Грег Беър
Фондацията и Хаосът (79)

80

Ако викът на дете може да бъде направен от ножове, нямаше да пореже Клиа по-дълбоко от менталната шокова вълна около Вара Лизо. Разочарование, скръб, гняв, напрегнато чувство за несправедливост, образи на отдавна починали хора — родители, млади приятели, разочаровали тази дребничка жена с възлесто лице и със свити юмруци — се удряха в Клиа — парчета от руини в прилива на болката.

Стените, колоните и прозорците в Залата за освобождаване не усещаха нищо. Излъчването на Вара Лизо бе настроено на чисто човешки канал от корените на нейното съзнание в материята. Тъй като не беше фокусирала дарбата си изцяло върху него, Лодовик усети просто бръмчене и натиск, доста подобни на неутриновия поток, с който се беше сблъскал между звездите.

Ала усещаше какво вижда много ясно Данийл — разпада на съществото, което беше говорило вътре в него и чрез него. Волтер стоеше съвсем гол пред този поток, тази човешка буря и се разпадаше като детски пъзел.

За миг съчувственият отклик на Клиа едва не я накара да умре, едновременно да се удави и да изгори в пороя. Тя усещаше как ехото на собствения й живот, на собствените й преживявания се смесва с тези на Вара Лизо.

Ала имаше разлики и тъкмо те бяха нейното спасение. Тя видя силата на собствената си воля, противопоставена на колебанието и нерешителността на Вара Лизо. Видя не винаги очевидната сила на баща си и по-рано, отпреди ясния спомен — майка си, имаща насреща си волево дете, която й даваше достатъчно свобода на действие, за да бъде онова, което трябва да бъде, колкото и това да им причиняваше неудобства и дори да ги нараняваше.

Беше готова да отвърне на удара, когато най-опасното съвпадение я завари неподготвена.

Вара Лизо изкрещя за свобода.

Гласът й се издигна в писък до най-високите кътчента на залата и отекна:

— Нека бъдем такива, каквито трябва да бъдем! Стига роботи, стига убиващи метални ръце, стига заговори и размирици!

Клиа усети как нещо в мислите й дими и цвърчи. Беше чувството й за „аз“. Доброволно би жертвала всичко пред този настоятелен вик на болка — сама беше чувствала тази болка, макар никога толкова ясно и мощно изразена. Разпознаваше лудостта, стаена в нея, лудостта на мощна или дори самоунищожителна имунна реакция…

 

… както и Данийл, който се опитваше да се окопити и да се изправи на крака на няколко десетки метра оттам.

* * *

Отхвърляне на двайсет хиляди години благоволение и ръководство, на търпелива и тайна служба.

Викът на дете, на което никога не са позволили да съзрее, да почувства собствената си болка и да направи собствените си изводи за живота и смъртта.

Клиа затвори очи и запълзя по пода — опитваше се да намери Бран. Нито го виждаше, нито го усещаше. Не смееше да отвори очи, защото щеше да ослепее — сигурна беше. Вара Лизо не можеше да излъчва с подобна интензивност дълго и, наистина, разпръснатият пток се стесняваше, намираше канал. Той се концентрираше и макар и изведнъж да намаля наполовина, онова, което Вара Лизо хвърляше право върху Клиа, удвои силата си.

Хари успяваше някак да стои на треперещите си крака — виждаше, но не разбираше съвсем тези човешки форми, дребничката слаба жена, която вървеше напред, залитайки, стъпка по стъпка, с лице, изкривено, сякаш го гледаше през счупена леща, и още двама, които пълзяха по пода — един як мъж далит и стройна, не непривлекателна девойка, също тъмна.

Не забелязваше високата човекоподобна фигура в източната страна на залата.

Умът му се изпълни с водите на собственото му отчаяние.

Беше сгрешил. Всичко беше заради нищо, дори заради по-лошо от нищо.

На Хари Селдън изведнъж му се прииска да умре, да изчезне заедно с болката и съзнанието за своя провал.

Но там беше онази жена, която се опита да нападне Вара Лизо, и тя без съмнение беше Дорс Венабили.

Вара Лизо убиваше Клиа Асгар и Бран. Това беше ясно на Лодовик. Бръмченето беше отслабнало, но щом той пристъпи към напрегнатата, изкривена жена, то отново се усили.

Лодовик не обръщаше почти никакво внимание нито на Данийл, нито на Хари Селдън, нито на Дрос; и двамата изглеждаха извън непосредствения фокус на смъртоносното излъчване на Вара. Напрегнатата жена явно щеше да обърка всички важни схеми на Клиа и Бран и тогава да се насочи към другите.

Волтер вече го нямаше, за да го съветва.

Лодовик пристъпи към жената, сега изкривена и безформена като древна върба.

* * *

Клиа вдигна глава, отвори очи, подготви се да бъде заслепена и видя къс бляскав тунел от омраза до очите — всичко, което беше останало от Вара Лизо — чифт безстрастни и изпълнени с омраза очи.

И Бран ще умре.

Никога досега не беше използвала способностите си, за да нанася вреда. Дори и когато накара Лодовик да танцува, което нарани чувството й за уместност и справедливост; никога не беше вярвала наистина, че би могла да причини нещо на Хари Селдън. Сещаше се за баща си, когото веднъж беше накарала да се подмокри… и усилията пропадаха.

Бран ще умре редом с тебе, а после всичките ще умрат и тя също се бъде унищожена. Безполезна.

Протегна ръка към Бран. Сама не можеше да направи нищо срещу такава гола, чудовищна сила.

Бран беше нишка чиста светлина сред пороя от пламтяща омраза. Тя го задърпа, като че искаше да го събуди.

Бран каза „да“ и те се сляха. Почти същото беше усетила, когато се сляха физически, но се бе отдръпнала, все още желаейки да запази собственото си „аз“ като самотно и дръзко място.

 

 

Лодовик протегна и двете си ръце, видя как раменете на Вара Лизо трепнаха — усещаше присъствието му. Внезапно тя рязко люшна глава; от очите й капеха сълзи.

Лодовик искаше да я нарани, да я убие — ако трябва, ако тя не престане. Това човеците бяха правили един с друг, откакто съществуваха, и го болеше, че и той разполага със същата свобода: свободата да вредиш и да убиваш. Но не мислеше погрешно, че е по-добре от тази изкривена, отвратителна жена. Съвсем ясно беше, че тя е зло; тя беше античовек.

Той направи преценката си, взе решение.

Усещаше как с грохот приижда приливна вълна. Стисна рамото и врата й и с внезапно извъртане на ръката…

… счупи врата й като кибритена клечка.

 

 

Горката мъничка Вара Лизо. На пет годинки майка й я биеше зверски и си изкарваше върху нея гнева, който изпитваше към баща й, когото го нямаше в малкия, безупречно чист апартамент; майка й я мачкаше с една разновидност на убеждаването, която идваше само когато беше бясна.

Биеше малката Вара с дълга, гъвкава пластмасова пръчка, докато по дупето и по гърба й не се появяха малки ивици.

И така беше дошъл денят, в който тя беше накарала майка си да умре — спомен, в който понякога се вкопчваше, за да й вдъхне сила. И тя бе поела майка си — може би само спомен, ала може би не — вътре в себе си, за компенсация. В сънищата си я държеше в малка диамантена клетка.

Извикването на майка й за допълнителна сила не помогна. Всъщност я направи по-слаба, защото отново я превърна в дете още повече отпреди.

Тя никога не беше пораснала — не наистина.

Преплетените ивица светлина и вълна от ужасена горещина, които я връхлетяха и разтърсиха (пламтейки без огън: Синтер), ръката на шията й, която се извъртя —

бе невероятно болезнено

и добре дошло

и счупи всичките й клетки

и тя за секунда осттна спокойна.

Клиа усети последния дъх на Вара Лизо; той прошепна „свободна“ и утихна.

Лодовик коленичи до тялото и видя колко е мъничко, а когато го вдигна, то се оказа и много лекичко. Толкова много мъки за такава малка маса — човешко чудо.

После заплака.

Дорс се бе възстановила достатъчно, за да се изправи. Тя огледа мъжете и жената в залата и мъртвото тяло в ръцете на робота Лодовик и тръгна към Хари, който изглеждаше зашеметен и слисан, макар и все още жив. Беше съвсем естествено за нея да отиде при него.

Изведнъж до нея се появи Данийл и я улови за лакета.

— Той има нужда от помощ — каза Дорс, готова да се изтръгне от хватката на своя господар.

— Нищо не можеш да направиш — отвърна Данийл. Охраната в съдилището и в Залата за освобождаване вече трябваше да е узнала за проникването; скоро щяха да бъдат обкръжени от тежко въоръжени стражи и без съмнение дори имперски специални части.

Не виждаше никакъв начин да избяга. Нито можеше да предскаже какво ще стане по-нататък. Може би нямаше значение.

Много вероятно беше напълно да е грешал във всичките си действия вече повече от двайсет хиляди години.