Грег Беър
Фондацията и Хаосът (30)

31

— Засега натискът утихна — каза Уанда. — Но имам силно предчувствие, че неприятностите ще продължат.

Хари отправи към внучката си поглед, изпълнен с обич и уважение. Той се завъртя на стола си пред малкото бюро в кабинета му в Имперската библиотека.

— Не съм виждал Стетин от месеци. Вие двамата как я карате — в личния живот?

— И аз самата не съм го виждала от три дена. Понякога откарваме седмици наред само с по някой разговор по комуникатора… Не е лесно, дядо.

— Понякога се чудя правилно ли съм постъпил, като съм ти дал това…

— Нека го интерпретирам благоприятно — прекъсна го Уанда. — Ти мислиш, че това внася напрежение в живота ми и вероятно в брака ми. Но не смяташ, че не съм човекът за тази работа.

— Тъкмо това исках да кажа — усмихна се Хари. — Внася ли напрежение?

Уанда се замисли.

— Не улеснява нещата, но предполагам, че не сме по-зле от двойка меритократи, които бродят из галактиката, четат лекции и дават консултации. Е, не сме толкова добре платени като тях, но иначе…

— Щастлива ли си? — бръчки на загриженост прорязваха челото на Хари.

— Не, не съм — отвърна сухо Уанда. — Трябва ли да съм?

— Всъщност ти зададох един сложен въпрос по прекалето прост начин…

— Дядо, не затъвай в собствената си сдържаност. Знам, че ме обичаш и се тревожиш за мен. И аз се тревожа за тебе и знам, че не си щастлив, от години не си щастлив — откакто Дорс почина. Откакто… Райх. — Тя се изправи и погледна тавана. — В момента не можем да си позволим лично щастие — не и онова, сияйното и всепроникващото от филмокнигите.

— Щастлива ли си, че си срещнала Стетин?

Уанда се усмихна.

— Да. Някои твърдят, че не бил много романтичен, че бил затворена книга, но те не го познават така добре, както аз. Да живееш със Стетин е чудесно. Обикновено. Спомням си, че Дорс винаги беше на твоята вълна, винаги фанатично загрижена за твоето здраве и сигурност. Стетин е същият спрямо мен.

— И все пак те излага на опасност или ти позволява да й се излагаш. Позволява ти да действаш по тези тайни планове, които по всяка вероятност може би няма да стигнат доникъде и освен това те подлагат на истински опасности.

— Дорс…

— Дорс често ми се гневеше, задето поемам рискове. На мястото на Стетин и аз щях да се гневя на себе си. Вие двамата сте важни за мен по причини, нямащи нищо общо с психоисторията и съдбата. Надявам се, че съм го изяснил.

— Съвсем ясно. Говориш като старец, който смята скоро да умре и иска да изчисти всички недоразумения. Между нас няма недоразумения, дядо, и ти няма да умреш скоро.

— Много трудно е да те измами човек, Уанда. Но понякога се чудя колко лесно е да измамят мен. Колко лесно могат да ме направят на глупак заради големи политически цели.

— Кой е по-умен от тебе, дядо? Кой те е мамил в миналото?

— Не само мамил. Насочвал. Използвал.

— Кой? Императорът? Няма как да е той. Линг Чен? — тя се засмя напевно и лицето на Хари се изчерви от потиснатото знание.

— Ще бъде по-лесно да те измамят, отколкото мен, ако срещнем някого, притежаващ дарбата да убеждава, не мислиш ли?

Уанда погледна дядо си, разтворила устни, сякаш се канеше да отговори, но извърна поглед.

— Мислиш ли, че Стетин те е убедил…?

— Не. Не говоря за това.

— А за какво?

Но Хари не можеше да продължи, колкото и да се насилваше.

— Група убедители, менталици, които по някакъв начин оформят организирано общество далеч от всичките тези борби и упадък, далеч от всичко… Те могат да решат какво ли не. Да ни освободят от всички задължения и от… от всички приятели.

— Какво? — попита озадачено Уанда. — Първото го разбрах, но от какви приятели трябва да ни защищават?

Хари махна лекичко с ръка.

— Ти успя ли да намериш онова особено момиче, което търсеше?

— Не. Изчезна. Никой не я е усещал вече няколко дена.

— Мислиш ли, че онази Лизо я е открила, преди ти…

— Всъщност нямаме представа.

— Любопитен съм да срещна човек с по-големи убедителни сили от тебе. Сигурно ще е интересно.

— Защо? Някои от нас са доста особени. Май колкото по-надарени, толкова по-странни.

Хари изведнъж смени темата.

— Чувала ли си някога за Николо Пас от Стерад?

— Разбира се. Нали съм историчка.

— Срещал съм се с него някога, преди да се родиш.

— Не знаех. Що за човек беше той, дядо?

— Спокоен. Нисък, дребен мъж и като че това, че е отговорен за смъртта на милиарди, не го засягаше особено. Говорих с още четирима тирани и напоследък се сещам за всички тях, но най-вече за Николо Пас. Какво би представлявало човечеството без тирани — без войни, разруха, горски пожари?

Уанда потръпна.

— Щеше да е много по-добре.

— Чудя се. Нашите лудости… Всяко нещо в една динамична система с времето се оказва полезно. Или отпада. Така действа еволюцията в обществените системи, както и в политическите.

— От тираните има полза? Интересна теза, но не и нечувана. Редица историци аналитици от времето на династията Гертасин са размишлявали за динамиката на упадъка и прераждането.

— Да. Знам. Николо Пас е използвал техните трудове, за да оправдае своите действия.

Уанда вдигна вежди.

— Бях го забравила. Очевидно имам нужда да се върна към истинската си работа, за да съм в крачка с тебе, дядо.

Хари се усмихна.

— Истинската ти работа?

— Знаеш какво искам да кажа.

— Знам, Уанда. Повярвай ми. Имаше години, когато можех да отделя едва по един час на ден за работа върху психоисторията. Но прекарах някои нови модели през „Прайм рейдиънт“ на Юго и през моя също. Резултатите са интересни. Империята е гора, в която от много-много дълго време не е избухвал голям пожар. Имаме хиляди малки поразени местенца, разкривена растителност, общо загниване — много нездравословна ситуация. Ако някой от тези тирани беше все още жив, можеше да направим нещо по-лощо, отколкото да им дадем армии и флоти и да ги пуснем да се вихрят…

— Дядо! — Уанда се престори на втрещена. Тя се усмихна и докосна сбръчканата му ръка, отпусната върху бюрото. — Знам колко обичаш да теоретизираш понякога.

— Говоря сериозно — отвърна Хари с каменно лице, после й се усмихна лекичко. — Демерзел никога не би го позволил, разбира се. Първият министър винаги беше загрижен за стабилността. Той вярваше убедено в превръщането на гората в градина с много градинари, в която никога не избухват пожари. Но се чудя…

— Убиецът на императора беше градинар, дядо.

— Е, ние се освобождаваме от своите ограничения, нали?

— Понякога изобщо не те разбирам — поклати глава Уанда. — Но наистина обичам да разговарям с тебе дори и когато нямам представа какво искаш да кажеш.

— Изненада. Изненада, трагедия, ново израстване. Е?

— Какво „е“?

— Стига приказки. Хайде да излезем и да хапнем някъде по-далеч от района на библиотеката — ако имаш време?

— Един час, дядо. После имам среща със Стетин, за да се подготвим за ориентиращото събрание тази вечер. Надявахме се и ти да дойдеш.

— Според мен не бива. Моите действия имат навика да стават малко прекалено публични, Уанда. — „А в този решителен момент се чувствам немалко притеснен заради една измама… за добро на всички, но все пак измама!“

Уанда го изгледа с търпеливо изумление, после каза:

— Прекрасно ще е да обядвам с тебе, дядо.

— И стига дрънканици на високи теми! Говори ми за дребни, човешки неща. Кажи ми още нещо за това, колко чудесен е Стетин, за удоволствието от историческата ти работа, каквато и да е тя. Отвлечи мислите ми от психоисторията!

— Ще се опитам — каза Уанда с шеговита ирония. — Но никой никога досега не е успял.