Грег Беър
Фондацията и Хаосът (82)

83

Хари не беше виждал такава луксозна квартира от времето, когато беше Първи министър, но тя не означаваше нищичко за него. Това беше резервната квартира на самия Линг Чен в собствената кула блок на началника на Комисията и Хари можеше да има каквото си пожелае, да поиска и да получи всяка услуга, съществуваща на Трантор (а Трантор, каквито и да бяха проблемите му, все още предлагаше много и най-разнообразни услуги на хората, разполагащи с богатство и власт), но онова, което искаше най-много от всичко, беше да го оставят намира.

Не искаше да вижда лекарите, които се грижеха за него, не искаше също да вижда и внучката си, която идваше към двореца заедно с Буун.

Хари чувстваше нещо повече от съмнения и обърканост. Взривът от омраза на Вара Лизо не бе успял да го убие. Дори не бе успял и да увреди или промени в значителна степен съзнанието и личността му.

Хари страдаше от пълна амнезия за станалото в Залата за освобождаване. Не си спомняше нищо освен лицето на Вара Лизо и, доста странно, на Лодовик Трема, който, разбира се, беше изчезнал в дълбокия космос и се предполагаше, че е мъртъв. Но Вара Лизо беше истинска.

Трема — помисли си той. Някаква връзка с Данийл. — Обучението на Данийл е сработило върху мен?

Но дори и това едва ли имаше значение.

Онова, което толкова дълбоко бе променило съзнанието му, чувството му за мисия и цел, беше единственият ключ, единственото противоречиво доказателство, с което неволно го бе снабдила Лизо.

Никога във всичките си уравнения те не бяха вземали под внимание такава мощна ментална аномалия. Да, той беше изчислил влиянието на убедителите и други менталици от класата на Уанда, Стетин и избраните за Втората фондация…

Но не и за такава чудовищност, такава неочаквана мутация като Вара Лизо. Тази дребна, сгърчена жена с напрегнатите си очи…

Хари потръпна. Лекарят, който се грижеше за него — всичко друго, но не и пренебрегван, — се опита да прикрепи отново един сензор към ръката на Хари, но Хари го бутна и обърна отчаяното си лице към него.

— Свърши — каза той. — Оставете ме намира. И без това предпочитам да умра.

— Вие, сър, явно страдате от стрес…

— Страдам от провал — възрази Хари. — Не можете да изкривите логиката или математиката, каквито и лекарства и цярове да ми давате.

Вратата в дъното на кабинета се отвори. Влезе Буун, последван от Уанда и Стетин. Уанда се промъкна покрай Буун и се втурна към Хари. Тя коленичи до стола му, сграбчи ръката му и се вгледа в него, сякаш се беше страхувала, че ще го намери пръснат на парчета.

Хари погледна мълчаливо скъпата си внучка и очите му се насълзиха.

— Свободен съм — тихо каза той.

— Да — каза Уанда. — Дошли сме да те отведем с нас у дома. Подписахме документите. — Стетин стоеше зад стола на Хари и му се усмихваше бащински. Хари винаги бе намирал флегматичната, нежна природа на Стетин за малко дразнеща, макар да изглеждаше идеалният фон за своенравието на Уанда. До извънземната, бясна страст на Вара Лизо… като свещици в сиянието на слънце — и двамата!

— Не исках да кажа това — рече Хари. — Свободен съм от своите илюзии.

Уанда се пресегна и го погали по бузата. Това докосване му беше нужно, желано дори, но не го утешаваше. Имам нужда от утешение, не от истина — твърде много истина ми се струпа.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, дядо.

— Само един… един като нея… запраща всичките ни изчисления в кошчето за боклук. Проектът е безполезен провал. Ако може да се появи някой като нея, може да се появят и други — диви таланти, а аз не знам дори откъде идват! Непредсказуеми мутации, отклонения — в отговор на какво?

— За Вара Лизо ли говориш? — попита Уанда.

— Тя е мъртва — отбеляза Стетин.

Хари нацупи устна.

— Доколкото знам, досега, но със сигурност не и допреди век никога не е съществувало нищо, подобно на нея, по всички милиони човешки светове, сред квинтилионите човешки същества. А сега… ще има и още.

— Тя беше просто по-силен менталик. С какво това би променило нещата? Какво значение има? — попита Уанда.

— Свободен съм в последните години от живота си да бъда просто човек.

— Дядо, кажи ми! Кое е онова, което толкова променя всичко?

— Това, че някой като нея, отгледан както трябва и обучен както трябва, може да се превърне в сила, която обединява — отвърна Хари. — Но не в спасителна сила… Източник на организация от едно-единствено място, истински деспотичен йерархичен ред. Тирани! Говорил съм с достатъчно от тях. Просто пожари в гората, нужни може би за нейното здраве. Но можеха да са и повече… Всички те щяха да успеят — ако бяха притежавали онова, което притежаваше тази жена. Унищожителна, неестествена сила. Унищожителна за всичко, планирано от нас.

— Тогава преработи уравненията си, дядо. Включи и нея. Без съмнение тя не може да бъде толкова голям фактор…

— Не само нея! И други! Мутации, безброй мутации — Хари разтърси разпалено глава. — Няма време да включим като фактори всички възможности. Имаме само три месеца за подготовка — съвсем недостатъчно време. Всичко свърши. Няма смисъл.

Уанда се изправи — лицето й беше мрачно, долната й устна трепереше.

— Говори така заради травмата — подшушна лекарят на Уанда.

— Разумът ми е ясен! — избухна Хари. — Искам да се прибера вкъщи и да изживея последните си години в покой. Заблудата свърши. Аз съм нормален, за първи път в живота си нормален и свободен!