Грег Беър
Фондацията и Хаосът (24)

25

Лодовик стоеше неподвижен — единствено очите му помръдваха, докато наблюдаваше как Данийл извършва поредната диагностична проверка, последната преди заминаването за Еос.

— Няма констатирани повреди, все още нищо не мога да открия — заяви Данийл, щом старите машини приключиха. — Но ти си по-късен модел от тези уреди. Подозирам, че не са на твоето ниво.

— Ти някога диагностицирал ли си се? — попита Лодовик.

— Често — отвърна Данийл. — На всеки няколко години. Но не с тези машини. На Трантор има скрити няколко висококачествени уреда. И все пак откакто за последен път съм бил на Еос, е изминал цял век и енергийните ми източници имат нужда от замяна. Точно затова ще пътувам с тебе. Има и друга причина. Трябва да доведа един робот — ако поправката и осъвременяването й са минали добре.

— Женски?

— Да.

Лодовик изчака по-подробно обяснение, но Данийл не продължи. Познаваше само един-единствен все още активен женски робот — от милионите, някога толкова популярни сред човеците. Дорс Венабили — а тя бе изолирана на Еос от десетилетия.

— Ти ми нямаш доверие, нали? — попита Лодовик.

— Не — отвърна Данийл. — Корабът би трябвало да е готов. Колкото по-бързо стигнем на Еос, толкова по-бързо ще се върнем. Мразя да съм далече от Трантор. Най-критичният момент на Върховото време ни предстои.

 

 

Сега много малко кораби на Империята се отбиваха на Мадер Лос, но Данийл се бе уговорил с един търговски кораб още преди месеци и не беше трудно да вземат и Лодовик като допълнителен пътник. Корабът щеше да ги отведе в студените най-крайни предели на системата на Мадер Лос на безименен замръзнал астероид, който имаше само каталожен номер: ISSC-1491.

Стояха на платформата за приземяване на отдалечено външно пристанище. Космодрум. Слънцето грееше ярко, из въздуха летяха насекоми и опрашваха маслоцветните поля, заобикалящи сградите от бетон и пластомана.

Лодовик продължаваше да цени водачеството и присъствието на Данийл, но докога щеше да продължи това? Всъщност през последните няколко дни на Мадер Лос той сдържаше цялата си инициативност от страх да не предизвика Данийл. Човекоподобните роботи от неговия тип обаче използваха инициативността по много начини — не само за да определят широкомащабни курсове на действие. Не можеше да потисне мислите, изникващи от сърцевината на разума му. „Данийл ще задържи хората. На хората трябва да се позволи сами да направляват съдбата си. Ние не разбираме животинския им дух! Ние не сме като тях!“

Самият Данийл беше казал, че за роботите не е лесно да разберат човешкия ум и съдба — ако изобщо можеха да ги разберат. „Лудост е да контролираме и насочваме историята им! Самонадеяната лудост на излезли от контрол машини.“

Нещо непознато се промъкваше в мисловните му процеси — следа от глас, който беше чувал по-рано.

Данийл говори с капитана на търговския кораб — дребен, мускулест мъж с лице, покрито с ритуални белези и белезникава кожа. Обърна се и махна на Лодовик да отиде при него. Лодовик тръгна напред. Капитанът му се ухили страховито.

Щом се качиха на кораба, Лодовик се огледа назад. Насекоми — навсякъде по планетите, подходящи за хора, всичките си приличаха с дребни местни вариации, обясняващи се най-вече с бърникането в гените в продължение на хилядолетия. Всички приспособени да поддържат екосистеми, добри за човешката цивилизация.

Нито едно диво създание по цял Мадер Лос. Диви животни можеха да се намерят само на онези петдесет хиляди свята, заделени за ловни и зоорезервати: планетите градини, които Клаюс толкова харесваше, планети, които гражданите можеха да посещават само с императорско разрешение. Някога отговаряше за бюджетните суми, заделени за тези резервати. Линг Чен искаше да ги ореже като ненужни разходи, но Клаюс пряко бе помолил да ги спасят, а после бе последвало някакво натруфено „услуга за услуга“, в което Лодовик не беше посветен.

Лодовик се чудеше как е възникнало всичко това — световете градини и укротените или изцяло покрити човешки светове. Толкова много история, до която нямаше достъп. Толкова много въпроси напираха под ограниченията, които си беше наложил сам.

Вратите на кораба се затвориха зад него и той прикри едно алгоритмично завихряне, което по човешки би се наричало интелектуална паника — не от затворените пространства на кораба, а от разцъфващите в собствения му ум цветя на любопитството!

В тяхната малка каюта Данийл постави малкото им багаж на рафтовете и издърпа малка платформа за сядане. Лодовик остана прав. Данийл скръсти ръце.

— Няма да ни безпокоят — каза той. — Тук можем да се отпуснем до най-ниско ниво. Срещата ни е след шест часа, а на Еос ще сме след три дни.

— Колко време имаме, преди да изгубиш контрол над ситуацията в Трантор? — попита Лодовик.

— Петнайсет дни — отвърна Данийл, — без да отчитаме непредвидените обстоятелства. А такива винаги има, когато си имаме работа с човеци.