Грег Беър
Фондацията и Хаосът (23)

24

Клиа Асгар излезе по време на главния период за сън на десет километра от мястото, където беше слязла при двете реки. Таванът над този район на Дал сияеше в сумрачно сивосинкаво, а улиците бяха пълни само с работници от нощната смяна — около една трета от будния максимум. Никой не я заплаши.

Вместо просто да се свърже с номера на картичката, дадена й от мъжа в мръснозелено, Клиа убеди един дребен скрамблер от хораната в южен Дал да разшифрова кода й. Тогава картата й посочи адрес и й послужи за пътеводител — светеше и нашепваше посоките, докато тя пътуваше с транзит и с такси до Пентаре, малка община в сянката на Стрилинг. Купи си четец за филмокниги от клас императорски, подключи го към генералния комуникатор и го захрани с материал от обществените архиви, като използва кредити за данни, спестени от две дребни работици преди месеци. Прочете за Хари Селдън и внучката му Уанда. Селдън май не беше убедител, ала мъжът в мръснозелено бе казал, че внучката му е. Откъде тогава се беше сдобила с тези сили? Клиа провери за бащата на Уанда Селдън Палвър: Райх. Далит.

Това предизвика у нея и угриженост, и учудване, и дори мимолетна гордост. Винаги бе знаела, че далитите са особени.

Семейната връзка на жената с далит не беше достатъчна да разсее подозренията на Клиа, които тя изпитваше към хората, свързани с Двореца.

И все пак Хари Селдън беше предсказал края на Империята, унищожението на Трантор; беше си създал доста голяма слава на гибелен пророк. Това можеше да го противопостави на Двореца; носеха се дори слухове, че ще го изправят пред съд за измяна.

И все пак Клиа изпитваше инстинктивна неприязън към дрънканиците на ясновидците. Твърде често ясновидците се опитваха да организират собствени малки структури от съвсем послушни последователи — малки лични империи сред невъобразимо по-голямата и почти напълно безлична Галактическа империя.

Беше чувала за един зрелищен инцидент, случил се миналата година в Темблар, на екватора. Петдесет хиляди последователи на някакъв микогениец отцепник се бяха самоубили, твърдейки, че били получили послания за неизбежната гибел на Трантор. Посланието уж било дошло от нечовешки разуми, паразитиращи в Имперските защитни и информационни платформи на орбита около Трантор.

Клиа не знаеше нищо за защитните платформи, но беше достатъчно схватлива да види, че Селдън очевидно беше от един сой с тези фанатици и не би направил нищо добро на човек като нея.

Както беше посочил мъжът в мръснозелено…

Насочена от картата, Клиа хвана една малка плъзгаща се пътечка, която я отведе от транзитната платформа до пешеходна артерия със съмнителното название Панаирът Бромус. Тя преполовяваше район със складове, в които държаха стоките преди разпределянето им по магазините на дребно, базарите и пазарите в Стрилинг и Императорския сектор.

Приближи се до голям склад, издигащ се до ръба на покрива, където срещаше подпорната му стена — не особено привлекателен квартал, но чист и подреден. В този ранен утринен час тук имаше дори по-малко хора, отколкото в южен Дал. и засега. И все пак тя държеше сетивата си нащрек.

Картата я насочи към малка странична врата. Тя гледа вратата няколко десетки секунди, хапейки долната си устна. Онова, което смяташе да направи, й се струваше много голяма крачка, вероятно и опасна. И все пак всичко, което й беше казал мъжът в мръснозелено, звучеше вярно.

Освен това й беше дал информация за самата нея, за нейната природа, която я тревожеше — беше я засегнала дълбоко.

Понечи да почука по малката, безлична врата и тя се отвори навътре с рязко скърцане. Едра, тъмна фигура се приведе, за да излезе и едва не се блъсна в нея. Клиа отскочи назад.

— Извинявай — каза фигурата и навлезе в сумрака под сиянието на малък фенер, окачен на стената на склада. Беше мъж — много едър мъж с широки рамене, лъскава черна коса и величествени мустаци. Далит!

— Главният вход е зад ъгъла — каза мъжът с плътен кадифен глас. — Освен това затворихме.

Никога не беше виждала мъж, толкова красив и толкова завладяващо… тя се опита да намери думата: нежен. Клиа преглътна и се принуди да заговори:

— Казаха ми да дойда тук. Един мъж ми даде това. Облича се в зелено. Така и не ми каза името си — тя му протегна картичката.

Огромният далит — цели две глави по-висок от всеки далит, когото тя беше виждала досега — пое картичката с едрите си, ала сръчни пръсти. Приближи я до лицето си и присви очи.

— Това ще е Калусин — избоботи той. Отпусна ръка. Клиа усети как я докосва нещо като лек ветрец, а после си отива. — Мисля, че сега си е вкъщи или някъде, където не може да бъде открит. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Той… той ми каза, че щял да намери… да ми намери място, където да съм в безопасност. Мисля, че това искаше за каже.

— Мда. Добре. — Едрият далит се обърна и отново бутна вратата. — Можеш да го изчакаш вътре, докато дойде.

Тя се поколеба.

— Всичко е наред — обади се гигантът и гласът му почти я принуди да му повярва докрай. — Няма да ти сторя нищо лошо, разбира се. Ти си от сестрите. Казвам се Бран. Влизай.

 

 

Брав затвори вратата след тях и се изправи в цял ръст. Въпреки размерите му Клиа не чувстваше страх. Той се движеше с предпазлива грация, която би могла да бъде изчислена така, че да не тревожи или заплашва, ако не изглеждаше толкова естествена. Усмихна й се отвисоко.

— Дал? — попита той.

— Да.

— Повечето сме от Дал. Неколцина идват от Мизаро, малко повече — от Лавренти.

Тя вдигна вежди.

— Каквото и да е това, то ни прави добри слуги — усмихна се лекичко Бран. — Ти откога знаеш?

— От дете — отвърна Клиа. — А ти откога си тук?

— Само от няколко месеца. Калусин ме вербува по равноденствието. Напуснах Дал преди пет години. Бях твърде едър да работя в шахтите.

Клиа се огледа из обширното пространство, в което бяха влезли, и видя много редове от индустриални рафтове, покрити с щайги, струпани стари мотори от асансьори, поясни системи за доставка — всички — тихи и обгърнати от мрак.

— Какво е това?

— Калусин работи за един човек на име Плусикс. Плусикс внася разни неща от другите светове и ги продава тук. — Бран тръгна по една пътека между рафтовете, погледна през рамо и додаде: — Калусин ще дойде чак след час. Спи до късно. Искаш ли да поразгледаш съкровищата?

— Ами добре — сви рамене Клиа. Тръгна бавно след здравеняка, обгърнала ръце с рамене — в склада беше хладничко.

— Тук има всякакви неща от хиляда светове — гласът на Бран едва се чуваше в обширното пространство. Складът беше по-голям, отколкото си мислеше тя — огромни портали с масивни плъзгащи се врати водеха към зали, още повече наподобяващи пещери. — Там, откъдето идва всичко това, то е боклук — и, повярвай ми, императора също не би го впечатлило. Но Сивите тук, на Трантор, просто трябва да го притежават. Всяко малко кътче в апартамента има нужда от сушени бодливи клонки от Гиасонд или от транс-кутия от Десемер отпреди Империята. Плусикс ги купува за нищо пари и ги спасява от преработка и рециклиране. Купува празно пространство в корабите с храна от осигуряващите храна съюзници или от свободни търговци с разрешение от Империята. Докарва ги тук. Печели по двайсет процента от товар — много по-добре, отколкото на Транторската борса. За трийсет години е станал богаташ.

— Никога не съм чувала за Плусикс.

— Той не продава нищо сам. Бюрократите обичат да има някаква история, а той самият не е никаква история. Никога не съм го виждал и мисля, че и Калусин не го е виждал.

— Значи той просто го поверява на добри разказвачи на истории?

Бран избоботи тихичко и Клиа доста радостно осъзна, че той се смее.

— Да — погледна я той одобрително през рамо. Като че не му се искаше да се обърне с лице към нея. Тя почти несъзнателно се опита да го убеди да се обърне. Искаше да разбере по-ясно как я намира.

— Престани — каза той и раменете му се напрегнаха.

— Какво да престана?

— Всички тук опитват същото, а на мен не ми харесва. Не ме карай да правя нищо, просто ме помоли с думи.

— Съжалявам — каза Клиа съвсем искрено. Тонът му беше повече от обиден — сякаш току-що го беше предал приятел!

— Да, това е естествено, предполагам. Чувствам го, но на мен не ми действа. Казах, че ти си от сестрите. Не знаеш ли какво означава това?

— Предполагам… предполагам, означава че ти си като мен.

— Не съм като тебе, не точно. Ти убеждаваш. Аз карам хората да се чувстват добре и щастливи. Не мога да ги накарам да направят нищо, но те обичат да са край мен. Аз обичам да съм край тях. Взаимно е. Така че просто няма нужда да ме убеждаваш. Просто ме питай.

— Ще те питам.

— Но не искай от мен да те гледам — додаде Бран. — Поне в началото. Много ми е трудно с жените. Тъкмо затова напуснах Дал — не само защото не можех да работя в шахтите.

— Не разбирам.

— Срамежлив съм и си имам основания.

— Бих искала да ги знам.

— Разбира се, че ще искаш — рече дружелюбно Бран. — Нали си жена. Усещам, че ме харесваш. А аз харесвам жените… много. Намирам ги за красиви. Очарователни. И се влюбвам в тях страшно бързо. Но онова, което правя… въздействието, което оказвам… след време то избледнява и жените ме виждат такъв, какъвто съм: някакъв си бабанко без перспективи. Така че ме зарязват и аз си оставам сам.

— Сигурно е много болезнено — каза Клиа, макар че всъщност не разбираше защо. Толкова отдавна беше самотница, че мисълта за самотата изобщо не я тревожеше. Освен това нямаше и ясна представа какво е да си влюбен. Мечтите й бяха по-скоро за продължителна и задоволяваща сексуалност без задължителна дълбока емоционална връзка. — Аз самата обичам да съм сама. Всъщност не ме е грижа какво мислят другите за мен.

— Късметлийка си — забеляза Бран.

— Та кой разказва историите за тези неща, за да ги продаде? — Клиа искаше да смени темата. Срамежливостта и уязвимостта на Бран й идваха привлекателни малко в повече.

— Магазинерите по цял Трантор — отвърна Бран. — Пресоналът пише доклади за съкровищата, ние ги прилагаме към официалните митнически формуляри, доставяме ги по базарите и Сивите се юрват да ги изкупуват. Никога ли не си виждала магазин за чуждопланетни антики?

— Никога.

— Е, ако се задържиш достатъчно, може би някой от нашите ще те заведе. Аз излизам само по времето за сън, когато навън няма много хора.

 

 

Калусин, мъжът в мръснозелено, се настани зад грамаданското бюро и скръсти ръце. Бюрото беше цялото в красиви дрънкулки от най-различни светове, всичките — безполезни, доколкото можеше да прецени Клиа, но привлекателни — или може би просто разсейващи.

Бран беше застанал зад нея. Тя не отлепяше очи от Калусин, макар че усещаше порив да погледне Бран. Имаше нещо в способностите на едрия далит, което той не й казваше. Както и да е. И той не знаеше всичко за Клиа.

— Нашите убедители са хора много зловещи, знаеш ли? — усмихна й се Калусин. — Много талантливи и много зловещи. Трябва да ни наблюдават и да поддържат тук здрава дисциплина, иначе може да се разчуе — а според тебе дали хората в Трантор ще се зарадват да разберат, че съществуват такива като тях? Късметлии хора, убедителни. Хора, които успяват да се справят… но има нещо странно, знаеш ли? Никой от тях не е успял да пробие в Двореца. Стоят на едно постоянно равнище на човешките постижения и се държат настрани от политиката. Това вижда ли ти се смислено, Клиа Асгар?

— Не — поклати глава Клиа. — Ние трябва да контролираме нещата, ако всичко онова, което каза, е вярно.

— Е, вие като че ли се самоограничавате. Доволни сте да си живеете живота и да оставяте по-висшата материя на обикновените хора. Защо така, не знам. Но търговецът Плусикс обича вашата компания. Разбираш ли, че никога няма да се срещнеш с Плусикс, не и лично, дори и след като се присъединиш и положиш клетва?

— Нямам нищо против — рече Клиа.

— Възбужда ли това любопитството ти?

— Не — изсумтя Клиа. — Какво трябва да правя?

— Първо, да обещаеш, че ще се научиш да контролираш дарбите си в присъствието на други убедители. Особено ти, Клиа Асгар. Ти си една от най-силните убедителки, които съм срещал. Стига да искаш, можеш да ни накараш всичките да ходим на ръце, но ние ще разберем какво е станало и ще ни се наложи да те убием.

Клиа усети лека тръпка на смут. Никога не се бе опитвала сериозно да се контролира; бе израсла с тази си способност и я използваше също тъй естествено и непреднамерено, както и говора — може би даже още по-непреднамерено, защото много не я биваше по разговорите.

— Добре — каза тя.

— В замяна ние ще те закриляме, крием, ще ти даваме полезна работа. И… ще бъдеш интервюирана от Търговеца Плусикс.

— О, добре — тихо каза Клиа.

— Не се страхувай от него — обади се Бран с тихия си боботещ глас.

— Няма.

— Той е деформиран — обясни Калусин. — Така предполагам. Плусикс не ни казва нищо, но… — ръката му посочи кабинета, склада, квартирите им, всичко с един замах. — Той ни осигурява всичко това. Моята теория, която съм обяснил и лично на Плусикс, е, че той също е някакъв особен тип менталик, не много добър в убеждаването или в смазването на обществените механизми, а по-скоро тип, който обича да е обкръжен от хора с вашите дарби. Но той никога нищо не потвърждава и не отрича.

— О — възкликна Клиа. Искаше й се да приключат с церемонията и да се прибере в квартирата си. Искаше да е сама и да си почине. Не беше спала както трябва дни наред. Почивка — и храна. Откакто беше пристигнала в склада, Бран на два пъти я беше водил в закусвалнята на служителите и беше погълнала огромни количества храна, но все още се чувстваше гладна.

Устоя на порива да погледне Бран. Задържа погледа си върху Калусин.

— Много се радвам, че си с нас — каза той и присви гладките си като на бебе устни. Нито се усмихна, нито се намръщи, но очите му, макар и да не помръднаха, като че огледаха всяка важна подробност по нея. — Благодаря — каза той и се обърна към прозореца с изглед към най-голямото складово помещение. Бран я докосна по рамото, тя трепна и последва здравеняка навън.

— Кога ще положа клетва?

— Вече я положи, като прие нашето гостоприемство и не попита Калусин дали можеш да си тръгнеш.

— Не ми се вижда честно. Би трябвало да знам всички правила.

— Правила няма, освен да стоиш тук, да не използваш дарбите си върху нас или върху външни хора… освен ако не ти е наредено… и на никого да не казваш за нас.

— Защо не го напишете в клетва?

— Че защо да си правим труда?

— Ами ти? Постоянно ме караш да ми се иска да те погледна. Не трябва ли да престанеш?

Бран я погледна сериозно.

— Нищичко не правя.

— Нне на мене тия! Не съм малоумна.

— Мисли си каквото си искаш — каза й Бран. — Ако искаш да ме погледнеш, то е, защото искаш да ме погледнеш. — После добави тихо: — Аз нямам нищо против. Не и щом си ти.

Тръгна пред нея по тесен сив индустриален коридор с много затворени врати и осветен от обикновени глобуси. Дързостта на Бран предизвика у Клиа изблик на гняв.

— А може би трябва да имаш нещо против! — подвикна тя троснато подире му. — Може би трябва да се тревожиш! Не съм от най-свестните!

Бран сви рамене и й подаде картата за самоличност, която служеше и за ключ за стаята й.

— Приятна почивка — пожела й той. — Може би известно време няма да се видим. Заминавам с Калусин да придружаваме товар за Микоген. Сделката може да ни отнеме дни.

— Добре — отвърна Клиа и пъхна картата. Отвори, вмъкна се бързо в стаята и затръшна вратата.

Няколко секунди тя изобщо не виждаше стаята — толкова я беше яд на себе си. Чувстваше се слаба и използвана. Да се закълне, без дори да чуе клетвата! Този Плусикс сигурно беше чудовище.

После мебелите и обстановката дойдоха на фокус. Беше оскъдна, меки зелени и сиви цветове със слънчеви жълти акценти, не луксозна, но не и потискаща. Имаше прост матрак от пяна, не много стар, гардероб, ракла, миниатюрно бюро със стол и още един стол, не много по-голям, но с по-дебела тапицерия. Имаше лампи на тавана и на бюрото. На бюрото лежеше и четец за филмокниги.

Стаята бе широка три крачки и около три и половина крачки дълга. Беше най-хубавата стая, която бе имала, откакто напусна дома си, и в действителност по-хубава и от мъничката спалня, в която беше спала като дете. Приседна на ръба на леглото.

Да бъде привличана от мъжете, от който и да било мъж, беше слабост, която в момента не можеше да си позволи. Сигурна беше, че нейната фантазия за едър мъж далит няма нищо общо с Бран — макар и той да беше едър, мъж, далит и мустакът му да беше великолепен.

„Следващия път — закле се тя — изобщо няма да го погледна!“