какво да съжаляваш. Напълно съзнавам, че напрежението е огромно. Това, че ти налагам такова тежко бреме, причинява в мен дълбок конфликт, приятелю.

— Защо си дошъл? Кои са всъщност те?

— Имам още много работа и те ще ми помагат. В момента вече са се развихрили сили, с които трябва да се справя и които не са твоя работа. Всеки от нас носи бремето си, Хари.

— Да, Данийл… Донякъде разбирам. Искам да кажа, виждам го в графиките, в диаграмите — подмолни потоци, ужасно сложни, трудни за проследяване, всички — съсредоточени около този момент. Но защо си дошъл при мен сега?

— За да ти вдъхна увереност. Не си сам в борбата. Проучих основните центрове, в които се работи по проекта Селдън. За теб работи една много способна армия, Хари. Армия от матисти и учени. Ти се справи блестящо. Те са обучени и готови, поздравявам те. Ти си велик водач, Хари.

— Благодаря ти. Ами те? — не можеше да откъсне очи от жената. — И те ли са като тебе? — дори и в присъствието на Данийл му беше трудно да използва думата „робот“.

— Като мен са.

Хари понечи да зададе друг въпрос, но рязко затвори уста и извърна поглед, за да овладее емоциите си. Въпросът, който най-много искам да задам — не мога, инак бих изгубил разума си. Дорс! Какво е станало с Дорс? Наистина ли вече я няма — мъртва? Толкова дълго подозирах!…

Хари, Линг Чен скоро ще се размърда. Вероятно утре ще те арестуват. Процесът ще започне рано и, разбира се, ще бъде запазен в тайна.

— Съгласен съм.

— Със сигурност го знам — додаде тихо Данийл.

— Добре — отвърна Хари. Преглътна буцата в гърлото си. Другият мъж — тромав, не особено хубав — също като че започваше да му се вижда познат. За кого ли напомняше той на Хари? Някой от двореца, публична фигура…

— Линг Чен си има причини. В двореца има фракции, които се опитват да свалят Комисията за обществена безопасност и да отнемат властта на баронските семейства, особено на Чен и Диварт.

— Ще се провалят — заключи Хари.

— Да. Но не е ясно каква вреда могат да нанесат, преди да се провалят. Ако не внимавам много, сложността на всичко може да се изплъзне от ръцете ми и да изгубим своята възможност за това хилядолетие.

Хари усети хлад. Колкото и да беше свикнал да борави с хилядолетия, начинът, по който се изразяваше Данийл, внезапно го накара да си представи възможните варианти на бъдещето, в които Хари Селдън не беше успял и Данийл трябваше да започне от самото начало с някой друг даровит млад матист, с друг дългосрочен план за облекчаване на човешките страдания.

Кой би могъл да разбере как мисли подобен ум? Вече на двайсет хиляди години…

Хари стана и се приближи до тримата.

— Какво още мога да направя? — попита той, после намръщено додаде: — Преди да ме накарате да забравя тази среща.

— Засега не мога да ти кажа нищо повече — каза Данийл. — Но аз оставам тук, Хари. Винаги ще съм тук за теб.

Жената пристъпи крачка напред и спря. Хари забеляза, че едната й ръка трепери. Лицето й беше толкова строго, че би могло да бъде отлято от пластмаса. После тя се усмихна и се дръпна назад.

— Наша привилегия е да служим — каза тя и гласът й не беше гласът на Дорс Венабили. Всъщност Хари се зачуди как изобщо би могъл да я помисли за Дорс.

Дорс беше мъртва. Вече не се съмняваше. Беше мъртва и никога нямаше да се върне.

 

 

Хари се огледа из празната стая. Музиката свиреше вече от два часа и той почти не беше забелязал как минава времето. Чувстваше се спокоен и овладян, но все пак нащрек — като животно, отдавна свикнало с ловците, от онези, които оцеляват, притежаващо умения, на които винаги можеше да разчита, но които никога не приемаше за даденост.

Пак мислеше за Дорс. Разглади чело с пръсти.

 

 

Лодовик наблюдаваше загрижено Дорс, когато напускаха територията на университета Стрилинг. Возеха се в такси през главния транспортен тунел от Стрилинг до Пасажа, императорския експресен път, заобиколен отгоре, отдолу и от всички страни от постоянен поток от автобуси и коли, уловен в червено-лилави контролни решетки като кръвни клетки в артерия. Таксито беше автоматизирано, избрано наслуки и сканирано от Данийл за подслушвателни устройства.

Дорс гледаше право напред и мълчеше, както и Данийл.

Най-накрая, щом приближиха Пасажа, Данийл се обади:

Справи се възхитително.

— Благодаря — отвърна му Дорс. После додаде: — Дали е умно да го оставяме за толкова много време без пазач?

— Той притежава забележителни инстинкти — отвърна Данийл.

— Той е стар и уязвим — възрази Дорс.

— Той е по-силен от тази Империя — каза Данийл. — А най-прекрасният миг за него тепърва предстои.

Лодовик размишляваше над задачата си, предадена му от Данийл чрез микровълни. Поклонничеството му щеше да включва пътуване със специална задача до катедралата на Сивите в Пасажа. Тук каймакът на имперската бюрокрация се събираше веднъж в живота си, за да получи най-висока почит, включително Ордена на императорското перо. Макар и новата роля на Лодовик да не се отличаваше с такива изключителни достойнства, не беше необичайно онези, които всяка година внасяха дарения за катедралата, да бъдат призовани на слугинска работа като следваща степен на признание за службата.

Данийл явно очакваше катедралата да играе важна роля през следващите няколко години, макар и още да не беше доверил на Лодовик каква би могла да бъде тя.

Лодовик донякъде подозираше, че Данийл го държи на изпитателен срок, докато докаже лоялността си. Беше мъдро от негова страна. Лодовик пазеше съмненията си под дълбоко прикритие. Познаваше необикновената чувствителност на Данийл. Освен това беше работил близо до него достатъчно дълго, за да знае как да го измами, да изглежда угодлив и верен.

Беше наблюдавал как Данийл подлага Дорс на изпитание и не се съмняваше, че би могъл да намери също толкова ефикасен начин да изпита и него. Преди това да се случи, той трябваше да мине през още една трансформация — и да открие съюзници, за които беше почти сигурен, че се намират на Трантор, крият се от Данийл и се готвят да му се противопоставят. Сред Сивите щеше да има достатъчно шанс да проучи онези, които се противопоставяха на Чен и Диварт…

Ако Лодовик беше човек, щеше да прецени шансовете си като много малки. Но тъй като загрижеността за собственото му оцеляване при него беше минимална, една безнадеждна ситуация не го тревожеше особено. Далеч по-лоша беше мисълта да е неверен или да се противопостави на Р. Данийл Оливо.