Метаданни
Данни
- Серия
- Втора трилогия за Фондацията (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Foundation and Chaos, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ФОНДАЦИЯТА И ХАОСЪТ. 2000. Изд. Пан, София. Серия Фантастика и фентъзи, No.19. Роман. Превод: от англ. Светлана КОМОГОРОВА — КОМО [Foundation and Chaos, by Greg BEAR]. Печат: Балкан прес АД, София. Формат: 16/15/58. Страници: 368. Цена: 6.90 лв. ISBN: 954-657-346-9.
История
- —Корекция
- —Добавяне
4
Най-великият подвиг на инженерството в историята на Трантор се бе провалил преди десет години и ехото от този провал продължаваше да поразява най-важния, най-пренаселен и най-проблемен сектор — Дал. Четири милиона далити — инженери и работници, — подпомогнати от допълнителни десет милиона черноработници и дори от контрабанден отряд от забранените автомати, бяха работили двайсет години, за да прокарат най-дълбоката известна досега топлошахта — над двеста километра в дълбочина — в кората на Трантор. Разликата в температурите на набелязаната дъблочина и на повърхността щеше да генерира достатъчно енергия за покриване на една пета от нуждите на Трантор през следващите петдесет години…
Но макар че амбициите бяха големи, способностите не бяха. Инженерите се бяха проявили като не особено вдъхновени, управлението на проекта бе засегнато от корупция и скандали на всички равнища, работниците далити бяха въстанали и проектът се забави с две години. А най-накрая, когато бе завършен, той просто… се провали.
Срутването на шахтата и съответните натриеви и водни кули бяха убили сто хиляди далити, седем хиляди от тях — граждани, живеещи непосредствено над шахтата, под най-стария купол на Дал. Най-близките спомагателни шахти също бяха застрашени и по-нататъшните беди бяха избегнати с цената на героична намеса — там, където ръководството и инженерните умения се бяха изложили, се намеси личната храброст.
Оттогава Дал беше под политически облак — жертвен сектор в свят, все още способен да изпитва доверие към водачите си. В действителност Линг Чен бе разследвал и осъдил всички корумпирани чиновници, некадърни инженери и недобросъвестни предприемачи. Беше се погрижил десетки хиляди да бъдат изправени пред съд и вкарани в Рикерианския затвор или пратени да вършат черна работа в най-зловещите дълбини на самите шахти.
Но икономическият ефект не беше смекчен. Дал вече не можеше да посреща имперската си квота от мандати за власт; други сектори се бяха опитали да запълнят луфта и и без това малкото благосклонност, на която се радваше Дал в двореца, бе спаднала до жалък минимум. Последиците бяха, че Дал почти гладуваше.
Ето в какъв свят бе родена и израснала Клиа Асгар — в мизерните коптори, някога запазени за работниците. Баща й беше изгубил работата си година преди тя да се роди и бе прекарал годините на детството й, като ту си мечтаеше как благоденствието ще се върне… ту се напиваше безпаметство с пенлив, вонящ далитски алкохол. Майка й почина, когато тя беше на четири години; оттогава се бе отглеждала сама и се беше справила забележително добре, като се има предвид, че още от раждането й залозите бяха против нея.
Клиа имаше среден ръст за далитянка, беше стройна и жилава, с тънки, силни пръсти на издължените длани. Косата й беше къса и черна и тя бе наследила семейния белег — нежен мъх по бузите, който донякъде смекчаваше твърдите й, изсечени черти.
Бързо се учеше, движенията й бяха бързи и за учудване също така бързо се усмихваше и изразяваше чувствата си. Насаме със себе си тя мечтаеше за смътни, неопределени подобрения, възможни вероятно в друг свят и в друг живот, но това бяха само мечти. Прекалено често си мечтаеше за силен съюз с някой находчив и хубав мъжки екземпляр с рунтави мустаци с не повече от пет години по-възрастен…
Никакъв такъв мъж не се появяваше в живота й. Не беше голяма красавица, а уважението и привързаността на другите бяха единствената област, в която тя отказваше да упражнява изненадващите си способности да очарова и убеждава. Ако мъжът се появеше от само себе си, тогава добре, но не би положила никакви сериозни усилия, за да го търси. Тя вярваше, че по природа заслужава най-доброто.
В друг век и по друго време, отдавна забравено, щяха да нарекат Клиа Асгар романтичка, идеалистка. В Дал през година 12067 Г. Е. я смятаха просто за твърдоглаво, но наивно шестнайсетгодишно момиче. Баща й й го казваше винаги, когато беше достатъчно трезвен, че изобщо да е способен да говори.
Клиа беше благодарна за дребни услуги. Баща й не беше нито груб, нито с големи изисквания. Когато беше трезвен, се грижеше сам за малкото си нужди и я оставяше да прави каквото си иска: да работи на черния пазар, да пренася контрабанда външни луксозни стоки за недотам почтените (и потискани от Империята) елементи сред безработните… Каквото и да е, за да оцелее. Двамата дори рядко се виждаха и от две години не живееха в един и същи апартамент. Не и след онази караница и онова, което бе направила от гняв.
Днес тя стоеше на булеварда над Пазара на дистрибуторите — най-вехтия и окаян търговски район в Дал — и чакаше някакъв непознат, облечен в мръснозелено, да вземе един пакет. В разчертаното на квадрати от купола горе небе големи трепкащи празнини хвърляха сенки върху тълпите, които ставаха все по-рехави с наближаването на края на първата работна смяна. Мъже и жени пазаруваха за оскъдната си вечеря по-често на бартер, отколкото срещу кредити. Дал развиваше своя собствена икономика; след петдесет години, помисли си Клиа, секторът можеше да добие независимост, като изтласка слабата и разклатена икономика, крепена от двореца, и я замени с нещо по-фундаментално и родно. Но и това не беше повече от мечта…
В покрайнините на пазара стояха имперските търговски наблюдатели — мъже и жени, които с очи и камери постоянно наблюдаваха и снимаха тълпите. Що се отнася до парите и политическия надзор, изобретателността процъфтяваше, но във всяко друго начинание, мислеше си Клиа, Трантор бе интелектуално банкрутирал.
Забеляза един мъж, отговарящ на описанието, да стои между двама от вездесъщите търговски наблюдатели. Беше облечен в торбест, прашен зелен костюм и наметало. Наблюдателите като че ли бяха готови да не му обръщат внимание, както не бяха обърнали внимание и на Клиа, когато тя влезе в пазара. Тя гледаше, присвила очи, и се чудеше дали ги е подкупил или разполага с други, по-обикновени начини да не привлича внимание.
Ако беше способен на онова, на което беше способна тя, то беше човек, с когото трябва да се съобразява, може би и да привлече като партньор в бизнеса — освен ако уменията му не бяха по-големи от нейните. В този случай трябваше с всички сили да го отбягва. Но Клиа никога досега не бе срещала никого, който да е по-силен от нея.
Вдигна едната си ръка, както я бяха инструктирали. Той я забеляза бързо и се отправи към нея с лека, почти префърцунена походка.
Срещнаха се на стълбите, водещи от булеварда към пазара и стоянката на такситата. Отблизо мъжът в мръснозелено имаше обикновено, с нищо незабележително лице. Тънкият неубедителен мустак не го разкрасяваше особено. Клиа имаше достатъчно конвенционален вкус, за да й харесва хубавият мъжки мустак; този ни най-малко не я впечатли.
После той я погледна в очите и се усмихна. Ъгълчетата на мустаците се вдигнаха и зъбите му проблеснаха в бяло иззад гладките бебешки устни.
— Ти имаш онова, от което имам нужда — каза той. Не беше въпрос, а декларация.
— Надявам се. Казаха ми да го донеса.
— Това — посочи й той пакетчето — няма значение. — И все пак той протегна шепа кредити и пое пакета с тънка усмивчица. — Ти си онова, което търся. Хайде да намерим някое по-спокойно местенце и да поговорим.
Клиа предпазливо се дръпна назад. Не се съмняваше, че може сама да се погрижи за себе си — винаги бе успявала. Ала никога не се захващаше с някаква ситуация неподготвена.
— Колко спокойно?
— Колкото да не ни се налага да слушаме шума от улицата. — И той вдигна ръцете си с вдървени пръсти.
Около пазара нямаше много такива места. Отдалечиха се няколко улици по-нататък и намериха малка сергия за кокосов сладолед. Той й купи червен кокосов сладолед и тя го прие, въпреки че мразеше популярния далитски деликатес. На себе си купи малък тъмен стимулк и го заблиза с тихо достойнство, щом се настаниха на малка триъгълна масичка.
Квадратът небе над тях така почерня, че тя едва различаваше лицето му. Устните му около стимулка сякаш светеха.
— Търся млади мъже и жени, които страстно желаят да видят и други части на Трантор — рече мъжът.
Клиа се намръщи.
— Толкова пъти са се опитвали да ме вербуват, че ми стига за цял живот — и понечи да стане.
Мъжът се пресегна и я хвана за лакета. Без думи тя се опита да го принуди да я пусне.
— За твое собствено добро е — рече той. Тя удвои усилията си.
— Пусни ме — заповяда.
Ръката му се дръпна като ужилена. На мъжа като че ли му трябваха няколко секунди да се овладее.
— Разбира се. Но моментът е добър да ме изслушаш.
Клиа загледа любопитно мъжа. Не го бе принудила — той се беше подчинил по-скоро като слуга, откликващ на господарката си, отколкото на момиче, което се опитва да вербува на публично място. Клиа се фокусира още по-интензивно върху мъжа. На външност не беше особено привлекателен, но усети неочакван потенциал, стабилност и покой, особена, металическа ласкавост. Чувствата му имаха различен вкус от тези на другите.
— Изслушвам само интересните хора — каза Клиа. Започваше да звучи малко твърде арогантно. Тя се смяташе за по-достойна жена, не за самохвалка от улицата.
— Разбирам — рече мъжът. Дояде стимулка и сръчно подхвърли клечката в едно кошче. Собственичката отиде до кошчето, извади пет клечки — оскъдния дневен оборот — и ги занесе отзад да ги почисти. — Е, оцеляването нещо интересно ли е?
Тя кимна.
— Като обща тема.
— Тогава ме слушай внимателно — той сериозно се приведе напред. — Знам каква си и какво можеш да правиш.
— И каква съм?
Той обърна очи към небето тъкмо в мига, в който квадратът над тях трепна и се изпълни с ярка светлина. Кожата му бе необикновено жълтеникава, като че прикриваше с грим някакво кожно заболяване, макар тя да не забелязваше сипаницата на мозъчната треска. Бузите на самата Клиа бяха покрити под мъха с дълбоки белези. — Като дете си преболедувала от треска, нали?
— Повечето я преболедуват. Това е типично за Трантор.
— Не само тук, млада ми приятелко. На всички човешки светове. Мозъчната треска е вековечният спътник на интелигентната младеж, твърде обикновена, за да я забележат, твърде безвредна, за да я лекуват. Но при тебе не е била нищо и никаква детска болест. Едва не те е убила.
Майката на Клиа се бе грижила за нея през лошия период и беше починала само месеци по-късно при нещастен случай в шахтите. Почти не помнеше майка си, но баща й й бе разказал всичко за болестта.
— И какво?
Очите му бяха бледи и изведнъж тя осъзна, че той не я гледа право в лицето, а беше забил поглед в някаква точка вдясно от челото й.
— В момента не виждам добре. Оправям се, като усещам хората — къде са, как се движат, какви звуци издават. Там, където няма хора, се чувствам зле. Поради това предпочитам тълпите. Ти… не ги обичаш. Тълпите те дразнят. Трантор е един претъпкан с хора свят. Той те ограничава.
Клиа примигна — не беше сигурна дали е учтиво да продължава да се взира в мъртвите му очи. Не че много се притесняваше за учтивостта в ситуация като тази.
— Аз съм просто бегач и понякога правя трампи — рече тя. — Никой не ми обръща особено внимание.
— Усещам как се опитваш да ме действаш, Клиа. Искаш да те оставя намира. Тревожа те най-вече защото онова, което казвам, до някаква степен ти звучи като истина — прав ли съм?
Клиа присви очи. Не искаше да бъде нещо особено или дори паметно за този слепец в мръснозелено.
Тя затвори очи и се съсредоточи: „Забрави ме.“ Мъжът килна глава на една страна, сякаш му се беше схванал мускул. Съзнанието му имаше такъв странен вкус! Никога досега не беше усещала подобно съзнание.
Освен това бе готова да се закълне, че я лъже за слепотата… но нищо от това не беше важно пред провала й да го убеди.
— За дете си се справила добре — каза той тихо. — Прекалено добре. Има хора, които издирват успелите там, където би трябвало да се провалят. Специалните служби на двореца, тайната полиция — хич не са приятелски настроени.
Мъжът се изправи, оправи връхната си дреха и изтръска трохите от дъното на панталона си.
— Столовете са мръсни — измърмори той. — Твоето усилие да ме накараш да те забравя беше изключително мощно, може би най-мощното, което съм преживявал, но ти липсват определени умения… Ще запомня, защото съм длъжен да запомня. В момента броят на хората със същите умения като твоите на Трантор е учудващ; може би са хиляда-две хиляди души. Казаха ми, няма значение кой ми го е казал, че за повечето от вас е характерна особено силна реакция на мозъчната треска. Онези, които те издирват, грешат. Те си мислят, че тя те е отминала.
Мъжът се усмихна в нейната посока.
— Отегчавам те — рече той. — За мен е болезнено да бъда там, където не ме искат. Тръгвам си. — Той се обърна, сякаш си потърси някого, по когото да се води, и се отдалечи на крачка от масата.
— Не — настигна го гласът на Клиа, — остани за минута. Искам да те попитам нещо.
Той спря и притрепери. Изведнъж й се стори много уязвим. „Той си мисли, че мога да му причиня вреда. И може би мога!“ Искаше да разбере странния му вкус — чист и странно неустоим, сякаш този мъж, зад повърхностната маска на измамата, таеше първична честност и приличие, каквито не беше срещала досега.
— Не съм отегчена — каза тя. — Все още не.
Мъжът в мръснозелено отново седна и облегна длан на масата. Пое дълбоко дъх. „Той няма нужда да диша“ — помисли си Клиа, но бързо отхвърли тази абсурдна мисъл.
— Един мъж и една жена търсят такива като тебе от години и мнозина са се присъединили към тяхната група. Надявам се, че там, където ги изпращат, те живеят добре. Но аз не бих рискувал да отида там.
— Кои са те?
— Казват, че едната била Уанда Селдън Палвър, внучката на Хари Селдън.
Името не беше известно на Клиа. Тя сви рамене.
— Можеш да отидеш при тях, ако искаш — продължи мъжът, но тя се намуси и го прекъсна.
— Звучат ми като с връзки — използва думата в подигравателното й значение: близки на двореца, Комисията и другите правителствени чиновници.
— О, да, Селдън някога е бил Първи министър и казват, че внучката му го е изкарвала доста пъти от затруднени положения — и със закона, и всякак.
— Да не би да е извън закона?
— Не, ясновидец е.
Клиа присви устни и отново се навъси. В Дал ясновидците се срещаха под път и над път — хаховци, безработни, повечето — полудели от работата в шахтите.
Мъжът в мръснозелено внимателно наблюдаваше реакцията й.
— Не е за тебе ли? Както и да е — един друг мъж търси такива като тебе…
— Какви като мене? — попита нервно Клиа. Имаше нужда от повече време да мисли, да разбере. — Все още съм объркана. — Внимателно провери защитата му, като се надяваше той да не забележи.
Мъжът трепна, сякаш го бяха уболи.
— Аз съм приятел, а не враг, за да ме манипулираш така внимателно. Знам, че е рисковано дори да разговарям с тебе. Знам какво можеш да ми причиниш, стига да си наумиш. Има човек, притежаващ власт, според когото вие сте чудовища. Но той нищо не разбира. Той явно смята, че всички вие сте роботи.
Клиа се разсмя.
— Като автоматите ли?
Механичните работници бяха изпаднали в немилост много преди тя да се роди, забранени поради честите и необясними бунтове на автоматите, и в обществото все още витаеше омразата към тях.
— Не. Като роботите от историята и легендите. Вечните. — Той посочи на Запад, по посока на Имперския сектор, Двореца. — Лудост е, но това е лудост на Империята и не е лесно да я надвиеш. Най-добре ще е да се махнеш и аз знам къде е най-добре да отидеш… в Трантор. Не е далеч оттук. Мога да ти помогна да се оправиш.
— Не, благодаря — отвърна тя. Всичко това беше твърде несигурно, за да се остави в ръцете на този непознат, колкото и завладяващи да й се струваха части от неговата история. Думите му и онова, което усещаше тя, не се връзваха.
— Тогава вземи това. — той мушна малка дисплей-карта в ръката й и отново се изправи. — Ще се обадиш. Това не е под въпрос. Само е въпрос на време.
Той впери поглед в нея със светнали, съвсем здрави очи.
— Всички ние си имаме тайни — рече той, обърна се и си тръгна.