Грег Беър
Фондацията и Хаосът (15)

15

От дългото стоене прав Хари го боляха краката. Клаюс най-накрая бе престанал да приказва за статуите на зверовете и си беше тръгнал. Хари намери един диван, приседна предпазливо и тежко въздъхна.

Това беше шанс да види колко далеч е стигнала разрухата и колко още остава на Империята да загнива. Тази възможност не го привличаше, но отдавна бе научил, че най-добрият начин да се справяш в живота е да извличаш от неприятните преживявания най-различни ползи. Копнееше да се върне при своя „Прайм рейдиънт“ и да потъне в уравненията. Хора! Толкова микроскопични, ала въпреки това пагубни разриви — все едно те глозгат гладни насекоми…

Хари се обърна към все още отворената врата и се опита да различи пълзящите насекоми, но щом Клаюс се бе оттеглил, проекторите се бяха изключили. Когато се върна, до него стоеше дребничък слуга лаврентиец, младо момче.

— Императорът ми нареди да ви помогна да се почувствате добре преди деловия ви ангажимент — прислужникът се усмихна любезно. Кръглото му, гладко лице приличаше на лампичка сред мрака на стаята със статуите. — Гладен ли сте? По-късно тази вечер ще бъде сервирана пищна вечеря, но вероятно и сега трябва да хапнете нещичко — нещо леко и вкусно… Да ви приготвя ли нещо?

— Да, моля — отвърна Хари. Достатъчно често беше ял в двореца, за да не пропусне и сегашния шанс, а да яде полунасаме беше лукс, на който се бе надявал. — Освен това мускулите ме болят. Може ли да ми изпратят масажист?

— Разбира се! — Лаврентиецът се усмихна до уши. — Казвам се Коас. Назначен съм за ваш прислужник, докато сте тук. Идвали сте и преди, нали?

— Да, последният път беше по времето на Агис ХIV.

— И тогава работех тук! — възкликна Коас. — Може би аз или някой от родителите ми сме ви обслужвали.

— Може би — отвърна Хари. — Спомням си, че се отнесоха с мен много добре, но се боя, че тази вечер не всичко ще бъде приятно. Убеден съм, че ще ми помогнете да се отпусна и ще ме подготвите за предстоящата работа.

— За нас е удоволствие — поклони се плавно Коас. — Какво да ви сготвя — или ще поискате меню? Естествено, ще използваме само най-добрите чуждопланетни и микогенийски съставки.

— Фарад Синтер е ценител на микогенийските деликатеси, нали?

— О, не, сър — нацупи устни Коас. — Той обича много по-проста храна. — Лаврентиецът като че ли не одобряваше това.

„Значи той е в Микоген, за да изцеди от тях малко информация — помисли си Хари. — Техните митове за роботите. Този човек като нищо може да е маниак!“

Коас не беше специалист по телесния масаж, затова дойдоха две прислужнички с разтегателна кушетка. Хари легна на кушетката и се остави в сръчните им ръце с благодарна въздишка и поне за няколко минути почти се радваше, че е дошъл в Двореца и е помолил Клаюс за аудиенция.

Масажистките започнаха да работят върху краката му — разгладиха напрегнатите мускули и някакси успяха да премахнат болката в лявото му коляно, която го измъчваше от седмици. После се прехвърлиха на ръцете — мачкаха и натискаха с изненадваща сила и му причиняваха някаква сладка болка, която бързо се претопи в блажена отпадналост.

Докато работеха, Хари мислеше за специалните привилегии, полагащи се на лидерите и на техните близки и семейства. Разбира се, съществуваше кадифеният капан на властта — лукс, достатъчен да привлече сравнително компетентни, борбени личности към тази неблагодарна и трудна работа (по мнението на Хари; разбира се, Клеон I понякога се отнасяше забележително жизнерадостно към това, че е император, и дори и Агис се бе опитал да играе същата роля, което бе довело до свалянето му от трона от Комисията на Линг Чен).

За Клаюс това беше луксът, без кой знае какви отговорности; това означаваше безкрайни възможности за личностни изкривявания. Хари толкова често го беше виждал в историята сред владетелите фигуранти на различни системи…

Докато масажистките го галеха, бъхтеха и мачкаха, той отново потъна в спомените си за срещите с тираните. Бяха се провели на повече от километър под Залата на правосъдието и Имперския съд, в Рикерианския затвор, в центъра на лабиринт от прецизно контролирани охранителни системи. Хари, живял цели десетилетия на Трантор, бе започнал да обича затворените пространства, дори и малките, но Рикерианският затвор бе проектиран да наказва и да мачка духа.

После години наред насън понякога го мъчеха кошмари за тези мънички затворени пространства.

В килия, толкова тясна, че човек едва се побираше в нея, с гладки черни стени и две дупки в пода — едната — отходна, а другата — за храната и водата, — без столове, той бе разговарял с Николо Пас от Стерад, касапина, избил петдесет милиарда души.

Клеон бе проявил изчанченото си чувство за хумор, налагайки интервюто да се състои там, а не на някое неутрално място за срещи. Може би бе искал Хари да разбере сегашното тежко положение на човека, да погледне в перспектива, може би да го съжали, най-малкото да почувства нещо, а не да свежда всичко до уравнения и числа, какъвто, както усещаше Клеон, беше навикът на Хари.

— Съжалявам, че по никакъв начин не мога да проявя гостоприемство — беше казал Николо, щом се изправиха лице в лице в тясната, мрачна килийка. Хари бе отвърнал с някаква снизходителна любезност.

Човекът пред него беше по-нисък от него с повече от шест сантиметра, със светлоруса, почти бяла коса, с големи тъмни очи, малък чип нос, широки устни и къса брадичка. Беше облечен с тънка сива риза, шорти и сандали.

— Дошли сте да изучавате чудовището — продължи Николо. — Стражите казват, че сте Първи министър. Без съмнение не сте дошли да понаучите някой и друг политически трик.

— Не — отвърна Хари.

— Да видите триумфа на Клеон и възстановяването на достойнството и реда?

— Не.

— Никога не съм въставал срещу Клеон. Никога не съм узурпирал императорската власт.

— Разбирам. Как обяснявате стореното от вас? — Хари бе решил да кара направо, без повече приказки. — Каква беше вашата обосновка, вашата цел?

— Навсякъде разправят, че съм избил милиарди хора от четирите свята в моята система — системата, която бях избран да пазя и закрилям.

— Така пише в протоколите. Какво според вас се случи? И ви предупреждавам — разполагам с показанията на хиляди свидетели и други протоколи.

— Че защо тогава изобщо да си правя труда да разговарям с вас? — попита Николо.

— Защото е възможно онова, което кажете, да предотврати такива кланета в бъдеще. Едно обяснение, разбиране би помогнало на всички нас да избягваме подобни ситуации.

— Като убивате чудовищата като мен още при раждането?

Хари не отговори.

— Не, виждам, че вие сте по-деликатни — измърмори Николо. — Като предотвратявате издигането на власт на такива като мен.

— Може би — рече Хари.

— А аз какво ще получа?

— Нищо.

— Нищо за Николо Пас… Какво ще кажете за правото да се самоубия?

— Клеон никога не би го позволил.

— Само правото да информирам Първия министър на Клеон, да му помогна да разбере по-добре и оттам да се сдобие с по-голяма власт…

— Предполагам, че може да погледнете на това и така.

— Не и в тази дупка — заяви Николо. — Ще говоря, но на някое чисто и уютно място. Това е моята цена. В подобна дупка не бихте сложили дори паразити. А имам толкова много да ви казвам… и за хората, и за машините — или за машините, които приличат на хора… И за миналото, и за бъдещето…

Хари го бе изслушал, като се опитваше да запази безстрастното си изражение.

— Не съм убеден, че мога да накарам Клеон да…

— Тогава няма да научите нищо, Хари Селдън. А по очите ви познавам, че… че съм докоснал нещо, което събужда дълбокото ви любопитство, нали?

 

 

Хари трепна върху кушетката и масажистката, която му разтриваше врата, тихичко му нареди да лежи неподвижно. „Защо не съм си спомнял този разговор досега? — запита се Хари. — Какво ли друго е било потискано? И защо?“

А после още един въпрос, напрежението от който прати на вятъра целия труд на масажистките:

„Данийл, какво направи с мен?“

 

 

Телата бяха подредени в спретнати плаващи редове в каюткомпанията, най-голямото пространство в кораба, и освен това най-близкото до аварийния изход в средата на кораба.

Морс Планч се дръпна от входа и се зачуди за миг дали не се е натъкнал на сцена на мъчения и пиратство. Всички тела бяха вързани едно за друго с въжета, за да се крепят на едно място. „Обградени с грижи и внимание дори в смъртта.“ Въздухът в безтегловната зала се бе вмирисал от неколкодневното разлагане. И все пак трябваше да ги преброи, да разбере има ли някакъв смисъл да търси другаде в кораба.

Трич не смееше да се приближи към люка. Зачервените й очи надничаха над бялата кърпа, която притискаше към носа и устата си.

— Кой ги е сложил там? — попита тя със сподавен глас.

— Не знам — отвърна мрачно Морс. Той си сложи дихателна маска и влезе, за да направи преброяването. Няколко минути по-късно излезе с посърнало лице.

— Живи няма, но не всички са вътре. — Той се провря покрай нея и се понесе сръчно надолу по коридора, към капитанския мостик. Трич го последва неохотно, като спря закратко да даде наставления на Трин.

— Всички са умрели за няколко минути според мен — каза Планч на Трич, щом тя го настигна. — Радиационно отравяне от ударния фронт.

— Корабът е надеждно защитен.

— Не и от неутрино.

— Частиците неутрино не могат да ни навредят… Те са като призраци.

Планч се взря в тъмната офицерска каюта, включи фенерчето си, плъзна лъча по мебелите и стените, не видя никого.

— Неутриното в достатъчни количества е онова, което пръсва външната черупка на свръхновата — каза той сухо. — В подобни условия и на такива орди тези честици могат да играят странни и смъртоносни номера на материята, особено на човешките тела. Усещаш ли миризмата?

— Усещам миризмата на мъртъвците там — отвърна Трич.

— Не. Помириши кораба тук. Какъв мирис усещаш?

Тя отдръпна кърпата от носа си и вдъхна.

— Нещо изгоряло. Не е месо.

— Правилно — отбеляза Планч. — Тази миризма не е често срещана и съм я усещал само веднъж преди… В един кораб, застигнат от неутринна вълна, но не от свръхнова. От една планета, разцепена и погълната от червеева дупка. Една от катастрофите с транзитните станции преди трийсет години. Корабът бил застигнат от оформящата се струя от преобразувана маса. Проучвах част от спасителния екипаж. Всички на борда бяха мъртви. Корабът миришеше на пърлено също както сега… На изгорял метал.

— Колко приятна работа имаш — Трич отново притисна кърпата към носа си.

Люкът към мостика беше отворен. Планч препречи пътя на Трич с ръка. Тя не възрази. Мостикът бе осветен само от звездната светлина от отворените илюминатори за директно наблюдение. Той включи фенерчето и освети контролните табла, стола на капитана, екраните. Всички екрани бяха угаснали. Корабът беше мъртъв.

— Не ни остава много въздух — предупреди той Трич. — Задръж си екипажа.

— Вече го направих — отговори Трич. — Не искам да оставам тук по-дълго, отколкото трябва. Щом корабът не може да бъде съживен, нищо не можем да спасим.

— Не — потвърди Планч. Мостикът изглеждаше празен и достатъчно студен, за да се превърне дъхът му в пара. Той влезе още по-навътре и размаха ръка в студения застоял въздух, докато не се залови за една скоба и се завъртя. От тази по-удобна позиция насочи лъча към отсрещния ъгъл. Там забеляза тяло, свито в зародишна поза.

Издърпа се, докато не заплува на метър от тялото. Онова, което му бяха казали, се оказа вярно — този беше жив. Главата се извърна и той разпозна чертите на съветник Лодовик Трема. Но онзи, от когото знаеше, че Трема ще е жив, не беше главният съветник Чен.

Когато за пръв път забелязаха корпуса да се носи безпомощно сред дълбокия космос, те първо се свързаха с Чен, а после с друг, който им беше платил още по-хубавичка сума от Чен: високия мъж с много лица и много имена, който го беше наемал толкова често и преди.

Този мъж никога не грешеше — и този път също не беше сгрешил. Там, където всички други трябва да са мъртви, един може все още да е жив… И той не бива да бъде върнат на Чен. Трябва да се докладва, че е мъртъв.

Лодовик Трема примигна бавно и спокойно насреща му. Планч вдигна пръст към устните си и прошепна:

— Вие все пак сте мъртъв, сър. Не мърдайте и не издавайте звуци. — После произнесе шифрованата фраза, съставена от числа и думи, която му бе наредил да използва мъжът с многото лица.

Трич ги наблюдаваше от другия край на мостика.

— Какво намери? — попита тя.

— Онзи, когото търсех — отвърна Планч. — Той е живял малко по-дълго. Сигурно той се е погрижил за другите, после е дошъл да умре тук.

Когато изнесе Лодовик, Трич се опита да се дръпне назад, но не можа достатъчно бързо да намери къде да се захване. Тялото, сгърчено и безжизнено, проплува пред Планч под носа на Трич и тя едва не се задави от онова, което очакваше по рефлекс.

— Не се тревожи — обади се Планч. — Този не вони особено. На мостика е по-студено.

 

 

Трич не можеше да повярва, че са изминали толкова много път само за да откарат обратно едно-единствено тяло. Отново на борда на „Цвете на злото“, където Лодовик бе надеждно прибран в сандък в трюма, тя подаде на Планч бутилка трилианска вода на живота. Той си наля чаша и я вдигна в унила наздравица.

— Главният съветник искаше да е сигурен. И сега, като знаем, че той е мъртъв, а и всички останали с него, смятам да го върна в родния му свят и да го видя прилично погребан с всички императорски почести.

— И да оставим всички останали? Малко налудничаво ми се вижда.

Планч сви рамене.

— Когато ми заповядват, не задавам въпроси.

— От кой свят е той?

— От Мадер Лос — осведоми я Планч.

Трич поклати невярващо глава.

— Човек на такъв висок пост от планета на презрени паразити?

Планч огледа чашата си, вдигна пръст и изгълта питието. После насочи и чашата, и пръста към Трич.

— Напомням ти за нашия договор. Смъртта на този мъж може да има политически последици.

— Не знам дори името му.

— Хората могат да се досетят и от малкото, което знаеш, ако го разпространиш където не трябва. А ако го разпространиш, аз ще разбера.

— Спазвам договореностите си, освен това си държа устата затворена.

— А екипажът ти?

— Трябва да си знаел, че заслужаваме доверие, когато ни нае — тихо, заплашително изрече Трич.

— Да, но сега е още по-важно.

Трич се изправи и вдигна бутилката от масата помежду им. Затъкна тапата категорично.

— Ти ме обиди, Морс Планч.

— Прекалена предпазливост — не съм искал да те обидя.

— Но въпреки това ме обиди. Освен това искаш да отида в свят, който никой уважаващ себе си гражданин не би посетил доброволно.

— Жителите на Мадер Лос също са граждани.

Тя затвори очи и поклати глава.

— Колко дълго ще останем там?

— Не много дълго. Оставяш ме там и потегляш когато си поискаш.

На Трич й беше все по-трудно и по-трудно да повярва.

— Няма да задавам повече въпроси — заяви тя и пъхна бутилката под мишница. Очевидно Планч вече не й се струваше толкова привлекателен и поради това връзката им оттук нататък щеше да е строго професионална.

Планч съжаляваше, но само мъничко.

Когато достави Лодовик Трема на Мадер Лос, той щеше да е много богат човек и никога повече нямаше да му се налага да работи за когото и да било. Представи си как си купува собствен луксозен кораб — и щеше да го поддържа в идеално състояние, което не можеше да се каже за повечето имперски кораби.

Що се отнася до странния и строго дисциплиниран мъж в трюма, мъж, който можеше да остане затворен в ковчег дни наред без никакви оплаквания и нужди…

Колкото по-малко се замисляше над това, толкова по-добре.

 

 

Лодовик лежеше в тъмното в пълно съзнание, но неподвижен, след като чу шифрованата фраза, предупредила го за участието на Данийл в това спасение. Трябваше изцяло да съдейства на Морс Планч; по-нататък щяха да го върнат на Трантор.

Какво щеше да се случи с него там, Лодовик не знаеше. След три проверки, които си направи в сандъка с форма на ковчег, той беше доста сигурен, че позитронният му мозък е променен незабележимо. Но резултатите от проверките бяха противоречиви.

За да не деградира поради бездействие, той активира човешкото си емоционално покритие и също го диагностицира. Изглеждаше непокътнато; можеше да действа като човек в човешкото общество и това донякъде го утеши. Ала контактът с Морс Планч на мостика на „Копие на славата“ беше твърде кратък за него, за да изпробва тези функции. Най-добре щеше да бъде да го държат в изолация, докато не се открие възможност за по-съвършено тестуване.

И най-вече той не трябваше да се разкрива като робот. За всички роботи кадри на Данийл това беше от първостепенна важност. Много важно беше човеците никога да не научат до каква степен роботите са се инфилтрирали в техните общества.

Лодовик изтегли човешкото покритие на заден план и започна пълна проверка на паметта. За тази цел трябваше да изключи контрола на външните движения за двайсет секунди. Но продължаваше да вижда и чува.

Тъкмо в този момент нещо се блъсна в сандъка. Чу как някой човърка нещо отвън, после — звук от метал, драскащ по метал. Секундите се нижеха… пет, седем, десет…

Капакът на сандъка се вдигна с метален стон. Главата му беше обърната настрани, наполовина с лице към стената на сандъка, и затова съзря само смътния образ на надвесено лице и мимолетно впечатление за друго. Осемнайсет секунди… проверката на паметта бе почти завършена.

— Без съмнение изглежда мъртъв. — Женски глас.

Проверката на паметта завърши, но той реши да остане неподвижен.

— Очите му са отворени — мъжки глас, но не беше Морс Планч.

— Обърни го и провери идентификацията му — предложи жената.

— О, небеса, не! Ти го провери. Твой си е.

Жената се поколеба.

— Кожата му е розова.

— Радиационни изгаряния.

— Не, изглежда здрав.

— Той е мъртъв — заяви мъжът. — От ден и половина е затворен в този сандък. Без въздух.

— Просто не прилича на труп. — тя протегна ръка и ощипа тъканта на оголената длан. — Хладен е, но не е студен.

Лодовик бавно накара кожата си да избледнее и смъкна външната си температура в съответствие с обкръжаващата. Почувства се некадърен и некомпетентен, задето не се бе сетил по-рано.

— На мен ми се вижда достатъчно бледен — забеляза мъжът. Още една ръка докосна кожата му. — Студен е като лед. Въобразяваш си.

— Мъртъв или не, той струва цяло състояние — заяви жената.

— Знам каква слава му се носи на Морс Планч, Трин — рече мъжът. — Няма да ти даде наградата си ей така.

Докато го пренасяха на спасителния кораб, Лодовик беше чул името „Трин“ — с него се обръщаха към жената, която, както схвана, беше заместничка на капитанката, Трич. Ситуацията можеше да бъде много сериозна.

— Снимай го — нареди Трин. — Ще разбера нещо от този сън и ще научим той ли е онзи, когото искат.

Вдигнаха камера над сандъка и тя запечата образа му. Лодовик се опита да моделира всички възможни причини за подобно поведение, всички сценарии и потенциалните им развръзки.

— Освен това, Трич е дала дума на Планч — продължи мъжът. — Тя е известна като честен човек.

— Ако успеем, ще спечелим десеторно повече, отколкото Планч е платил на Трич — натърти Трин. — Можем да си купим свой собствен кораб и да станем свободни търговци в периферията. Никога повече няма да ни се наложи да си имаме работа с данъци и имперски инспекции. Можем дори да отидем да работим в свободна система.

— Доколкото чувам, животът там е доста суров — рече мъжът.

— Свободата винаги е опасна — отвърна Трин. — Добре. Тук сме. Счупихме печатите. Вътре сме. Направи разрез на скалпа му и нека вземем онова, за което сме дошли.

Мъжът извади от джоба си нещо — според звука беше скалпел. Лодовик аквитира очите си и ги огледа в мижавата светлина на трюма. Мъжът изруга под мустак и отпусна скалпела.

Лодовик не можеше да позволи да го режат. Всяка нанесена му повърхностна рана би кървяла, но дори и нетренираното око би забелязало, че не е човек, ако скалпелът се забиеше по-надълбоко. Лодовик бързо изчисли всички плюсове и минуси на всяко едно действие, което би могъл да предприеме, и стигна до оптималното, основаващо се на знанията му.

Ръката му се стрелна нагоре от сандъка. Дланта му се обви около китката на мъжа със скалпела.

— Здрасти — рече Лодовик и се изправи до седнало положение.

Мъжът май бе получил припадък. Мяташе се, пищеше, опитваше се да издърпа ръката си и пак пищеше. Очите му се подбелиха, по устните му излезе пяна. Няколко секунди той трепереше в хватката на Лодовик, докато Лодовик преценяваше ситуацията от новата перспектива.

Трин заотстъпва към люка. Изглеждаше ужасена, но не колкото мъжа. Лодовик прецени състоянието на мъжа, внимателно измъкна скалпела от ръцете му и го пусна. Мъжът се вкопчи в рамото му и се задъха. Лицето му позеленя болнаво.

— Трин — изстена мъжът и залитна към нея. После се срути. Лодовик излезе от сандъка и се наведе да го огледа. Жената до люка сякаш беше изпаднала в транс.

— Приятелят ти получи сърдечен пристъп — каза Лодовик, щом я погледна. — Има ли лекар или медицински уреди на този кораб?

Помощник-капитанката нададе тих вик като птиче и побягна.