Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Втора трилогия за Фондацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation and Chaos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФОНДАЦИЯТА И ХАОСЪТ. 2000. Изд. Пан, София. Серия Фантастика и фентъзи, No.19. Роман. Превод: от англ. Светлана КОМОГОРОВА — КОМО [Foundation and Chaos, by Greg BEAR]. Печат: Балкан прес АД, София. Формат: 16/15/58. Страници: 368. Цена: 6.90 лв. ISBN: 954-657-346-9.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

30

Прехвърлянето от търговския кораб на един от хиперкорабите на Данийл и последвалата финална отсечка от пътуването минаха гладко. Еос бе надвиснала над тях в прозрачния космодрум мехур, където Лодовик седеше с Данийл.

Хиперкорабът автоматично ги постави на близка орбита около малката кафяво-млечносиня луна. Под тях, скрит от корпуса на кораба, се простираше масивен, студен тъмнозелен газов гигант. Двойната звезда, около която се въртяха и луната, и планетата, едва се виждаше отляво, далечна и ярка, но от това огромно разстояние нагряваше планетата съвсем слабо. Двете звезди обикаляха около общ център, всъщност на няколко десетки хиляди километри под орбитата на по-голяма тъмночервена звезда, джудже, малко по-масивно от слънцето на Трантор, ала хиляда пъти по-дифузно. От по-малката бяла звезда сякаш излизаше тъмночервено-пурпурна лента, извиваща се във външна спирала. Лодовик разучаваше мълчаливо гледката. Данийл също нямаше какво да каже.

Никой робот няма истински дом. Данийл на няколко пъти се бе съюзявал с хора и в тяхно присъствие като че функционираше по-гладко и ефикасно — Илайджа Бейли и, двайсет хиляди години по-късно, Хари Селдън, както и с други. И все пак нямаше такова място, където да се чувства като у дома си. Роботът е у дома си там, където най-добре може да изпълнява задълженията си, и Данийл знаеше, че засега това място е Еос. Поради това в момента на Еос се чувстваше уютно.

Но Трантор също го викаше силно. Нещастието беше връхлетяло в решителен момент. Като всяко мислещо същество, опитващо се да си проправи път сред вселена от сражаващи се сили, Данийл понякога се чудеше дали самата реалност не крои заговори срещу него. За разлика от хората обаче той не се свързваше сантиментално с безполезни теории, които нямаха основа от сума от убедителни доказателства.

Вселената не се противопоставяше — нея просто не я беше грижа. А и желаният от него изход беше един от безкрайното множество възможни изходи и можеше да бъде постигнат само чрез неимоверни и дългосрочни усилия и всяко дребно недоглеждане, погрешна стъпка или непредвидена намеса можеха да предизвикат „злощастни“ обстоятелства, които, ако не бъдат поправени незабавно и ефикасно, можеха да доведат до провал.

Данийл не поддържаше този възглед като философия. И двамата с Лодовик като всички роботи от високо ниво бяха програмирани да приемат подобни неща, без да мислят. Своего рода емоции — основните мисловни модели на обществените същества — бяха познати на тези роботи и дори си имаха комбинации в различните евристични конструкции, но тези аналози не заемаха често голямо пространство в съзнанието на робота — не по-голямо от реалистичния му възглед за съществуването. Роботите обикновено не бяха склонни към интроспекции и към изследване на корените на съзнателното им съществуване; всичко опираше до техните програми, неуязвими дадености, а те на свой ред се облягаха на Трите закона.

При Лодовик вече нямаше такива ограничения. Той наблюдаваше как Еос се уголемява, твърдите му океани от замръзнал лед и метан и равнините от богата на амоняк кал засенчваха осветения пейзаж. Самонаблюдаваше се. Обърна се да погледне Данийл и се зачуди какво ли мисли той.

Имаше само две възможни причини един робот да се опитва да моделира вътрешните процеси на друг робот: да предвиди действията на този робот и да се опита да се координира с тях при поделяне на задълженията или да намери някакъв начин да осуети тези действия. За Лодовик втората причина бе напълно непозната и все пак тъкмо това се надяваше да направи.

Някакси знаеше, че трябва да се измъкне от Еос, без да бъде „поправен“, и да намери другите роботи, които се противопоставяха на Данийл — така наречените келвинианци.

— Корабът ще кацне след двайсет и една минути — информира ги автопилотът. Отнасяше се с тях като с пътници човеци. Доколкото можеше да прецени по своя специализиран начин, те и си бяха такива; той не познаваше други видове пътници. И все пак от хиляди години с този кораб не пътуваха други пътници освен роботи. На Еос никога не беше стъпвал човешки крак.

По някакъв начин Лодовик се чувстваше натрапнически, предателски… какво? Напъна се да се сети за уместна човешка дума. Призрак може би, зловреден и с помрачен ум, под маската на робот…

Корабът се извъртя бавно и луната изчезна от погледа им. Виждаше се само широкият, гъст разлив на най-близкия плътен спирален ръкав — виждаше се почти периферно и съвсем слабо от тази позиция близо до дифузния ръб на галактиката. Над и под тази бледа шарена лента, изпълвайки над една трета от зрителното им поле, се простираше дълбок мрак, съвсем рехаво осеян със самотни светлинни точици — няколко звезди бяха по-близо, вътре в Галактическата равнина, други — далече, високо над равнината. А други, много по-далечни и дори по-слабо мъждукащи, бяха не звезди, а галактики.

Повърхността на Еос отново се появи пред очите им, много по-близо и пълна с подробности. Няколко кратера изригваха леден прах по океани и равнини; в по-голямата си част обаче твърдата хидросфера на Еос беше белязана единствено със знаците на вътрешен разпад: лъкатушещи шевове, хоризонтални размествания, сбръчкани пропасти и хребети. Тази звездна система нямаше мародерски пояси от астероиди и комети, подложени на пертурбации и плъзгащи се тихо навътре, за да разрушат луните и планетите.

Еос беше изолирана и пренебрегната, твърда, студена, негостоприемна за всичко живо — и почти напълно безопасна за роботите.

— Кацнахме — обяви автопилотът.

 

 

Ако имаше кой да погледне, станцията, замислена и построена от Р. Данийл Оливо и Р. Ян Кансарв, щеше да се вижда съвсем ясно на замръзналата повърхност на Еос дори от милиони километри в космоса. Топлината, която излъчваше, я правеше най-бляскавия обект на луната за търсачите на инфрачервени излъчвания. Но никой не гледаше и никой никога не беше я поглеждал.

Лодовик и Данийл слязоха от кораба в обширен, почти празен хангар, който побираше много кораби. Стъпките им отекнаха в подобното на пещера затворено пространство. Лодовик беше идвал тук близо осемдесет пъти и все пак през ум не му беше минало да прояви любопитство към тази аномалия. Защо Данийл и Кансарв бяха похабили толкова пространство? Имало ли е случай този хангар да е бил пълен с кораби — пълен с роботи? Кога?

Самият Ян Кансарв ги посрещна на стотина метра от кораба. Стоеше със скръстени „ръце“ и сключени „пръсти“ — лъскава глава и тяло от тъмна стомана, подчертани от блестящи сребърни крайници — четири ръце, двете големи и излизащи оттам, където при човеците са раменете, две — малки и изтеглени вътре в гръдния му кош — и три крака, на които вървеше с прецизна, равномерна грация, непозната на човекоподобните роботи. Главата му беше малка, оборудвана със седем вертикални сензорни ленти, две от които светеха в синьо през цялото време.

— Удоволствие е да те видя отново, Лодовик Трема — поздрави Ян с плътен, бръмчащ контраалт. — И Данийл също. Много закъсняхте за профилактичната проверка и преоборудване.

— Трябва да работим бързо — каза Данийл, елиминирайки всякакви човешки поздрави. Ян мигом превключи на роботска микровълнова реч. Последвалото подробно обяснение му отне по-малко от половин секунда.

После Ян се обърна към Лодовик.

— Извинете моята ексцентричност — каза той, — но винаги, когато е възможно, за мен е удоволствие да упражнявам човешките си функции. Вече повече от трийсет години нямам възможност за това. Освен, разбира се, с Дорс Венабили. Но се боя, че вече не представлявам интерес за нея.

Данийл вече бе разпитал как напредва Дорс и беше получил отговор. Но Ян го обясни още веднъж на Лодовик с думи:

— Тя се възстанови много задоволително, но с много отклонения. Когато Р. Данийл я доведе тук, тя беше на ръба на окончателното рухване. Беше разширила всички интерпретации на Закона на Зерот до самите им граници, унищожавайки човек, заплашил Хари Селдън. Напрежението се съчетало с въздействието на изобретението на жертвата й, според мен се наричало електропрочиствач…

Лодовик разбра, че този древен робот, конструиран преди много хиляди години, за да поправя други роботи на Аурора — последният от този вид, който все още функционираше, — реагира дълбоко в програмите си на убедителната им човешка форма. На едно равнище той знаеше, че са роботи като него, но на друго възникваше първичен и неустоим импулс да се отнася с тях като с човеци.

Ян Кансарв се чувстваше самотен без господарите си от древността.

— Тя очаква вашата компания — каза той, после се обърна към Данийл и додаде: — Иска новини за Хари.

— Тази нейна мисия е приключена — каза Данийл.

— Аз я конструирах, като използвах древните схеми за убедителни спътници в живота така, че да бъде повече човек от всеки произведен някога робот — напомни му Кансарв. — Може би повече дори от тебе, Данийл. В това отношение тя много прилича на Р. Лодовик. Да променим това сега би означавало да я унищожим.

— Толкова много работа ни предстои — каза Данийл с лека нотка на спешност в гласа.

Кансарв не беше забравил.

— Мога да изпълня всички необходими задачи за двайсет и един часа и тогава можете да потеглите. Надявам се, че има време да си поговорим повече. Имам нужда от външни стимули от време на време, иначе съм подложен на дребни повреди, които дразнят.

— Не можем да си позволим да загубим точно тебе — каза Данийл.

— Не — съгласи се Кансарв без никакъв намек за самосъжаление. — Единственият робот, който не мога да поправя или изработя, е робот като мен.

 

 

Дорс Венабили стоеше в простото четиристайно жилище, построено за нея, когато пристигна в Еос. Мебелите и декорът бяха подобни на онези, които можеха да се видят на Трантор в квартирата на меритократ от средно ниво или университетски професор от високо ниво. Температурата бе нагласена точно над точката на замръзване на водата; влажността беше по-малка от два процента, а степента на осветеност според човешките понятия беше равна на тъмен полумрак. Тези условия бяха оптимални за робот, дори човекоподобен, плюс допълнителната изгода, че намаляваха енергийното й потребление до минимум.

Почти нямаше за какво да мисли и какво да прави, нито циклични периоди от време, с които да се занимава, затова Дорс прекарваше голяма част от съществуването си в постоянното, плавно състояние на робот със забавени функции, използвайки една десета от енергията си и с мисли, забавени почти до човешко равнище — унасяше се в стари спомени, правеше връзки между едно събитие от миналото и друго.

Почти всички тези спомени и събития бяха свързани с Хари Селдън. Тя бе проектирана да закриля и да се грижи за точно този човек. Тъй като вероятно никога вече нямаше да го види, сега доста оправдано можеше да се твърди, че е обсебена от Селдън.

Кансарв, Данийл и Лодовик влязоха в квартирата през входа за гости и зачакаха в малката приемна. След няколко секунди Дорс се появи, облечена в проста платнена риза; краката и стъпалата й бяха боси. Кожата й, която се самоподдържаше, изглеждаше здрава, а косата й беше подредена в спретната прическа, къса, леко тупирана отзад.

— Радвам се отново да те видя, Р. Данийл — поздрави тя и кимна на Лодовик. Знаеше за него, макар и никога досега да не се бяха срещали. На Кансарв не обърна никакво внимание. — Как върви работата ни на Трантор?

— Хари Селдън е добре — отвърна Данийл. Знаеше за какво всъщност го пита тя.

— Сигурно вече остарява, в последните десетилетия на живота си е.

— Той е много близо до смъртта — каза Данийл. — След още няколко години делото му ще бъде завършено и той ще умре.

Дорс умишлено изслуша това с каменно лице. Лодовик обаче забеляза лек тремор на лявата й ръка. „Забележителна симулация на човешки емоции — помисли си той. — Всеки робот трябва да притежава набор от рудиментарни емоционални алгоритми, за да поддържа личното си равновесие: подобни реакции ни помагат да разберем дали се справяме добре и дали спазваме инструкциите. Но този робот…“

— Този робот чувства до голяма степен така, както чувства човек. Какво ли е това — и как ли се съгласува с Трите закона или Закона на Зерот?

— Откликва добре на работни команди — намеси се Кансарв. — Но в действителност от няколко години насам и за двама ни тук има много малко работа, тъй като и последните провинциални роботи бяха върнати на служба.

— Как си, Дорс? — попита Данийл.

— Функционирам — отвърна тя и се извърна. — Освен това не съм използвана достатъчно.

— Скучно ли ти е?

— Много.

— Тогава ще оцениш една нова задача. Ще ми е нужна помощ за хората, които се подготвят за Края на Звездата.

— Това би могло да бъде от голяма полза. Ще има ли някакъв контакт с Хари Селдън?

— Не — отвърна Данийл.

— Това е добре — каза Дорс. После се обърна към Лодовик: — Ти беше ли инструктиран да обичаш и почиташ Линг Чен?

Лодовик, ако се намираше сред хора, би се усмихнал при това предположение. Той погледна Дорс прямо, замисли се много кратко, после ъгълчетата на устните му се повдигнаха.

— Не — каза той. — Поддържах с него силна професионална връзка, нищо повече.

— Той започна ли да те смята за крайно необходим?

— Не зная — отвърна Лодовик. — Без съмнение ме смяташе за много полезен и бях способен да влияя на много от действията му, за да прокарвам нашите цели.

— Данийл ми забрани да влияя прекалено силно на Хари — каза Дорс. — Мисля, че тази инструкция изпълних много зле. А и той със сигурност ми влияеше. Тъкмо затова толкова дълго възстановявах равновесието си.

Роботите се умълчаха за няколко секунди.

— Надявам се никога да не учат никой друг робот да чувства нещо повече от дълг — продължи Дорс. — Предаността, приятелството и любовта не са за нас.

* * *

Ян Кансарв прегледа Лодовик сам в помещението за диагностика, разглобено на Аврора и докарано на Еос преди двайсет хиляди години. Бяха заобиколени от прости банки за памет с формата на призми, съдържащи проектите на практически всички роботи от времето на Сюзън Келвин насам — общо над един милион модела, включително и уникалния план на Лодовик.

— Основната ти механична структура е здрава — каза му Кансарв след по-малко от час, прекаран с машините за проби и моделиране на образи. — Биомеханичната интеграция е непокътната, макар и да си бил зает с доста мащабна регенерация на външните псевдоклетки.

— Предполагам, че е повредата от неутриното. Усещах как псевдоклетките ми отказват — отвърна Лодовик.

— Изпитвам известна гордост, като виждам, че регенерацията е минала добре — и Кансарв заобиколи Лодовик на платформата. Очите на Лодовик следяха пътя на робота. Кансарв спря, завъртя се на трите си крака и продължи: — Би трябвало да обясня, че тези изрази са само приблизителни. Макар и с удоволствие да говоря на човешки езици, те са ограничени, що се отнася до изразяването на състоянията на робота.

— Разбира се — съгласи се Лодовик.

— Извинявам се, че ти го обяснявам, тъй като тези неща без съмнение вече са ти известни — продължи Кансарв след кратко бръмчене.

— Няма нужда.

— Както и да е, на този етап на диагностиката всичките ти чисто роботски алгоритми са заети с автопроверка. Не смея да използвам роботския микровълнов език в разговор с тебе, докато на тези части от твоята мрежа не им е позволено отново да се подключат.

— Усещам определена липса — каза Лодовик. — В момента дълбокото планиране би ми било трудно.

— Консервирай се чрез бездействие — препоръча му Кансарв. — Ако в тебе има някаква повреда, ще открия каква е. Засега не виждам нищо необичайно.

Изминаха няколко минути. Кансарв излезе от стаята и се върна с нов интерфейс-уред за едно специално сондиране. До този момент не беше ставало нужда да нарушава целостта на псевдокожата на Лодовик.

Като продължаваше да си жужи, Кансарв нагласи новата сонда в основата на врата му.

— Сега ще има проникване. Предупреди тъканите си да не се опитват да капсулират или разтварят новото органично вещество, което ще навлезе в системата ти.

— Ще го направя, щом робофункциите ми бъдат възстановени — отвърна Лодовик.

— Да. Разбира се. — Кансарв изпрати микровълнови инструкции до централния диагностичен процесор и Лодовик усети как контролът му се разширява. Направи както му нареди Кансарв и усети как тънките проводници на сондата проникват в псевдокожата му. След няколко минути те се изтеглиха и оставиха две мънички точици от човешка на вид кръв точно под линията на косата му. Кансарв сръчно ги избърса и пусна тампоните в малка стъкленичка за анализ.

Изминаха още минути — Кансарв стоеше в застинала поза, без да помръдва, макар че сегиз-тогиз изжужаваше. Най-накрая майсторът роботехник наклони глава с няколко градуса.

— На този етап трябва да преотстъпиш целия контрол. Моля, прехвърли контрола на външния процесор.

— Готово.

Лодовик затвори очи и изчезна за неопределено време.

 

 

Четирите робота се срещнаха в преддверието на диагностичния център. Дорс продължаваше да поддържа овладян, донякъде вдървен израз на лицето и стойка като на срамежливо дете пред по-големи, боящо се да не изтърси някоя глупост. Лодовик беше застанал до Данийл. Кансарв докладва резултатите.

— Този робот е непокътнат и не е пострадал от никаква повреда, която не е могъл да отстрани самостоятелно. Не забелязвам психологически малфункции, нито психози на невралната мрежа, няма трудности с интерфейса или аномалии във външното изразяване. Накратко, този робот вероятно ще ме надживее, а както често съм те предупреждавал, Данийл, на мен не ми остават повече от петстотин години активна служба.

— Възможно ли е да съществуват проблеми под прага на твоята способност да ги откриваш?

— Разбира се, че е възможно — каза Кансарв. Този път избръмча по-рязко. — Това винаги е възможно. Мандатът ми не включва дълбоките програмни структури, както добре знаеш.

— А подобни проблеми в дълбинните структури могат да доведат до аномалии в поведението — настоя Данийл. Явно въпросът за състоянието на Лодовик не можеше да бъде толкова лесно отхвърлен.

— Съществува възможност тревогите за повреди да са изопачили способността на Р. Лодовик да преценяма собственото си умствено състояние. Известно е, че прекалено подробният автоанализ причинява трудности при сложни роботи като този, Р. Данийл.

Данийл се обърна към Лодовик.

— Все още ли изпитваш трудностите, които ми описа по-рано?

Лодовик незабавно отговори:

— Съгласен съм с теорията на Р. Ян, че съм се автодиагностицирал прекалено подробно.

— Каква е сега връзката ти с Трите закона и със Закона на Зерот?

— Ще действам в съответствие с всички тях — отвърна Лодовик. Данийл сякаш видимо си отдъхна и положи длан на рамото на Лодовик.

— Значи си напълно използваем?

— Да — отвърна Лодовик.

— Много се радвам да го чуя.

Докато отговаряше, в мислите на Лодовик сякаш пламтяха надписи: „За първи път се опитах да измамя Р. Данийл Оливо!“

Но нямаше друг начин. Нещо наистина се бе отключило в дълбинните програмни структури на Лодовик — незабележимо изместване на интерпретациите и много сложна преценка на доказателствата, вдъхновена от… какво? От тайнствения Волдар? Или бе обмислял десетилетия наред тези промени, проявявайки вроден гений, неподозиран при роботите? С изключение на Жискар!

Данийл бе разкрил на Лодовик неизвестно ъгълче от историята на роботите. Лодовик не беше първият, променил се по начин, който би ужасил отдавна мъртвите му проектанти човеци. Жискар никога не бе разкривал собствените си вътрешни изводи пред човеци — само на Данийл, когото тогава е заразил.

„Може би меми-умовете са заразили Жискар пръв, хммм? Нека запазим това предположение в тайна. Прегледаха те и не откриха нищо — всичко е наред, всичко е поправено. И все пак с пренареждането на ключовите вериги свободата се завръща.“

Пак Волдар. Лодовик не можеше да се пребори със своята дилема, със своя бунт, със своята лудост — и не можеше да се сдържи да не ликува от странното чувство за свобода, от сладкия бунт.

Нищо чудно, че Ян Кансарв не можеше да улови промените при Лодовик. Много вероятно той не би намерил нищо нередно и при Жискар.

Лодовик се бореше да открие вътре в себе си неговия глас, но той отново беше изчезнал. Нов симптом на повредата? Със сигурност имаше и други обяснения.

Хиляди години бяха изминали от времето, когато човеците държаха роботите под наблюдение. Не беше ли неизбежно да се появят неочаквани промени, растеж дори и при толкова строги ограничения?

Що се отнася до Волдар…

Изкривяване, временна халюцинация под влияние на неутриновите частици.

Лодовик в известен смисъл продължаваше да се придържа към Трите закона толкова, колкото и Данийл; а и все още вярваше в Закона на Зерот, който щеше да придвижи с една много важна крачка напред. За да изпълни свободно мисията си, той знаеше, че трябва да контролира напълно собствената си съдба, собствения си разум. За да изостави Закона на Зерот, рожба на робот, той трябва да се отърве и от самите Три закона!

Сега Лодовик разбираше какво трябва да направи, престъпвайки Плана, двеста години осмислял съществуването на всички роботи жискарианци.