Грег Беър
Фондацията и Хаосът (51)

52

На Трантор възможните вариации на човешко сексуално общуване отдавна бяха изчерпани; с всяко ново поколение изчерпването беше забравяно и цикълът започваше отново. Беше нужно младежите да са невежи за онова, което беше ставало преди, за да се освежат размножителните страсти. Дори и онези, които твърде много бяха видели през живота си — твърде много от по-грубите видове сексуално разнообразие, — можеха да пламнат отново в страстна невинност пред лицето на нещо като любов. И тъкмо това чувстваше Клиа Асгар — нещо като любов. Все още не й се искаше да го нарече любов, но с всеки ден, с всеки час, прекаран с Бран, слабостта нарастваше, а съпротивата й намаляваше.

Като момиче понякога тя се беше държала много палаво. Знаеше, че е поне достатъчно привлекателна, че повечето мъже да нямат нищо против да правят секс с нея, и си играеше с тази привлекателност. Зад това се промъкваше чувство на обърканост, чувството, че все още не е готова, не е подготвена за емоционалните последици. Клиа Асгар, когато (и ако) някога се влюбеше, знаеше, че ще се влюби наистина силно и че иска да е трайно.

Така че в онези младежки мигове, когато си мислеше, че всъщност като че изпитва нещичко към някой потенциален любовник, тя особено бързо и дори с някаква несъзнателна жестокост удряше спирачките. Малцина бяха успели да общуват с нея физически — всъщност двама, — и, разбира се, не беше останала кой знае колко доволна.

Известно време беше смятала, че нещо с нея не е наред, че може би никога няма да успее да се отпусне напълно.

Бран й доказваше противното. Привличаше я твърде силно, че да му устои. В някои моменти той като че нехайно не забелязваше погледа й, а в други се съпротивляваше по свой начин и по свои собствени, вероятно подобни причини.

Сега той се промъкваше по коридора на стария склад. Тя лежеше в стаята си, усещаше, че той идва, напрягаше се, после се принуждаваше да се отпусне. Знаеше, че той не й се натрапва, не увеличава по изкуствен начин нейните симпатии — или поне си мислеше, че знае. Проклетото нещо във всичко това беше несигурността, която дебнеше зад всеки ъгъл!

Чу го как почука леко на вратата.

Влез — прошепна тя.

Той влезе съвсем безшумно. Като че иззпълни стаята с гърдите и ръцете си — масивно присъствие. В стаята беше тъмно, но той доста лесно намери кушетката й и коленичи до нея.

— Как си? — попита я той с глас, тих като повей от вентилационен канал.

— Добре — отвърна тя. — Видяха ли те?

— Убеден съм, че знаят — каза той. — Не ги бива много за надзиратели. Но ти искаше да дойда.

— Нищичко не съм казала — отвърна Клиа и гласът й се напрегна малко, докато намери правилната смесица от смъмряне и насърчение.

— Тогава няма нужда да шепнем, нали? Те са роботи. Може би дори не знаят…

— Какво?

— Какво правят хората.

— Искаш да кажеш, секс.

— Да.

— Трябва да знаят — каза Клиа. — Те като че знаят всичко.

— Не искам да пазя тишина — рече Бран. — Искам да викам, да думкам, да скачам навсякъде…

— Из стаята ли? — предположи Клиа и се сви на кушетката, преструвайки се на въздържана.

— Да. За да ти покажа какво чувствам.

— Мога да те чувам. Да те чувствам. Ти чувстваш нещо… но като че не е като това, което чувствам аз.

— При хората нищо не е едно и също. Всеки отвътре има различен вкус, начинът, по който ние ги вкусваме… чуваме.

— Защо не съществуват думи за онова, което можем? — попита Клиа.

— Защото ни има от не особено отдавна — отвърна Бран. — А такива като тебе може би никога преди не е имало.

Клиа протегна ръка да го докосне, да накара устните му да замълчат.

— До тебе се чувствам като котенце — рече тя.

— Ти ме караш да се мятам, като че съм вързан с верига — каза Бран. — Никога не съм познавал такава като тебе. Известно време си мислех, че ме мразиш, но въпреки това усещах как вътрешно ме викаш. С вкус на мед и плодове.

— Наистина ли вкусът на мислите ми е такъв?

— Когато мислиш за мен, е такъв — каза Бран. — Не те разчитам ясно…

— Нито пък аз тебе, любов моя — отвърна Клиа, като несъзнателно заговори в официалния стил на ухажване в далския диалект.

Това като че порази Бран. Той нададе нисък стон, наведе се напред и се сгуши в шията й.

— Никоя жена досега не ми е говорила така — измърмори той. Тя обгърна главата му, обви с ръка раменете му, усети гърдите му върху свитите си крака. Отпусна ги и той легна до нея на кушетката. Нямаше място и за двамата и затова той леко я повдигна върху себе си.

Все още бяха напълно облечени, но в поза за правене на любов и тя почувства как й се завива свят, сякаш всичката й кръв се оттичаше другаде. Може би така и беше. Бедрата и гърдите й сякаш щяха да се пръснат.

— Значи тези жени трябва да са били глупави — рече Клиа.

— Аз съм толкова едър и непохватен. Ако не ме чуят… Ако не ги накарам да почувстват привързаност към мен…

Тя се напрегна и се отдръпна.

— Така ли си правил?

— Не докрай — призна си той. — Само като експеримент. Но никога не можех да го проследя докрай. — Тя знаеше, че той говори истината — или по-скоро си мислеше, че знае. Поредната несигурност зад поредния ъгъл! Въпреки това тя пак се отпусна.

— Никога не си се опитвал да ме накараш да почувствам привързаност към тебе.

— Небеса, не — възкликна Бран. — Ти прекалено много ме плашиш. Според мен никога няма да мога да… — и тук тя усети как той се напрегна по същия начин, както и тя. — Ти си много силна — довърши той и просто я прегърна, достатъчно леко, че тя да може да се надигне и да се изтръгне от прегръдката му, стига да искаше. Този мъж беше висок и плещест като купол, а беше толкова интуитивен!

— Никога няма да ти причиня болка — каза Клиа. — Имам нужда от тебе. Заедно според мен никой няма да може да ни спре. Можем дори да успеем да се сработим и да убедим роботите.

— И за това съм мислил.

— А нашите деца…

Той отново вдъхна шумно и тя го перна по рамото.

— Не ставай сантиментален идиот — каза му тя. — Ако се влюбим…

— Аз съм влюбен — каза той.

— Ако се влюбим, ще е за цял живот, нали?

— Надявам се. Но в моя живот никога нищо не е сигурно.

— Нито пък в моя. Още едно основание. Така че нашите деца…

— Деца — произнесе Бран, като че пробваше как звучи думата.

— Остави ме да довърша, по дяволите! — каза Клиа, но отново без никаква злъчност. — Нашите деца може да са по-силни и от двама ни, взети заедно.

— Как ще ги отгледаме? — попита Бран.

— Първо трябва да се поупражняваме как се правят — отвърна Клиа. — Според мен можем да се съблечем и да опитаме мъничко.

— Да — рече Бран. Тя слезе от него, изправи се до кушетката и смъкна комбинезона и бельото си.

— Можеш ли да забременееш? — попита той, след като сам съблече дрехите си.

— Още не — отвърна тя. — Но мога, ако искам. Майка ти не ти ли е обяснила как е при жените?

— Не — отвърна той. — Но аз и без това разбрах.

Той са плъзна отново на кушетката. Тя скръцна и нещо изпука тревожно.

Клиа се поколеба.

— Какво? — попита Бран.

— Няма как да не се счупи. — А после додаде решително. — Слизай на пода. Не е много прашен.