Грег Беър
Фондацията и Хаосът (91)

92

Дорс прегърна Клиа и Бран, после се обърна към Лодовик.

— Иска ми се да можех да изпратя свой дубликат заедно с тебе — каза му тя — и да преживея онова, което ще преживееш ти.

Зад платформата с ограда малкият търговски кораб на Морс Планч, лъснал след скорошния ремонт, почиваше в гнездото си.

— Щеше да ни бъдеш много полезна — каза Лодовик.

Клиа огледа дългата редица кораби в терминала на космодрума.

— Той няма ли да дойде да ни изпрати?

— Хари ли? — попита Дорс, несигурна кого има предвид момичето.

— Данийл.

— Не зная къде е той сега — каза Дорс. — Отдавна има навика да се появява и да си отива, без да казва на никого какво е намислил. Работата му приключи.

— Трудно ми е да повярвам — лицето на Клиа почервеня. Не искаше да звучи лицемерно. — Искам да кажа…

Бран я сръчка лекичко с лакът.

Морс Планч пристъпи напред. Лодовик все още го караше да се притеснява. Е, отново щяха да пътуват на далечно разстояние. И защо да се тревожи специално за Лодовик, когато на кораба му щяха да пътуват към петдесет човекоподобни робота, временно заспали, и отрязаните глави на още много? А и билетът му за свободата също.

— Казаха ми да уточня маршрута ни с теб, в случай че са възникнали някакви промени в последната минута.

Той извади джобен информатор и показа маршрута на Дорс. Четири скока — над десет хиляди светлинни годиин до Калган, свят на удоволствия и развлечения за елита на Галактиката, където (както каза информаторът) щели да оставят Клиа и Бран. После трийсет и седем отделни скока — шестдесет хиляди светлинни години до Еос, където Лодовик щеше да слезе заедно с роботите и главата на Жискар.

Дорс огледа набързо картата на пътя.

— Все още важи — каза тя.

— Ти ще заминеш ли за Терминус? — попита Лодовик.

— Не — отвърна Дорс. — Нито пък за Края на звездата, където и да е това.

— Оставаш тук.

— Да.

— Чела съм за Тигрицата — обади се Клиа. — Толкова ми е трудно да повярвам, че наистина си ти. Ще останеш… заради Хари?

— Ще бъда тук за него в края. Това е най-висшето и най-доброто ми предназначение. За друго няма да съм кой знае колко добра.

— Данийл ще му позволи ли да помни този път? — попита Клиа и прехапа долната си устна — това предположение я изнервяше.

— Така е обещано — каза Дорс. — Ще дойде времето да бъдем заедно.

— А дотогава? — попита Лодовик с пълното съзнание, че за един човек това би бил груб и нахален въпрос.

— Това ще реша аз — отвърна Дорс.

— Не Данийл?

Дорс настоятелно го погледна право в очите.

— Ти вярваш ли, че Данийл е приключил?

— Не — отвърна тихо Дорс.

— И аз не мога да повярвам, нито пък че е приключил с тебе.

— Разбира се, ти имаш право на мнение. Като всеки човек.

Лодовик схвана намека и нотката на обида.

— Данийл те смята за човек — каза той. — Не е ли така?

— Така е. Това чест ли е или проклятие?

И без да чака отговор, тя се обърна да си тръгне.

След минути от наблюдателната платформа с изглед към космодрума тя чу ниското боботене и рев на излитащия хиперкораб и закратко го сподири с поглед.

Уанда отначало не беше кой знае колко щастлива да придружи младата жена и едрия й приятел на връщане от космодрума. Нито пък й харесваше тази хитра заблуда — в края на краищата кой очакваше дядо й да ги наблюдава? Демерзел?

Нищо не стана така, както се надяваше, а сега — да бъде и бавачка на потенциално чудовище! Но Стетин прие всичко достатъчно стоически и вече беше на път да завърже дружба с Бран.

Клиа Асгар беше друго нещо. Уанда общо взето я смяташе за твърде мрачна; но пък и през последната седмица толкова много неща в живота на младата жена се бяха променили, толкова ситуации се бяха преобърнали, а тя се беше справила с такава сила и проникновение…

Може би в прозрението на Хари от последната минута и промяната на Плана имаше нещо важно и полезно. Да изоставиш Края на звездата и прекрасните трудности на това, да бъдеш пионер, за безславната задача да се криеш векове наред и да наблюдаваш как Империята рухва в развалини — да яхнеш Падението на Трантор, десетилетията на мъки: децата и внуците ти да понасят не само безкрайна дисциплина и тренировки, но и най-гнусните и ужасни векове в историята…

Дали дядо й беше решил всичко това в последната минута или през цялото време бе знаел? Хари Селдън си имаше дълбини и стратегени, за които най-добре беше да не мисли, реши тя. Дали той би манипулирал собствената си внучка, би я държал в мрак и би я изненадвал и смущавал?

Очевидно…

— Не зная как да ти благодаря — каза Клиа на Уанда, когато се качиха в чартърното такси. Нагласи своята качулка невидимка, после помогна и на Бран.

— За какво?

— Задето се примири с едно неподдаващо се на контрол хулиганче.

Уанда не можа да се удържи да не се засмее.

— Да не би да ми четеш мислите, скъпа? — попита тя, като сама не беше сигурна какъв тон иска да използва.

— Не — отвърна Клиа. — Не бих го направила. Уча се.

— Не се ли учим всички? — обади се Стетин и Уанда погледна съпруга си със сдържано уважение. Беше толкова мълчалив, докато тя му редеше тиради, а после внимателно и разумно й беше обяснил сложния нов план на Хари.

— Според мен ние ще… се научим да разчитаме един на друг много плътно — каза тя.

— Страхотно би ми харесало — обади се Клиа. Очите й блестяха изпод качулката и Уанда разбра, че са пълни със сълзи. Усещаше вълните от нужда, които се излъчваха от младата жена — всъщност още почти момиченце!

А какво ли би било това — това момиче менталик да започне да гледа на нея като на майка?!

Тя протегна ръка и хвана ръката на Клиа.

— Не че ще бъде лесно — каза, — но… е, в края на краищата ние ще победим.

— Разбира се — отвърна Клиа с треперещ глас. — Тъкмо това планира Хари… професор Селдън. С такова нетърпение очаквам да се уча от тебе.

Техните внуци и правнуци щяха да преплетат гените им, а психолозите на Втората фондация ще могат да изучават и накрая да разберат убеждаването — биха могли да го използват по-ефикасно. Чрез обучение и изследвания те щяха да създадат раса, способна да преживее векове на раздори и да се вдигне, за да завоюва… тайно, тихо.

Болкоуспокояващо срещу неочаквани мутации, скрито далеч от Първата фондация и далеч от роботите.

А как, в името на небесата, би обяснила тя това на психолозите и матистите, които вече се бореха срещу включването на менталиците?

Те ще помогнат да се запазим в тайна през идващите трудни времена. Е, може би тя ще бъде способна да се справи със задачата да примири всички тези несъизмерими таланти. По-добре ще е да бъде.

Ако дядо й беше прав, в момента двете най-важни човешки същества в Галактиката бяха под нейна закрила. Уанда извърна лице от Клиа — очите й се бяха насълзили — и улови погледа на Бран от отсрещната седалка. Бавен, едър, криещ тайни дълбини, якият далит кимна сериозно и заби поглед в полусребърния прозорец.

— Много съм объркан — каза Морс Планч, когато ускорението намаля и се включи изкуствената гравитация на кораба. — Кой кого мами? Как можеш да вярваш, че Данийл няма да разбере? Откъде знаеш, че не той е замислил младежите да останат?

— Не е моя грижа — отвърна Лодовик.

— Ще му го кажеш ли на Еос?

— Не.

— Той няма ли просто да го разбере отнякъде?

— Няма да го разбере от мен — отвърна Лодовик.

— Защо не?

Лодовик се усмихна и не каза нищо повече. И тогава в позитронните му вериги започнаха да се заличават онези знания, за които бе помолил. Забравата за Клиа Асгар скоро щеше да го обгърне. Щяха да дойдат нови спомени — за пристигане на светлия, весел Калган и поверяването на двамата младежи на агентите на бъдещата Втора фондация. Той щеше да се превърне в част от фалшивата следа, за да измами всеки, който би ги преследвал.

Най-накрая той бе последвал своето проникновение, новооткрития си инстинкт, провокиран от Волтер, до последната буква. А ако Данийл разбере, няма да се противопостави на започнатото, защото се доверява на инстинктите на Хари Селдън.

— Е, сега сме само ти и аз, стари приятелю — обади се Морс Планч с нотка на напрежение в гласа. — За какво ще си говорим този път?