Грег Беър
Фондацията и Хаосът (87)

88

Всичко беше уредено. Р. Данийл Оливо беше готов да отслужи последната си служба на човечеството. Ала за това трябваше да се види с един стар и скъп приятел и да му предложи нещо, което беше в най-добрия случай частична истина, за да регулира доживотния му курс.

После трябваше да заличи този спомен у приятеля си, да скрие следите си. Беше го правил с други хиляди пъти досега (и няколко пъти на Хари Селдън), но в този конкретен момент имаше особена меланхолия и Данийл никак не беше въодушевен.

През последния ден в най-старото си жилище на Трантор, апартамента високо горе във вътрешната кула с изглед към сградите от слонова кост и стомана на университета Стрилинг, неговият интелект — той все още се колебаеше да използва думата „разум“, пазеше я за човешките мисловни модели — бе разтревожен. Отказваше да означи ясно това усещане, но от дълбините напираше една дума, която накрая се оказа неизбежна. Скръб.

Най-накрая, след повече от двайсет хиляди години, Данийл скърбеше. Скоро щеше да бъде безполезен. Неговият приятел човек щеше да умре. Всичко щеше да продължи и без тях, човечеството щеше да се влачи напред в бъдещето си и докато Данийл съществуваше, той нямаше да има цел.

Колкото и трудно да беше съществуването му през тези хилядолетия, колкото и дълбоко и сложно да течеше неговата история, той винаги бе знаел, че прави онова, за което неизменно бяха конструирани роботите — да служат на човеците.

Бе удостоил Лодовик с почетното „човек“ не за да убеди робота да мине на негова страна — обстоятелствата се бяха променили, а и аргументите му бяха достатъчно убедителни. Не можеше да гарантира, че Лодовик ще се съгласи, но силно го подозираше — а Данийл щеше при всички случаи да продължи с плана си. Лодовик не беше ключова фигура, макар и присъствието му да беше полезно.

Но Данийл не можеше да нарече себе си „човек“, независимо какви бяха службата и природата му. По своя собствена преценка той си оставаше онова, което винаги е бил през толкова много физически преображения и умствени странствания. Той беше робот, нищо повече.

Статутът му на митичен Вечен не означаваше почти нищо за него; не го въодушевяваше.

Друг, който и да е от милион или милиард историци човеци, преценявайки Данийл в дългосрочна перспектива, би могъл да му отреди място в историята: стоманеносиво величие, равно на това на всеки човешки вожд, а може би много по-голямо.

Но те не знаеха нищо за Данийл и нямаше да го оценят така. Само Линг Чен знаеше най-очебийните подробности, а Чен в крайна сметка беше твърде малък човек, за да види ясно този робот. Чен го беше малко грижа за Галактиката, след като неговият живот приключеше.

Хари знаеше много повече и беше достатъчно надарен да постави приноса на Данийл в перспектива и все пак Данийл активно му беше забранявал да прекарва много време в мисли за роботи.

Фалшивото небе имитираше залез неравно — тази неравност като че се беше превърнала в част от природата на Трантор. Петнисто оранжево сияние осветяваше невъзмутимото лице на Данийл. Нито един човек не го гледаше — нямаше нужда да криви чертите си, за да удовлетворява човешките очаквания.

Той се извърна от прозореца и тръгна към застаналата на вратата Дорс.

— При Хари ли отиваме сега? — попита тя нетърпеливо.

— Да — отвърна Данийл.

— Ще му бъде ли позволено да го запомни?

— Още не — отвърна Данийл, — но скоро.