Грег Беър
Фондацията и Хаосът (31)

32

Морс Планч беше обзет от дълбок и тих ужас. Чудейки се дали е все още жив, той гледаше как Данийл и Лодовик се качват на кораба и напускат Мадер Лос. Най-накрая беше заключил, че Данийл не знае нищо за неговото откритие.

Отначало нямаше представа към кого да се обърне. Или дори къде да отиде, какво да прави, даже какво да мисли. Разговорът, записан на тази лента, беше твърде обезпокоителен; много приличаше на бълнуванията в някой микогенийски таен текст.

Вечни! В Империята! Управляваха я зад кулисите като кукловоди — вече хиляди години!

Морс никога не беше срещал човек дълголетник; те вече не съществуваха, сигурен беше. От рухването на последната геронтокрация бяха изминали няколко хиляди години. Планетите, населени с хора, живеещи над сто и двайсет стандартни години, до една бяха рухнали в политически и икономически хаос…

Първият му импулс — и вторият, и третият — беше да се скрие, да отиде колкото се може по-далеч от тази опасност. Може би дори да избяга в някой от далечните Галактически сектори, далеч от контрола на Империята. Толкова много възможности имаше за бягство…

Но никоя от тях не го устройваше. През целия си дълъг и криволичещ житейски път той винаги бе смятал Трантор за нещо като локус — точка, от която винаги може да тръгва и в която винаги да се връща, както и да го носят ветровете на парите и на собствените му прищевки. Но никога повече да не види Трантор…

Струва си! Живей си живота в покой — и просто живей!

Съвсем скоро обаче, с течението на часовете и на дните, той остави тази мисъл да избледнее и се съсредоточи върху други, по-наложителни мисли. Колко ли струваше неговото доказателство? Може би те просто го разиграваха.

Но Лодовик Трема бе оцелял след неутриновия поток! Нито един обикновен човек, вероятно нито един човек изобщо — нито едно органично същество — не би могло да оцелее…

Но, от друга страна, подобни записи бяха съвсем лесни за фалшифициране. Собствената му личност при едно подробно разследване не можеше да бъде сметната за безупречна от властите. Записът — и усилията му да разпространи вестта за заговор — можеха да го освидетелствуват като умопобъркан.

Много се съмняваше, че Линг Чен или Клаюс ще му обърнат кой знае какво внимание. Опита се да се сети за други хора, заемащи влиятелни постове, други, чиято интуиция беше равна на хитростта и политическите им умения в реалния свят.

Не се сещаше за никого. Знаеше по нещичко за повечето от трийсетимата главни министри и техните съветници в двореца и доста за Комисията за обществена безопасност — този дълбок резервоар за Сивите кариеристи и елита от старите родове. Никой! Нито един…

Записът беше проклятие. Искаше му се никога да не го беше правил. И все пак не можеше да се принуди да го унищожи — в ръцете на когото трябва той би могъл да бъде изключително ценен. А в ръцете на когото не трябва…

Можеше да доведе до екзекуцията му.

Опакова багажа си в малката стаичка в странноприемницата, в която живееше от три дена. Чакаше да пристигне товарен кораб със стока — един от около десетината кораби, пристигащи всяка седмица на Мадер Лос от хиляди минали десетилетия насам. Беше си резервирал място предния ден и получи потвърждение.

Планч взе малко наземно такси до летището. Пътуваха по главната магистрала под открито небе, покрай ярко огрени от слънцето поля и малки, бедняшки, но сравнително спретнати селища.

Застана в прашната, осеяна с боклуци чакалня — собствените му дрехи бяха прашни и размъкнати — и зачака кораба да приключи с разтоварването. Слънчевите лъчи падаха като прашни колони през отворите в тавана на дългия коридор към митническия център. Избърса един стол и тъкмо щеше да седне зад една колона, скрит от директен поглед откъм повечето посоки, когато забеляза малко момченце, което идваше по коридора с четириколесен велосипед.

То обикаляше напред-назад от една празна врата към друга и викаше името на Планч — кратки, резки излайвания. В този край на терминала Планч беше сам.

Момчето тръгна към него. Нямаше как да го избегне; той потвърди самоличността си на вестоносеца и пое метално-пластмасова карта за хипервълнов трансфер. Беше кодирана за личното му докосване, достатъчно познато в границите на Империята…

Но се предполагаше, че никой не знае, че Планч е на Мадер Лос.

Морс даде на момчето един кредит бакшиш, после претегли на ръка картата и се замисли над възможностите. Пак вдигна очи.

Момчето с велосипеда зави зад един ъгъл в началото на следващото крило на терминала и изчезна. Двама мъже в сини униформи — офицери от Имперската флота — стояха в обширния вход към крилото. Морс се намръщи. От това разстояние не ги виждаше ясно, но осанката им беше едновременно уверена и леко арогантна. Не му беше трудно да си представи емблемите със слънце и кораб на якетата им, мощните бластери на хълбоците им.

Прокара пръст по процепа за плейбек на картата и съобщението се заразгръща във въздуха пред очите му.

МОРС ПЛАНЧ

Императорският съветник и довереник Фарад Синтер моли да присъствате на специален разговор. Нареждаме ви да се върнете на Трантор с най-бързия превоз; бърза фрегата от Имперската флота е изпратена на Мадер Лос и е на ваше разположение.

С искрен интерес и симпатия: ФАРАД СИНТЕР.

Морс беше чувал за Съветник Синтер — носеше му се славата, че бил главният императорски доставчик на благосклонни жени. Никой от офицерите в двореца нямаше особено високо мнение за него освен може би неговите собствени, но не се сещаше за причина, поради която съветникът би желал да разговаря с него.

Морс потисна обхваналата го закратко паника. Ако това беше свързано по някакъв начин с Лодовик…

Трябваше да бъде! Но защо тогава Линг Чен не изпрати кораба? Не знаеше да има връзка между Синтер и Чен.

Морс бе обзет от внезапно лошо предчувствие. Беше приклещен между древен и почти неразбираем заговор и все още гъстата и стигащата надалече мрежа на Империята. Животът му на свободен човек — животът му въобще! — можеше като нищо да върви към края си.

И всичко това заради привързаността му към този странен, уязвим свят!

Слабо вероятно беше да успее да избяга.

Най-добре щеше да е да запази спокойствие. В днешно време на отчаяния му оставаше само стилът.

Той изпъчи рамене и се заотдалечава от портала към двамата мъже в сини униформи в края на коридора.