Грег Беър
Фондацията и Хаосът (16)

17

Клиа Асгар влезе във връзка със свръзката си във Флешплей — тежък, но въпреки това популярен семеен и работнически курорт в покрайнините на Дал близо до Сектора за забавления на Малкия Калган. Тук изпробваха представления и екскурзии от самия Малък Калгън върху много издръжливите клиенти, преди да ги разпространят по цял Трантор.

Флешплей беше пълен с ярко осветени табели, облепили стените на сградите почти до тавана на купола — реклами за нови шоута и театрални състави, стари любими представления, съживявани в театър „Звезден прах“, популярни напитки, стимулк, дори незаконни стимове от другите светове. Клиа гледаше изливащата се каскада от прожектирани питиета, изгаряйки от жажда.

От двайсет минути стоеше в една ниша в магазин и чакаше свръзката. Не смееше да мръдне дори колкото да си вземе питие от близката улична сергия.

Клиа наблюдаваше тълпите не само с очите си и забелязваше не само повърхностните детайли. На повърхността всичко изглеждаше наред. Мъже, жени и деца се разхождаха в този вечерен час, облечени в онова, което на Дал минаваше за облекло за свободното време — бели блузи и черни кюлоти с червени ивици около кръста за жените, розови анцузи за децата пред пубертета, черни гащиризони с по-шик кройка за мъжете. При един не чак толкова повърхностен оглед обаче напрежението се забелязваше.

Това бяха най-висшите граждански класи в Дал — по-големите късметлии, работниците от дневната смяна и ръководството, функционалният еквивалент на вездесъщите бюрократи в сиво от другите сектори, ала когато не реагираха активно на шеги или не се насилваха да се усмихват, лицата им изглеждаха мрачни. Очите им бяха уморени, малко оцъклени от месеците разочарования и продължителни принудителни отпуски. Клиа разчиташе и цветовете на вътрешните им настроения, макар и само за кратки проблясъци, защото беше заета с друго: сърдито-пурпурни и жлъчно-зелени мърморения, скрити в дълбоките дупки на душите им — не аури, а ями, в които можеше да надзърне само от определени ментални перспективи.

В това нямаше нищо необичайно; Клиа знаеше какво е настроението на Дал и се опитваше възможно най-често да го пренебрегва. Пълното потапяне не само щеше да я отвлече, но дори можеше да я зарази. Налагаше се да се изолира от общото стадо, за да е нащрек.

Разпозна момчето веднага щом то се появи пред очите й от другата страна на улицата. Беше може би с година по-голям от нея, по-нисък и набит, с изпито лице с няколко дребни белега по бузата и брадичката — бандитски белези от суровите улици на Билиботън. Миналата година на няколко пъти му бе доставяла стоки и информация, когато нямаше по-добра куриерска работа. Сега разбра, че може би щеше да го вижда още по-често, и това никак, ама никак не й хареса. Той мъчно се поддаваше на убеждаване…

През последните няколко дни беше почти невъзможно да си намери свястна работа. Знаеше се, че Клиа е белязана — малцина й се доверяваха. Доходите й се бяха сринали почти до нулата и още по-зле — измъкна се на косъм от банда главорези, чийто водач никога досега не беше виждала. В града се бяха появили нови хора с нови съюзи, заплашващи с нови опасности.

Клиа все още беше уверена в способността си да се измъква от всяка трудна ситуация, но усилията я изтощаваха. Копнееше за някое тихо местенце с приятели, но приятелите й бяха малцина — така, както стояха нещата, никой не искаше да я прибере.

Това беше достатъчно да преобърне цялата й житейска философия.

Момчето с изпитото лице мярна Клиа, когато тя поиска да я забележат, после умишлено се престори, че не й обръща внимание. И тя направи същото, но се промъкна по-близо, като се оглеждаше, все едно чакаше някой друг.

Когато се приближиха достатъчно, за да се чуват, момчето й каза:

— Това, което носиш днес, не ни интересува. Защо не се разкараш от Дал да вредиш на някой друг?

Грубата безцеремонност не значеше почти нищо — толкова беше свикнала с нея.

— Имаме договор — подметна тя нехайно. — Аз нося, ти плащаш. Шефът ми за днес няма да го приеме добре, ако ти…

— Тука разправят, че шефът ти за днес е в каналите — момчето я гледаше дръзко. — Както и всеки друг дневен или нощен шеф, който те е използвал. Дори и Киндрил Нашак! Носи се мълва, че са го заплашвали с Рикерианския затвор, задържали са го, без да предявят обвинения! Безплатно предупреждение, момиченце. Стига вече!

Примката се затягаше.

— А това какво да го правя? — тя вдигна тънката кутия, която носеше под мишница.

— Нищо не вземам, нищо не плащам, казах. А сега се разкарай!

Клиа го погледна за няма и секунда. Момчето поклати глава, като да го бе докоснало бръмчащо насекомо, после погледна право през нея. Нямаше да докладва, че я е видял.

Щом всички искаха тя да изчезне и вече нямаше нито работа, нито причини да остава, значи наистина беше време да изчезне. Мисълта я уплаши; не беше излизала никога от Дал за повече от няколко часа. Кредитите щяха да й стигнат за няма и две седмици — голяма част от сделките на черния пазар вървяха само пред местните търговци, които и без това сега сигурно щяха да избягват бизнеса й.

Клиа тръгна по улицата към един не толкова преуспял квартал, известен с евфемистичното название По-мекият Флешплей и се вмъкна през счупена пластмасова витрина в изоставен магазин за храна. Тук сред пръснатите стари покривала и строшени мебели тя разряза пломбата на пакета и го отвори, за да провери съдържа ли нещо, което да е ценно и извън Дал.

Листове и филмокнига. Прелисти ги и огледа пломбата на филмокнигата: лично, шифровано, нищо, което би могла да разшифрова и продаде където и да било. Знаеше го още преди да отвори пакета. И без това пренасяше само долнокачествени пратки, често поддържащи пратки, информация, твърде сложна, за да се рискува да се изпрати там, където можеха да я засекат очите на охраната, и все пак не толкова сложна, че някой да не поиска да плаща по-големи суми за по-добри куриери…

А някога тя беше най-добрият куриер, една от най-скъпоплатените в Дал, наследница на хилядолетна традиция, също толкова заплетена и украсена с думи, колкото всяка религиозна търговия извън Трантор. Понякога дори официалните и публични документи бяха давани на далитските куриери от законните силни на деня само за да бъдат достатъчно сигурни, че ще бъдат доставени по-бързо, тъй като всички други комуникационни системи толкова често блокираха или бяха поставяни под наблюдение от Комисията.

За нея само за няколко дена всичко беше рухнало!

Трепна и осъзна, че плаче — безмълвно, но въпреки всичко плачеше.

Избърса лицето си и издуха носа си в сравнително чистата, макар и прашна опаковка, пусна пакета в боклука и отново излезе на улицата.

Шом излезе навън, прекоси платното и изчака няколко минути. Съвсем скоро забеляза „опашката“ — онзи, който очакваше да я подгони, ако доставката се провалеше. Беше малко, слабичко момиче, само с няколко години по-младо от нея, което се преструваше, че играе на улицата, облечено в умалено копие на черните работни дрехи на каналджия. Клиа беше твърде далеч, за да й приложи убеждаване или да научи нещо; но като че ли нямаше нужда.

Момичето се стрелна в изоставения магазин и се появи след няколко секунди с разкъсаната опаковка и съдържанието на пакета.

Клиа в самото начало беше следила куриери и понякога беше разчиствала след провалили се доставки. Сега постъпваха така с нея. Това беше последният шамар в лицето, последната обида.

Уличното движение се усилваше. Докато куполът потъмняваше, светлините на рекламните табла над улицата щяха да станат по-ярки и по-трескави, тълпите щяха да се блъскат рамо до рамо в търсене на миг разтуха от нерадостния живот. За преследван човек тази навалица би била фатална. В тълпата можеше да се случи всичко и щеше да бъде под силен натиск да убеждава, да се крие, да кара масите да забравят или просто да се измъкне бързо; можеше да я намерят и убият.

Сети се за човека в мръснозелено. Споменът за него не накара скалпа й да я засърби, но трябваше да падне много по-ниско, за да се откаже от независимостта си и всъщност да се присъедини към движение, ако и да твърдяха, че били като нея…

Може би особено ако бяха като нея! Мисълта да е сред хора, способни на онова, което можеше тя…

Изведнъж всички около нея накараха скалпа да я засърби. Тя изстена и си запробива път през прииждащите тълпи, търсейки вход към някой от огромните древни асансьори, които сновяха по нивата в Дал и повечето други сектори на Трантор.

 

 

Вара Лизо, изтощена и изпита, молеше флегматичния млад майор до нея да я остави да си почине.

— Тук съм от часове — изхленчи тя. Главата я болеше, дрехите й бяха подгизанли от пот, зрението й — замъглено.

Майор Нам разсеяно подръпна имперската си емблема, дъвчейки долната си устна. Вара впери в него поглед, пълен с омраза, каквато рядко бе изпитвала досега — но не посмя да го удари.

— Никой? — тросна й се той.

— През последните три дни не съм намерила нито един — отвърна тя. — Вие ги подплашихте всичките.

Той пристъпи навътре от ръба на балкона с изглед към оживената Трансдалска магистрала, пресичаща Флешплей. Под балкона пеша преминаваха тълпи, а на няколко метра над тях по издигнатите релси ревяха влакове и робоси; на няколко метра над тях пък тътнеха тесни слейв-пътеки и разтрисаха празния апартамент. Вара наблюдаваше оттам тълпите вече седем часа; свечеряваше се бързо и от ярките улични табели отсреща вече я мъчеше главоболие. Искаше просто да спи.

— Съветник Синтер би ни бил признателен, ако постигнем резултати — обади се младежът.

— Фарад би трябвало да се притеснява за здравето ми! — тросна му се Вара. — Ако се разболея или преуморя, тогава какво ще прави? Аз съм всичкото оръжие, с което той разполага в тази негова мъничка война! — Тонът й я изненада. Беше почти на границата на търпението си. Но вместо да задържи фокуса върху нуждата на Фарад от нея, тя прехвърли бремето върху майора. — Ако вие сте отговорен за това, че работоспособността ми е намаляла… Какво ще каже тогава Съветник Синтер?

Младежът се замисли над това, без да показва кой знае каква емоция.

— Вие сте тази, която отговаря пред него. Аз съм тук само да бдя над вас.

Вара Лизо едва сдържа острия пристъп на гняв. Колко близко бяха! Нямаха си и представа!

— Е, заведете ме на някое място, където да мога да си почина! — сопна се тя. — Тя не е тук. Не я знам къде е. Не съм я усещала от три дни!

— Съветник Синтер е особено загрижен вие да я намерите. Вие ни казахте, че била най-силната…

— Освен мен! — кресна Вара. — Но аз не съм я усетила!

Русият майор като че бе започнал да проумява, че днес тя няма да работи повече.

— Съветникът ще е разочарован — заяви той и пак прехапа долната си устна.

„Тук всички ли са идиоти?!“ — кипна вътрешно Вара, но осъзна, че гневът и поддаването на изтощението доникъде няма да я доведат и дори биха навредили на шансовете да получи от Синтер онова, което искаше.

— Имам нужда да поостана сама, да почивам, да не говоря — рече дрезгаво тя. — Утре можем да опитаме пак в друг Сектор. Нуждая се от по-малка работна площ — най-много няколко преки. Имаме нужда от повече агенти и по-добри доклади.

— Разбира се — майорът от своя страна отговори на тона й също с по-разумен подход. — Разузнаването ни малко не го биваше. Утре пак ще опитаме.

— Благодаря — рече тихо тя. Майорът прекоси празния апартамент и застана до вратата, като я придържаше отворена пред нея. Почти беше минала оттатък, когато остро я прониза нещо, което тя би могла да нарече единствено „завист“: внезапното усещане, че се намира в близост до човешко същество с дарби като нейните. Лицето й пребледня и тя заекна:

— Н-н-не още. Тя е тук!

— Къде? — настоя майорът и отново я тласна към прозореца.

— Да, да, да — мърмореше Вара, докато той я буташе напред. „Държат се с мен като с презрен дребосък!“ Но вълнението от преследването беше силно. Тя протегна разтреперан пръст и избърса устните си с опакото на другата ръка. — Там, долу! Близо е!

Агентът се вгледа в тълпата долу, проследявайки линията от пръста на дребничката жена. Забеляза женска фигура, бързонога и почти безцветна, да се стрелва през тълпите към входа на един плунжер.

Той незабавно предупреди по кома останалите агенти долу на улицата.

— Сигурна ли сте? — попита той настоятелно Вара, но тя само сочеше и търкаше устни — толкова силна беше възбудата. Мразеше това чувство — беше го опознала около другите в групата на Уанда и Стетин, но никога толкова силно. Завист като болка в гърдите, сякаш това момиченце можеше да й открадне всичко в живота и да й остави само надежди и безкрайни разочарования.

— Хей! — възкликна тя. — Хванете я, моля ви!

 

 

Нещо караше Клиа да чувства скалпа си, все едно че гори, и щом тя се стрелна в кабината на асансьора, нададе вик. Двама доста възрастни мъже с тежки черни, прошарени в сиво мустаци я погледнаха с кротка загриженост.

Клиа не виждаше над раменете им. Тя скочи и мярна двама мъже с квадратни лица, които тичаха, колкото им крака държат, към отворената врата на асансьора. Вратите започнаха да се затварят; агентите креснаха да спрат и дори светнаха с шифровани блинкери, за да поемат контрола над механизма.

Клиа бръкна в джоба си и измъкна ремонтен ключ — незаконнна, но стандартна екипировка на куриерите. Вратите на асансьора се поколебаха, после спряха. Тя мушна ключа в контролното табло и изкрещя:

— Спешен случай! Надолу, веднага!

Вратите продължиха да се затварят. Двамата мъже не успяха да стигнат навреме и задумкаха по тях, като й крещяха да спре.

Възрастните мъже се дръпнаха от нея.

— Къде бихте искали да слезете? — попита ги тя усмихнато, останала без дъх.

— На следващото ниво, моля — обади се единият.

— Чудесно! — зададе инструкции на асансьора, а после накара възрастните мъже да забравят и че са я виждали, и че са преживели нещо извън рамките на обичайното.

На следващото ниво те слязоха, а тя бързо нареди на вратите отново да се затворят. Облегна се с въздишка на оцапаната с кал стена. Един скърцащ механичен глас се обади:

— Инструкции при злополука. Кое ниво на поддръжка?

Тя напрегна всички сили и усети петна от тревоги на много нива — нагоре и надолу. Скалпът продължаваше да я боли. Трябваше да се измъкне извън обхвата на екипите, пратени да я издирят. Имаше само една вероятна посока — надолу.

— Дъното — нареди тя. — Нула.

На четири километра под всички обитаеми нива…

Реките в покрайнините.