Грег Беър
Фондацията и Хаосът (85)

86

Хари беше потънал в такава дълбока паника, че Уанда неведнъж се изкушаваше да опита да надникне в мислите му и ги посръчка, да ги понагласи, но с дядо си тя никога не успяваше да постигне това. Можеше да е възможно, но нямаше да е редно.

Ако Хари Селдън беше отчаян и можеше да формулира причината за отчаянието си, ако състоянието му не беше някакво увреждане, нанесено пряко от Вара Лизо — възможност, която той пламенно отричаше, — то тогава той имаше право да се чувства по този начин и ако съществуваше начин да се измъкне, той щеше да го намери… или не.

Но Уанда не можеше да направи нищо повече, освен да му позволи да бъде онова, което винаги е бил — твърдоглавец. Трябваше да се довери на инстинктите му. А ако излезеше прав, те трябваше да преформят плановете си.

— Почти ми олекна! — каза Хари на сутринта, след като го доведоха в техния апартамент да се възстановява. Седеше на малката масичка до извивката в стената на всекидневната, проследяваща някаква второстепенна подпора. — Сега никой вече няма нужда от мен.

— Ние имаме нужда от тебе, дядо — каза Уанда, която аха-аха щеше да се просълзи.

— Разбира се — но като дядо, не като спасител. Да си кажа правичката, мразех тази страна на моята роля в целия този абсурд. Като си помисля… известно време… — и изведнъж лицето му стана далечно.

Уанда знаеше твърде дорбе, че бодростта му е фалшива, облекчението му — прикритие.

Тя чакаше подходящия момент да му разкаже какво се е случило по време на отсъствието му. Стетин бе излязъл сутринта, за да присъства на приготовленията за заминаването, които все още бяха в ход. Всички работещи по Проекта скоро щяха да напуснат Трантор, независимо дали имаха причини да се махнат или не, така че тя и Стетин не виждаха причина да не осъществят собствените си планове.

— Дядо, преди процеса имахме посетител — каза тя и седна срещу него на масата.

Хари вдигна поглед и донякъде простоватата усмивка, която беше избрал за прикритие на чувствата си, мигом се скова.

— Не искам да знам — каза той.

— Беше Демерзел.

Хари затвори очи.

— Той няма да се върне. Аз го разочаровах.

— Според мен грешиш, дядо. Тази сутрин получих съобщение — преди ти да се събудиш. От Демерзел.

Хари не искаше това да му вдъхва надежда.

— Без съмнение има някои неща, които трябва да се доизчистят.

— Ще има среща. Той иска ние със Стетин също да присъстваме.

— Тайна среща?

— Очевидно не толкова тайна.

— Точно така — каза Хари. — Линг Чен вече не го интересува нищо от онова, което правим. Той ще откара всички енциклопедисти от Трантор на Терминус — безсмислено изгнание!

— Без съмнение Енциклопедията ще е доста полезна — каза Уанда. — Повечето от тях не знят за по-големия план. За тях няма да има разлика.

Хари сви рамене.

— Трябва да е важно, дядо.

— Да, да! Разбира се. Ще бъде важно — и окончателно. — Толкова много искаше да види Данийл още веднъж — макар и само да се оплаче! Дори си беше мечтал за тази среща, а сега изпитваше ужас от нея. Как можеше да обясни провала си, края на Проекта, безполезността на психоисторията?

Данийл щеше да отиде другаде, да намери някой друг, да изпълни плана си по друг начин…

А Хари щеше да умре и да бъде забравен.

Уанда едва успя да се принуди да прекъсне мислите му:

— Освен това трябва да планираме и записите, дядо.

Хари вдигна поглед и очите му бяха ужасяващо празни. Уанда го докосна с мисъл толкова леко, колкото можеше, и се вцепени от мрачността, от голата пустиня на неговото чувство.

— Записи?

— Твоите изявления. За кризата. Няма много време.

За миг, докато си припомняше списъка от кризи, предсказани от психоисторията за следващите няколко века, лицето на Хари пламна от гняв и той тресна с юмрук по масата.

— По дяволите, никой ли не разбира? Какво е това — мъртва инерция? Безсмислените надежди на сто хиляди работещи? Е, разбира се! Досега е нямало официално изявление, нали? Довечера ще направя — за всички! Ще им кажа, че всичко е свършило и че всички заминават в изгнание без причина!

Уанда сдържа сълзите на собственото си отчаяние.

— Моля те, дядо. Срещни се с Демерзел. Може би…

— Да — каза Хари, отново смирен и тъжен. — Първо с него. — Той погледна охлузената кожа на опакото на ръката си. Кожата на едната му става се бе разцепила. Ръката го болеше и вратът, и челюстта. Всичко го болеше.

Уанда видя капката кръв на масата и зарида — никога не я беше виждал да плаче.

Той протегна здравата си ръка през масата, хвана ръката й в пръстите си и нежно я стисна.

— Прости ми — каза тихо той. — Наистина вече не зная какво правя, нито пък защо.