Грег Беър
Фондацията и Хаосът (63)

64

Последните два дена бяха толкова неописуемо скучни, а Хари Селдън толкова дълго време се бе намирал далеч от своите инструменти и екип от матисти, че се зарадва на кратките празноти, които му осигуряваха придремванията. Дрямката никога не продължаваше достатъчно дълго, а още по-лоши бяха часовете, в които беше буден, с тяхната собствена болезнена празнота: замръзнала потиснатост, ледена нервност, страховити размишления, хлъзгащи се в напрегнат кошмар бавно като стъкло, което се стича с векове.

Хари се пробуди от дрямката. Не му достигаше дъх, което беше необичайно. В ушите му като че кънтеше въпросът:

„Наистина ли Господ ти казва каква ще е съдбата на хората?“

Той се ослуша в очакване да му зададат отново въпроса. Знаеше кой го задава — този тон не можеше да се сбърка.

— Жана? — устата му беше пресъхнала. Огледа килията за някакво средство, чрез което съществото би могло да общува с него, нещо механично, електронно, чрез което би могла…

Нищо. Стаята беше цяла лъсната след посещението на стария автомат. Гласът беше плод на собственото му въображение.

Звънецът на вратата на килията звънна и вратата бързо се отвори. Хари стана от стола си, приглади дрехата си с набръчканите си костеливи длани и се втренчи в мъжа срещу себе си. В първия миг не го позна. После видя, че е Седжар Буун.

— Пак ми се причуват разни неща — каза Хари с иронично извити устни.

Буун го огледа загрижено.

— Искат да се явиш в съда. И Гаал Дорник ще бъде там. Може би са склонни да сключат сделка с вас.

— Ами Комисията за обща сигурност?

— Нещо става. Те са заети.

— Какво става?

— Бунтове — отвърна Буун. — В някои части на Имперския сектор, по цял Дал. Очевидно Синтер е позволил на своите Специални части да отидат далеч.

Хари се огледа из стаята.

— След като излезем, ще ме доведат ли отново тук?

— Според мен не — отвърна Буун. — Ще отидеш в Залата за освобождаване да си вземеш документите за освобождаване. После ще трябва да подпишеш и писмен отказ от правата си на меритократ. Фоормалност.

— През цялото време ли си го знаел? — старите очи се взираха в очите на адвоката със строга напрегнатост.

— Не — отрече нервно Буун. — Заклевам се.

— Ако бях загубил, тук ли щеше да бъдеш сега или щеше да стоиш мирно и да чакаш Линг Чен да ти поръча още работа?

Буун не отговори, просто посочи вратата.

— Да вървим.

В залата Хари се обади:

— Линг Чен е един от най-внимателно проучените хора в моите записки. Той сякаш е въплъщението на аристократичната атрофия. И все пак винаги печели и всичко става така, както той иска — досега.

— Да не прибързваме — посъветва го Буун. — Доброто правило на адвокатите е никога да не броят победите си, преди мастилото да изсъхне.

Хари се обърна към Буун и протегна ръка.

— Да се е свързвал с тебе някой на име Жана?

Буун като че се изненада.

— Ами че да — каза той. — В записите на кантората ни има някакъв вирус. Компютрите постоянно ни изкарват досиета от папка, която не съществува. Нещо за някаква жена, изгорена на стълб. Такива неща не са се случвали на Трантор от дванайсет хиляди години, доколкото знам.

Хари спря в залата. Стражите започнаха да проявяват нетърпение.

— Сложи съобщение в записите си за този вирус — каза той. — Кажи й… кажи му… че никога не съм разговарял с Господ и не зная какви са намеренията му спрямо човечеството.

Буун се усмихна.

— Шега, нали?

— Просто включи съобщението във файловете си. Това е заповед от твоя клиент.

— Господ… искаш да кажеш свръхестествено същество, върховен създател?

— Да — отвърна Хари. — Кажи й само това: „Хари Селдън не представлява божествената власт.“ Кажи й, че е сбъркала човека. Кажи й да ме остави намира. Приключил съм с нея. Изпълних обещанието си отдавна.

Стражите се спогледаха със съжаление — очевидно си мислеха, че този процес твърде се е проточил.

— Смятай го за свършено — каза Буун.