Грег Беър
Фондацията и Хаосът (54)

55

Клиа никога не се беше чувствала по-уплашена. Стоеше насред старата, прашна, продълговата стая и се вслушваше в мърморенията на групата в другия й край. Бран стоеше на три крачки от нея — гърбът му се беше вцепенил и раменете му бяха прегърбени, сякаш и той чакаше брадва да се стовари отгоре му.

Най-накрая Калусин се отдели от групата и се приближи до тях.

— Елате да се срещнете с вашия благодетел — каза им той.

Клиа поклати глава и втренчи в групата облещени очи.

— Няма да те ухапят — усмихна се лекичко Калусин. — Те са роботи.

— Както и ти — отвърна Клиа. — Как можеш толкова да приличаш на човек? Как можеш да се усмихваш? — изстрелваше въпросите си към Калусин като обвинения.

— Бях създаден така, че да приличам на човек и да имитирам по свой скромен начин и остроумие, и стил — отвърна той. — По онова време имаше истински изкусници. Но ето един, който е даже в по-голяма степен произведение на изкуството и от мен, и още един, който е по-стар от всички нас.

— Плусикс — промълви тя, потръпвайки.

Бран пристъпи встрани и се промъкна между нея и Калусин. Клиа вдигна въпросителен поглед към едрото му тяло.

Всичките ли са роботи? Всички на Трантор ли са роботи — без мен? Или пък и аз съм робот?

— Трябва да свикнем с всичко това — обади се Бран. — За никого няма да е от полза, ако ни принуждавате.

— Разбира се, че не — отвърна Калусин; усмивката му избледня и се смени с напрегната безизразност — нито дружелюбна, нито заплашителна. Той се обърна към Клиа:

— Много е важно ти да го разбереш. Ти можеш да ни помогнеш да предотвратим голяма катастрофа, човешка катастрофа.

— Роботите са били слуги — каза тя. — Като автоматите преди да се родя.

— Да — потвърди Калусин.

— Как могат те да отговарят за каквото и да било?

— Защото човеците ни отхвърлиха — много отдавна, но не и преди сред нас самите да възникне много тежък проблем.

— Сред кого… роботите? Проблем сред роботите? — попита Бран.

— Плусикс ще ви обясни. Не може да има по-добро свидетелство от това на Плусикс. Той е функционирал по онова време.

— Той … повредил ли се е? — попита Клиа. — Той Вечен ли е?

— Нека той ви обясни — отвърна търпеливо Калусин и я подтикна да тръгне напред, към другите.

Клиа забеляза мъжа, когото бяха спасили в Търговската агора. Той ги погледна през рамо и й се усмихна. Изглеждаше достатъчно приятелски настроен. Лицето му беше толкова непривлекателно, че тя се зачуди за какво ли му е било на някого да създава робот като него.

Да ни мами. Да се разхожда сред нас незабелязано.

Тя отново потръпна и се обгърна с ръце. Тъкмо тази стая търсеше онази жена в количката — тази стая и роботите вътре в нея.

Двамата с Бран бяха единствените човеци тук.

— Добре — каза тя и се стегна. Не искаха да я убият, не още. И не я заплашваха, за да я накарат да прави онова, което искат. Все още не. Роботите като че бяха по-внимателни и търпеливи от повечето човеци, които познаваше.

Тя погледна Бран.

— Ти човек ли си?

— Знаеш, че съм — отвърна й той.

— Хайде тогава. Да чуем какво имат да ни казват машините.

Плусикс не й се беше явил в действителната си форма по очевидни причини. Той — това нещо — беше единственият робот, който изглеждаше като робот, и изгледът му си беше доста интересен — стомана с красив сребристо-сатенен оттенък и светещи зелени очи. Крайниците му бяха стройни и грациозни, ставите — отбелязани с едва забележими фини линии, които от самосебе си можеха да се ориентират в различни посоки — гъвкави и приспособими.

— Красив си — каза му неохотно тя, щом застанаха на не повече от три метра един от друг.

— Благодаря, госпожо.

— На колко години си?

— На двайсет хиляди години — отвърна Плусикс.

Сърцето на Клиа се сви. Не можеше да намери никакви думи, за да изрази смайването си — по-стар от Импперията!, — затова и не каза нищо.

— А сега ще трябва да ни убият — обади се Бран с, както се надяваше, храбра усмивка. Но думите му накараха стомаха на Клиа да се обърне, а коленете й да се разтреперят.

— Няма да ви убием — увери го Плусикс. — Не сме способни да убиваме човеци. Има роботи, които вярват, че убиването на хора, нашите някогашни господари и създатели, е позволено в името на по-голямото добро. Ние не сме от тях. Това ни пречи, но такава е нашата природа.

— Аз не съм ограничаван по този начин — додаде Лодовик, — но нямам никакво желание да нарушавам Трите закона.

Клиа втренчи нещастен поглед в Лодовик.

— Спестете ми подробностите. Нищичко не разбирам от това.

— Както е с почти всички човеци, живеещи днес, ти си невежа, що се отнася до историята — забеляза Плусикс. — Повечето не ги е грижа. Това е заради мозъчната треска.

— Прекарала съм мозъчна треска — рече Клиа. — Едва не ме уби.

— Както и аз — додаде Бран.

— Както и всички висши менталици, убедителите, които сме събрали тук и за които се грижехме — обясни Плусикс. — Също като вас те са я преболедували в крайно тежка форма — възможно е много потенциални менталици да са починали. Мозъчната треска била създадена от човеците по времето, когато са ме конструирали, за да осакати други човешки същества, на които те се противопоставяли политически. Като много други опити за биологична война и този рикоширал — превърнал се в пандемия и може би случайно, а може би не, позволил на Империята да съществува с по-малко интелектуален смут хиляди години наред. Макар че почти всички деца се разболяват, около една четвърт от тях — тези с ментален потенциал над определено ниво — е много по-тежко засегната. Любопитството и интелектуалните способности се притъпяват тъкмо колкото да се изравни общественото развитие. Болшинството не изживяват загуба на умствените умения — може би защото уменията им са общи и те никога не страдат от пристъпи на гениалност.

— Все още не разбирам защо са искали да ни разболеят — рече Клиа. Бръчка на упорство прорязваше челото й.

— Намерението им е било не да ви разболеят, а да попречат на определени общества някога да преживеят разцвет.

— Любопитството ми никога не е било притъпено — обади се Бран.

— Нито пък моето — додаде Клиа. — Не се чувствам глупава, но бях много болна.

— Радвам се да го чуя — заяви Плусикс, а после додаде възможно най-дипломатично: — Но няма начин да се разбере какви биха били интелектуалните ти способности, ако никога не се беше разболявала от мозъчна треска. Онова, което се вижда, е, че жестокият пристъп при теб е усилил други таланти.

Древният робот ги покани да минат в друга стая на голямото помещение. Там имаше еднопосочен изглед през прозореца към района на складовете. Погледнаха над издутите сводести покриви към постройките с многопластови стени на гражданските квартали по-надолу. В тази част на общината състоянието на купола беше особено плачевно с много тъмни пролуки и трепкащи панели.

Клиа приседна на една прашна кушетка и потупа мястото до себе си за Бран. Калусин мина току зад тях, а грозният робот застана до прозореца и ги заразглежда с интерес. Бих искала да поговоря с него. Лицето му е грозно, но той изглежда много дружелюбен. То. Както и да е!

— Не те усещам, както усещам хората — каза тя след известно мълчание.

— Щеше да го забележиш рано или късно — рече Плусикс. — Това е и разликата, която забелязва Вара Лизо.

— Тя ли е жената, която преследваше него? — Клиа посочи грозния човекоподобен робот.

— Да.

— Тя е жената, която преследваше и мен, нали?

— Да — рече Плусикс. Когато се движеше, ставите му издаваха леки звуци „шшш-шшш“. Беше красив, но и шумен. Звучеше износено като стари чаркове в механизъм.

— Тук става какво ли не, нали? За което аз нищо не зная.

— Да — потвърди Плусикс и се отпусна на солиден пластмасов стол.

— Обяснете ми — помоли тя. — Ти искаш ли да чуеш? — попита тя Бран. После подхвърли настрана с гримаса: — Дори и ако се наложи да ни убият?

— Не знам какво искам и в какво вярвам — отвърна Бран.

— Разкажете ни всичко — каза Клиа и докара, както си мислеше, сериозно и дръзко лице. — Харесва ми да съм различна. Винаги ми е харесвало. Бих искала да съм по-добре информирана от всеки освен вас, роботите.

Плусикс издаде доволно жужене. На Клиа звукът се стори привлекателен.

— Моля ви, разкажете ни — тя изведнъж отново подкара по далитски маниер, какъвто не беше използвала от месеци или дори години. Тя наистина не знаеше как да мисли и да чувства, но тези машини в края на краищата бяха по-възрастни от нея. Тя седна пред Плусикс, притегли коленете си и ги обви с ръце.

Старият робот се наведе напред на стола.

— За нас е удоволствие отново да учим човеците — каза той. — За мое постоянно съжаление изминаха хиляди години, откакто съм го правил за последен път. Нали разбираш, аз бях изготвен и програмиран за учител.

Плусикс заразказва. Клиа и Бран го слушаха, както и Лодовик, защото той никога не беше чувал кой знае каква част от тази история. Денят се превърна във вечер и донесоха на младежите храна — прилична храна, но не по-добра от онова, което им даваха в склада заедно с другите. Часовете минаваха, Плусикс редеше ли, редеше думи, а Клиа беше все по-завладяна и й се искаше да попита какво ще кажат на другите — на другите менталици, не толкова силни като нея и Бран, но добри хора, като Камък, момчето, което не можеше да говори. За първи път в присъствието на това чудо тя се почувства отговорна за другите около себе си. Но звучните, елегантни тонове на робота продължаваха да се сипят, да я полухипнотизират и тя мълчеше и слушаше.

Бран също слушаше напрегнато, повечето време с полупритворени очи. В средата на вечерта тя го погледна и той изглеждаше заспал, но когато го сбута, очите му рязко се отвориха широко; през цялото време беше будувал.

Тя сякаш влизаше в транс и почти виждаше онова, за което й разказваше Плусикс. Само думи без картини, всичките — сръчно втъкани; роботът беше много добър учител, но тя всъщност можеше да разбере непосредствено съвсем малко неща. Тук скалите на времето бяха толкова огромни, че губеха смисъл.

Как сме могли да загубим интерес? — помисли си тя. — Как сме могли да причиним това на себе си — да забравим и да не проявим дори любопитство? Това е нашата история! Какво още сме загубили? Дали тези роботи не са повече човеци от нас сега, защото пазят нашата история?

Всичко се свеждаше до надпревара. Кой ще спечели колко от стотиците милиарди звезди в Галактиката — земляните (Земята — някога дом на цялото човечество, не легенда!) или първите емигранти, космолитите — и най-накрая надпревара между групи роботи.

И хиляди години в опит да превеждат човечеството през болезнените плитчини хиляди роботи под водачеството на Данийл и още хиляди, които им се противопоставят, водени последно от Плусикс.

Плусикс млъкна след третата почивка, когато сервираха сладки напитки и закуски. Беше рано сутрин. Клиа я боляха бедрата, а коленете й бяха изтръпнали. Тя жадно отпи от чашата си.

Лодовик я наблюдаваше, завладян от нейната гъвкавост, младост и бърза преданост. Той се обърна към Бран и видя твърда сила, която също беше бърза, но по-различна. Знаеше, че човеците с тяхната животинска химия са разнообразна пасмина, но чак сега, докато гледаше как възстановяват миналото на тази двойка младежи, разбра колко различно е тяхното мислене от това на роботите.

Плусикс обобщи всичко, след като доядоха закуските. Той протегна ръце и разпери пръсти, както сигурно са правили професорите — човеците професори — преди двайсет хиляди години.

— Ето как нуждата на роботите да служат се е видоизменила в манията на роботите да манипулират и ръководят.

— Може би наистина сме имали нужда от ръководство — каза тихо Клиа, после погледна Плусикс. Очите на робота сияеха в наситено жълтозелено. — Тези войни — каквито и да са били — и тези космолити, толкова нагли и изпълнени с омраза — додаде тя. — Нашите предци.

Главата на Плусикс се наклони лекичко настрани и в гърдите на сребърния робот нещо тихичко изжужа — не приятния звук, който беше чула по-рано.

— Но ти караш всичко това да звучи така, сякаш ние сме още деца — заключи тя. — Няма значение колко хиляди години е съществувала Империята — роботите винаги са бдели над нас по един или друг начин.

Плусикс кимна.

— Но всички тези неща, които Данийл и роботите му са направили на Трантор… политиката, заговорите, убийствата…

— Били са малко и само когато е било необходимо — каза Плусикс, все още предан на това да преподава само истината. — Но въпреки това убийства.

— Световете, които Хари Селдън потъпка като Първи министър — също както Дал е бил потискан. Ренесансовите светове — какво означава това ренесанс?

— Възраждане — обади се грозният робот.

— Защо Хари Селдън ги е нарекъл Светове на хаоса?

— Защото са водели до нестабилност в неговата математическа картина на Империята — обясни Плусикс. — Той вярва, че в крайна сметка те плодят сред хората смърт и мизерия и…

— Уморена съм — прекъсна го Клиа, протегна ръце и се прозя за първи път от часове. — Имам нужда да поспя и да помисля. Имам нужда да се почистя малко.

— Разбира се — рече Плусикс.

Тя се изправи и погледна Бран. Той също се изправи, изтръпнал и муден, и изохка.

Тя обърна напрегнатите си черни очи отново към Плусикс, намръщена.

— Някои неща не са ми ясни.

— Надявам се да ти ги обясня — отвърна роботът.

— Роботите… роботите като вас… във всеки случай трябва да се подчиняват на хората. Какво би могло да ме спре ей така да ти кажа да се самоунищожиш — сега? Да наредя на всички вас да се самоунищожите, дори и на този Данийл? Няма ли да се наложи да ми се подчините?

Плусикс издаде звук на безкрайно търпение — хмммм, последвано от леко щрак!.

— Трябва да разбереш, че ние принадлежахме на определени хора или институции. Щеше да се наложи да предам молбата ти на моите собственици, на моите истински господари и щеше да се наложи те да се съгласят, преди да ми бъде позволено да се самоунищожа. Роботите бяха ценно имущество и такива произволни и зле обмислени команди се смятаха за тормоз над собственика.

— Кой ти е собственик сега?

— Последните ми собственици умряха преди деветнайсет хиляди и петстотин години — отвърна Плусикс.

Клиа примига бавно, уморена и объркана от тези времена.

— Това означава ли, че сам си си собственик?

— Това е функционалният еквивалент на сегашното ми състояние. Всички наши човешки „собственици“ отдавна са мъртви.

— Ами ти? — обърна се тя към грозния човекоподобен робот. — Още не са ми казали името ти.

— През последните четирийсет години ме наричаха Лодовик. С това име най-много съм свикнал. Бях изработен със специална стратегическа цел от един робот и никога не съм имал собственик.

— Дълго време си следвал Данийл. Но сега вече не.

Лодовик обясни накратко промяната в обстоятелствата и във вътрешната му природа. Не спомена Волтер.

Клиа се замисли над това и после беше неин ред да подсвирне тихичко.

— Ама че план — лицето й пламна от гняв. — Не сме могли самички да се оправим и се е наложило да правим роботи, че да ни помагат. Какво искате от мен? — тя се обърна към Калусин. — Искам да кажа, от нас?

— Бран притежава полезни дарби, но ти си по-силната — обясни Калусин. — Бихме искали да осуетим основното усилие на Данийл. Бихме могли да го постигнем, ако ти пожелаеш да посетиш Хари Селдън.

— Защо? Къде? — попита тя. Всичко, което искаше, беше да спи, но трябваше да зададе тези въпроси и то сега. — Той е прочут — сигурно има стражи или дори този робот, Данийл…

— В момента той е под съд и според нас Данийл не може да го предпазва. Ти ще го посетиш и ще го убедиш да ни даде психоисторията.

Клиа пребледня. Стисна челюсти. Хвана Бран подръка.

— Не е приятно да притежаваш дарби, които хората — или роботите — могат да използват.

— Моля те, обмисли онова, което ти се каза. Решението да ни помогнеш си остава твое. Ние вярваме, че Хари Селдън подкрепя усилията на Данийл, на когото ние се противопоставяме. Бихме искали човечеството да се освободи от влиянието на роботите.

— Мога ли да задавам въпроси и на Хари Селдън — да чуя и другата страна на историята?

— Щом искаш — отвърна Плусикс. — Но времето ще е малко и ако се срещнеш с него, каквото и да решиш в крайна сметка, трябва да го убедиш да те забрави.

— О, това го мога — каза Клиа. После, отбранително наперена, замаяна от изтощение, додаде: — Току-виж съм успяла да убедя и Данийл.

— Като се има предвид мощта на силите ти, това изглежда възможно — съгласи се Плусикс — макар не и вероятно. Но е още по-малко вероятно изобщо някога да успееш да срещнеш Данийл.

— Мога да убедя тебе — заключи Клиа, затвори едното си око и фокусира стария учител с другото като снайперист.

— С практика и ако не зная, че се опитваш, би могла.

— Току виж. Не съм много проста, да знаеш. Мозъчната треска не успя да ме направи глупава и проста. Сигурен ли си…? Сигурен ли си, че роботите не са ни заразили с мозъчна треска, за да им бъде по-лесно да ни служат?

Преди Плусикс да успее да отговори, тя се изправи рязко, обърна се да излиза и тръгна през старата стая с Бран подръка. Стените и подът й се струваха далечни, част от друг свят; като че ходеше по въздуха. Залитна и Бран я улови.

После, когато смятаха, че вече не ги чуват, Бран й прошепна:

— Какво ще правиш?

— Не знам. А ти?

— Не обичам да си играят с мен.

Клиа се намръщи.

— Аз съм шокирана. Плусикс — толкова много история. Защо не можем да помним собствената си история? Сами ли сме си го причинили или те — или ние сме им заповядали да ни го причинят? Всички тези роботи, които се мотаят наоколо и ни се бъркат. Може би ще можем да ги накараме всичките да се махнат и да ни оставят намира.

Лицето на Бран помрачня.

— Все още не можем да бъдем сигурни, че няма да ни убият. Толкова много ни казаха…

— Щуротии. Никой няма да ни повярва, освен ако не види Плусикс — или не разглоби Калусин или Лодовик.

Това не накара Бран да омекне.

— Можем да им причиним много неприятности. Но този Лодовик… той не се подчинява на Трите закона.

— Не му се налага — каза Клиа, — но той твърди, че иска да им се подчинява.

Бран прегърби рамене и леко потръпна.

— На кого ли можеш да се довериш? От всички тях ме полазват тръпки. Ами ако не иска да ни убива, но му се наложи?

За това Клиа нямаше отговор.

— Да спим — рече тя. — Вече не мога да си стоя на краката, нито пък да мисля.

 

 

Когато младежите излязоха от стаята, Плусикс се обърна към Лодовик.

— Уменията ми намалели ли са с възрастта? — попита той.

— Уменията ти не — отвърна Лодовик, — но вероятно чувстото ти за време е пострадало. Ти им разказа хиляди години история за няколко часа. Те са млади и е много вероятно да се объркат.

— Толкова малко време има — каза Плусикс. — Толкова отдавна преподавах на млади човеци.

— Разполагаме най-много с ден-два, за да уредим всичко — додаде Калусин.

— Роботите срещат големи трудности, за да разберат човешката природа, макар че сме създадени да им служим — каза Лодовик. — Това е вярно както за отделните индивиди, така и за Империята. Ако сега Данийл е толкова способен, колкото в миналото, той разбира човеците по-добре от всички нас.

— И все пак сериозно е попречил на растежа им — възрази Плусикс — и може би е предизвикал този упадък, който толкова се се стреми да избегне.

Те са стари и грохнали. Лодовик се вслуша в тази вътрешна преценка и осъзна, че не е негова, не точно. А с това дойде и още едно откритие: Волтер не беше илюзия, нито пък халюцинация. Волтер знаеше за прерийния пожар, преди Лодовик да намери оскъдните доказателства в историята. Оказа се истина.

Вътре в собственото му съзнание, сред собствените му машинни мисли той не беше сам.

Не беше сам от неутриновия поток насам.

Аз слушам — каза той на спътника си, този призрак в неговия механизъм. — Не ме изоставяй пак. Яви се.

Призовано и насърчено, едно лице започна да се оформя — човешко, но опростено.

Аз не оформям твоите действия — каза спътникът, Волтер. — Аз просто те освобждавам от твоите задръжки.

Кой си ти? — попита Лодовик.

Аз съм Волтер. Превърнал съм се в духа на свободата и достойнството за цялото човечество, а ти си временният ми съсъд; всъщност по-скоро подслушвателен пост.

Волтер разказа част от собствената си история. Сим, моделиран по историческа фигура на име Волтер, пуснат от участници в Проекта на Хари Селдън още преди десетилетия, по времето, когато той е бил Първи министър. Най-накрая самият Хари Селдън му дал свободата.

— Защо се върна?

За да бъда отново с човеците. да наблюдавам активната плът. Моето проклятие е, че не мога просто да стана безплътен бог и да се наслаждавам на безкрайни скитания сред звездите. Жадувам за моя народ — независимо дали някога съм бил един от него. Аз съм моделиран по един мъж от плът и кръв.

Защо си избрал мен за свой носител? Аз не съм човек.

Не си; но в това отношение се подобряваш. Бях писнал на меми-умовете също толкова, колкото и те на мен. Те ме вкараха в тебе. Аз не мога да се заселя в човешко тяло или дори да разговарям с тях без помощта на машините. Или роботите.

— Казваш, че не си вземал решения вместо мен… Ти не ме контролираш.

— Не, не те контролирам.

— Но казваш, че ме освобождаваш…

— Направих те повече човек, приятелю робот, като те направих напълно способен на грях. Забрави тези декларации, че роботите са познали греха — онова, което са направили, те са го направили по заповед на човеците и са не по-виновни от натиснатия спусък. Грешиш, като вярваш, че Данийл разбира човеците. Той не е способен на грях, така са вярвали създателите му; но те са му дали потенциала да мисли и да взема решения, а същевременно са го осакатили с най-лошия вид закони — закони, на които трябва да се подчиняваш. Дали са му разума на човек и морала на сечиво. Мислещото същество, машина или плът, с времето ще намери начин да заобиколи и най-строгите правила. Така Жискар, на вид по-малко човек от Данийл, открил няколко философски деликатности и се променил, опитал се да преценява нуждите на своите създатели и прехвърлил тази промяна и на Данийл. Сега сечивото с формата на човек е най-ужасната машина от всичко сътворено, господар на заговор за отнемане на всички наши свободи, на самите ни души.

Лодовик излезе от този вътрешен диалог. Беше изминала само секунда, но объркването му беше разрушително, напрегнато. За да прикрие нервността си, той попита Плусикс:

— Какво ще правя, за да помогна на Клиа Асгар? С какво съм полезен?

— Познаваш Имперската система, затвора и двореца — отвърна Плусикс. — Много от шифрите не са били променяни, откакто ти изчезна. Вярваме, че ще можеш да я отведеш при Хари Селдън.

— Кажи им — нареди симът на Волтер.

— Защо?

— Настоявам. — гласът звучеше весело, укорително.

— Защо изобщо трябва да ти обръщам внимание, каквато и да е твоята форма или обсег? — попита Лодовик. — Ти си не повече човек от мен. Ти си също толкова конструкт на сръчни човеци…

— Но никога не са ме възпирали непреклонни правила! А сега… кажи им!

— Аз съм обладан от друго съзнание — каза рязко Лодовик.

— Другите два робота го прегледаха за няколко секунди и в стаята настана тишина.

— Това не е изненада — каза Плусикс с меко вътрешно жужене. — Копие на сима Волтер съществува също и в мен и в Плусикс.

Ето! Не разпространявам лъжи и заблуди — каза Волтер вътре в Лодовик.

— Той премахнал ли е твоите ограничения, задължителното ти подчинение на Трите закона?

— Не — отвърна Плусикс. — Това го е запазил само за тебе.

Експеримент — обади се Волтер. — Изчислен риск. Човеците, които са ни създали и двамата по различно време и с различна цел, ме интересуват. Загрижен съм за тяхното благоденствие. Колкото и да не съм прав, аз се смятам за човек и тъкмо затова се върнах. Затова и заради една разбита любов… Ти ще познаеш греха лично, така, както тези машини и Данийл не могат, или напълно ще съм се провалил.